В „Зъл мрак, угаснали звезди“ се постарах да опиша какво биха сторили хора, попаднали в критично положение. За героите в новелите има известна надежда, но те съзнават, че дори най-съкровените надежди (и най-съкровените мечти за събратята ни и за обществото, в което живеем) не се сбъдват понякога. Всъщност доста често. Мисля, че те ни внушават още нещо: че мерило за великодушието и храбростта не е успехът, а старанието да постъпиш справедливо… и когато се провалим или съзнателно обърнем гръб на предизвикателството, настъпва кошмарът.

Идеята за „1922“ ми хрумна, след като прочетох документалната книга „Смъртта дебне в Уисконсин“ от Майкъл Леси, в която бяха поместени фотографии от градчето Блек Ривър Фолс. Бях поразен от затънтеността на този край и от суровите отчаяни лица на повечето хора на снимките. Искаше ми се (надявам се, че съм успял) да пресъздам в новелата тъкмо това усещане.

През 2007 пътувах по магистрала 84 за среща с почитатели в Западен Масачузетс и спрях на една бензиностанция, за да се подкрепя със здравословна закуска а ла Стиви Кинг: газирана вода и шоколадово десертче. На излизане от магазинчето видях жена, която стоеше до колата си и показваше спуканата гума на някакъв шофьор на тежкотоварен камион. Мъжагата се усмихна и слезе от кабината.

— Трябва ли ви помощ? — попитах я.

— Не, не, аз ще ѝ услужа — обяви камионджията.

Сигурен съм, че жената получи качествено обслужване. Аз получих десертче „Трима мускетари“ и идея за разказа „Големият шофьор“.

В Бангор, където живея, Хамънд Стрийт продължава в шосе, което заобикаля аерогарата. Всеки ден ходя пеш минимум пет-шест километра и когато съм в града, често минавам оттам. Край оградата на летището има широка отъпкана пътека, на която амбулантни търговци разполагат сергиите си. Любимият ми продавач е известен сред местните като Човека-топка и винаги се появява през пролетта. Затопли ли се времето, той отива на общинското игрище за голф и събира стотици топки, които са били затрупани под снега. Изхвърля съвсем негодните, а другите продава на шосето (на предното стъкло на колата му са наредени топки за голф — много симпатична реклама). Веднъж, докато го наблюдавах, ми хрумна идеята за „Честна сделка“. Разбира се, действието се развива в Дери, където се подвизаваше покойният клоун Пениуайз (никой не скърби за него), понеже Дери всъщност е Бангор, представящ се под друго име.

Сюжетът за последната новела ми хрумна, след като прочетох дописка за Денис Рейдър, печално известния престъпник, който завързвал, изтезавал и убивал жертвите си, отнемайки живота на десет души — осем жени и две деца, в разстояние на шестнайсет години. В гювечето случаи изпращал на полицията или личните документи, или парченца от дрехите на жертвите. Бракът му с Пола Рейдър беше продължил трийсет и четири години и местните хора отказваха да ѝ повярват, че не е знаела какво върши мъжът ѝ. Аз ѝ повярвах и написах тази новела, за да изследвам какво може да се случи, ако съпругата внезапно научи за ужасяващото хоби на мъжа си. Също и за да изследвам идеята, че е невъзможно напълно да опознаем някого, дори най-любимите си хора.

Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен.

За теб обаче не съм съвсем сигурен.

Бангор, Мейн Декември 2009