Рамона нададе едно немощно ООО-ОООО, което се опита да бъде писък, но не успя. Револверът на Тес тупна на пода, а библиотекарката се подпря на стената, взирайки се в дръжката на ножа. Ръката ѝ помете цяла редица керамични фигурки. Те се изсипаха от лавицата и се разбиха на пода. Едрата жена пак нададе онова ООО-ОООО. Предницата на пеньоара ѝ още беше чиста, ала кръвта започна да се стича върху мъжките ѝ обувки. Тя стисна с две ръце дръжката, опита се да измъкне острието и за трети път нададе немощното ООО-ОООО.

Невярващо изгледа Тес. Тес отговори на погледа. Спомняше си една случка от десетия си рожден ден. Получи от баща си подарък прашка и веднага затърси по какво да стреля. По някое време, когато се беше отдалечила на пет-шест пресечки от къщи, зърна едно клепоухо улично куче да рови из кофа за смет. Сложи камъче в прашката и стреля, като искаше само да сплаши кучето (така поне си казваше), но вместо това го уцели по задницата. Кучето жаловито изхленчи — ау-ау-ау — и побягна, но преди това укорително погледна Тес и тя никога не забрави този поглед. Би дала какво ли не, за да заличи постъпката си, и оттогава никога не стреля с прашката по друго същество. Разбра, че убиването е част от живота — не изпитваше угризения, когато убиваше комари, залагаше капани, щом видеше миша дупка в мазето, и изяде порядъчно количество пържоли — но вярваше, че няма как да нарани живо същество по този начин, без да изпита разкаяние или съжаление. Не изпита нито едното, нито другото в хола на Лейсмейкър Лейн. Може би защото в края на краищата се стигна до самозащита. А може би изобщо не беше така.

— Рамона — каза тя. — Точно сега чувствам известна близост с Ричард Уидмарк. Това ги правим тия, дето пропяват, маце.

Библиотекарката стоеше сред локва кръв, а на пеньоара ѝ най-сетне разцъфнаха кървави макове. Лицето ѝ беше пребледняло. Тъмните ѝ очи бяха ококорени и изцъклени от шока. Тя изплези език и бавно облиза долната си устна.

— Сега можеш хубаво да овършееш земята, за да ти дойде акълът в главата — как ти се струва?

Норвил започна да се приплъзва. Мъжките ѝ обувки джвакаха в кръвта. Тя се вкопчи в друга лавица и я изтръгна от стената. Взвод от мечета с нежни сърца се наведе напред и извърши самоубийство.

Въпреки че не изпитваше разкаяние или съжаление, Тес установи, че напук на голямото си репчене има много малко общо с Томи Удо: нямаше никакво желание да гледа или да удължава агонията на Норвил. Наведе се и вдигна Изстисквача. От предния десен джоб на панталона си извади предмета, който беше взела от кухненското чекмедже до фурната. Това беше ръкохватка за фурна. Тя ефикасно щеше да заглуши един изстрел, стига калибърът на оръжието да не е твърде голям. Тес беше научила това, докато пишеше „Клубът по плетиво от Уилоу Гроув поема на мистериозен круиз“.

— Не разбираш. — Норвил дрезгаво шепнеше. — Не можеш да ме застреляш като куче. Има грешка. Заведи ме… в болница.

— Грешката беше твоя. — Тес затисна дулото с ръкохватката за фурна. — И тя е, че не си кастрирала сина си, щом си го разбрала какво представлява. — Сложи кухненската ръкавица върху слепоочието на Рамона Норвил, леко извърна глава и натисна спусъка. Чу се едно приглушено и отсечено фют, все едно голям човек се е изкашлял.

Това беше всичко.

Не беше проверила в Гугъл домашния адрес на Ал Стрелке; очакваше да го получи от Норвил. Но както вече си беше напомнила, такива неща никога не се развиваха по план. Сега трябваше да се вземе в ръце и да свърши работата докрай.

Домашният кабинет на Норвил се намираше на горния етаж в помещение, което вероятно е било предназначено за спалня за гости. Там имаше още мечета с нежни сърца и керамични фигурки. Както и половин дузина снимки в рамки, но нито една не беше на синовете ѝ, постоянната ѝ приятелка или великия покоен Роскоу Стрелке. Това бяха снимки с автограф от писатели, които са гостували на „Браун Бегърс“. Стаята напомни на Тес за украсеното със снимки на музикални състави фоайе на „Стагър Ин“.

„Тя не поиска автограф върху моята снимка — помисли си Тес. — Та как иначе, за какво ѝ е да си има спомен от задръстена писателка като мен? Аз бях за отбиване на номера, за запълване на дупка в графика ѝ. Както и месо за онази месомелачка, нейния син. Голям късмет за тях двамата, че се появих, когато им беше удобно.“

Върху бюрото на Норвил, погребан под рекламни листовки и библиотечна кореспонденция, се спотайваше стар „Макинтош“, досущ като този на Тес. Екранът бе тъмен, но светещата точка на монитора означаваше, че компютърът само спи. Тес (която си беше сложила ръкавиците) натисна един клавиш. Екранът светна, показа се десктопът на Норвил. Нямаше нужда от онези досадни пароли, колко мило.

Кликна на иконката с адресника, отиде на буквата Ч и откри фирма за автопревози „Червен ястреб“. Адресът беше „Транспорт Плаза“ 7, Тауншип Роуд, Коулич. Тя мина по-нататък и към Щ откри както огромния си познайник от петък вечер, така и брат му Лестър. Големия шофьор и Малкия шофьор. И двамата живееха на Тауншип Роуд, близо до фирмата, която сигурно бяха наследили от баща си: Алвин на номер 23, Лестър на номер 101.

„Ако имаше трети брат — помисли си тя, — щяха да бъдат Трите малки шофьорчета. Едното щяло да живее в сламена къщичка, другото — в къщурка от клонки, а третото — в тухлена къщичка. Уви, те са само двама.“

Слезе на долния етаж, извади обиците си от бонбониерата и ги прибра в джоба на якето. Взря се в мъртвата жена, която се опираше на стената. В този прощален поглед нямаше съжаление, а съзнание за успешно приключена работа. Нямаше защо да се притеснява за евентуални улики; беше сигурна, че не е оставила дори едничък косъм. Ръкохватката за фурна — сега с дупка по средата — пак беше в джоба ѝ. Ножът беше обикновен, такива се продаваха в универсалните магазини по цяла Америка. Току-виж се оказало, че Рамона има същия комплект. Засега Тес беше чиста, но трудностите вероятно тепърва предстояха. Тя излезе от къщата и подкара колата. След петнайсет минути спря в паркинга на един изоставен търговски център, колкото да програмира в джипиеса Тауншип Роуд 23, Коулич.

С напътствията на Том малко преди девет Тес се озова близо до целта си. Нащърбената луна още беше ниско на небето. Вятърът духаше по-силно от когато и да било.

Тауншип Роуд се отклоняваше от шосе 47, само че поне на десет километра от „Стагър Ин“ и даже по-далеч от центъра на Коулич. Транспорт Плаза се намираше в пресечката на двата пътя. Според табелата тук се помещаваха трима превозвачи и фирма за преместване. Приютилите ги постройки бяха грозни и паянтови. Най-малката принадлежеше на автопревозно дружество „Червен ястреб“. В неделя вечер всички сгради бяха тъмни. Огромният паркинг беше ограден с телена мрежа и осветен от електрически лампи. Депото беше пълно с автовози и тежкотоварни камиони. Поне един от автовозите имаше надпис отстрани ПРЕВОЗВАЧИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ, но Тес реши, че не е същият от снимката в уебсайта; онзи с гордия татко зад кормилото.

До депото имаше мотел. Колонките за гориво — над дузина — бяха осветени от същите мощни лампи. Бяла флуоресцентна светлина се лееше от едната страна на централната сграда, другата тънеше в мрак. Отзад имаше още една постройка във формата на буквата П. Там бяха паркирани коли и камиони. Грамадната крайпътна табела беше дигитална, заредена с информация, сияеща в яркочервено.