— Тоест ти само си задоволил мъжкото си любопитство — прошепна Дарси.

— Да. Може да се каже и така.

— Все едно да пушиш джойнт, за да разбереш защо всички се превъзнасят по дрогата.

Боб свенливо сви рамене:

— Нещо такова.

— Не е било задоволяване на любопитството, Боби. Не е било като пушене на джойнт, а отнемане на човешки живот.

До този момент той не беше проявил нито капчица разкаяние — изглеждаше неспособен на такова чувство, сякаш прекъсвачът, който го задействаше, се беше повредил (може би още в утробата на майка му), но сега обидено я изгледа като тийнейджър, към когото околните не проявяват разбиране.

— Дарси, те бяха мръсни снобки!

Тя умираше от жажда, обаче се боеше да стане и да отиде в банята. Страхуваше се, че ако Боб я спре, ще последва… Какво ще последва?

— Освен това — продължи той — не вярвах, че ще ме хванат. Не и ако внимавах и си съставех план. Но не глупав като плана на похотлив четиринайсетгодишен хлапак, а реалистичен. Давах си сметка и за нещо друго. Не можех да го извърша. Дори да не се издънех от стреса, гузната ми съвест щеше да ме провали. Защото бях от добрите. Смятах се за такъв и ако щеш вярвай, още се мисля за такъв. Доказателствата са налице, нали така? Прекрасен дом, прекрасна съпруга, две чудесни деца, които вече са пораснали и водят самостоятелен живот. Освен това плащам своя дан на обществото. Затова две години работих безплатно като общински касиер. Затова всяка година помагам на Вини Ешлер да организира кръводарителската акция на Хелоуин.

„Да беше агитирал Марджъри Дювал да се включи — помисли си Дарси. — Кръвната ѝ група е била А положителна.“

Боб се изпъчи като адвокат, който сразява прокурора с неоспорим аргумент, и добави:

— Затова съм водач на малките скаути. Сигурно си мислеше, че ще се откажа, след като Дони премина в другата възрастова група. Не отричай, убеден съм, че си го мислеше. Само че не се отказах. Понеже не го правя само заради него, а в името на обществото. Така връщам дълга си.

— Тогава върни живота на Марджъри Дювал. На Стейси Мур. Или на Робърт Шейвърстоун.

Той потръпна, сякаш го беше зашлевила, и Дарси разбра, че най-после е улучила болното му място.

— Смъртта на момчето беше нещастен случай. То не трябваше да е там.

— Ти обаче трябваше!

— Не бях аз — заяви Боб, после добави нещо, което ѝ се стори най-големият абсурд. — Не съм изверг. Би Ди е виновен. Само той. Ако не бяха внушенията му, нямаше да стане така. Сам нямаше да се сетя. Писмата си до полицията подписвах от негово име, за да подчертая кой е виновникът. Разбира се, слях инициалите и добавих помежду им ѝ, понеже често ти бях разказвал за Би Ди и ти можеше да надушиш нещо гнило.

Дарси беше поразена от предпазните мерки, които беше взел. Нищо чудно, че не го бяха заловили. Ако не се беше спънала в проклетия кашон…

— Нито една жена не беше свързана с мен, със счетоводната къща или с фирмата ми за търговия с монети. Иначе щеше да е много опасно. Обаче аз пътувам често и си отварям очите на четири. Би Ди — Би Ди, който е в мен — също. Издирваме скапаните мръсници. Лесно е да ги разпознаеш. Носят прекалено къси поли и нарочно си показват презрамките на сутиените, за да съблазняват мъжете. Например онази Стейси Мур. Сто на сто си чела за нея. Все си отъркваше циците в мен, макар че си имаше мъж. Беше сервитьорка в ресторант „Сънисайд“ в Уотървил. Често пътувах дотам във връзка с монетите, продавани от Майкълсън, помниш ли? Един-два пъти и ти ме придружи, Докато Петс учеше в „Колби“. Беше преди смъртта на Джордж Майкълсън. После синът му продаде магазина и замина за… Нова Зеландия, ако не ме лъже паметта. Онази Стейси непрекъснато ми се натискаше, Дарс. Все ме питаше искам ли да ми налее още кафе, питаше ме харесвам ли „Ред Сокс“, навеждаше се и си отъркваше гърдите в рамото ми, за да ме възбуди. И успяваше, не отричам. Аз съм мъж и открай време съм… как да се изразя? С повишена сексуалност. Някои жени го усещат и се възползват.

Той сведе очи и се замисли. Изведнъж се сети за нещо и рязко вдигна глава:

— Вечно се усмихваше. Носеше ярко червило и вечно се усмихваше. Познавам ги аз тези усмивки. Повечето мъже ги познават. „Ей, знам какво ти се иска, подушвам го, но само ще си отъркам циците в теб, друго няма да получиш, затова си налягай парцалите и се примири.“ Аз можех! Можех да се примиря. Но не и Би Ди! — Замислено поклати глава и отново заговори: — Такива жени ги има под път и над път — с лопата да ги ринеш. Лесно е да научиш имената им. После можеш да ги откриеш чрез интернет, стига да знаеш къде да търсиш необходимата информация. А пък аз знам — нали съм счетоводител. Правил съм го много пъти. Може би стотина. Това ми е нещо като хоби. Колекционирам информация както колекционирам монети. В повечето случаи данните се оказват безполезни. Понякога обаче Би Ди казва: „Обърни внимание на тази, Боби. Заедно ще съставим плана и когато настъпи моментът, ще ме оставиш аз да действам.“ Така и правя.

Пресегна се и стисна ледените пръсти на Дарси.

— Мислиш ме за луд. Погледът ти те издава. Само че грешиш, миличка. Лудият не съм аз, а Би Ди — или Бийди (както повече ти харесва). Между другото, ако си прочела вестникарските дописки, вече знаеш, че в писмата си до полицията допускам много правописни грешки. Изписвам грешно дори адресите. Държа в портфейла си списък с грешките, та винаги да ги повтарям. Така хвърлям прах в очите на ченгетата. Искам да си мислят, че Бийди е глуповат и дори неграмотен, и успявам. Защото те са глупците. Разпитваха ме само веднъж преди много години, и то като свидетел. Бяха изминали около две седмици, след като Би Ди уби онази Мур. Още си спомням полицая, който ме разпита — беше на пенсионна възраст и накуцваше. Помоли ме да му телефонирам, ако си спомня нещо, и аз обещах. Беше голям майтап.

Засмя се беззвучно, както правеше понякога, докато гледаха „Модерно семейство“ или „Двама мъже и половина“. Този смях още повече развеселяваше Дарси. До днес.

— Знаеш ли кое е най-забавното, Дарс? Ако ме бяха спипали, щях да си призная — поне така мисля, но самопризнанието ми едва ли щеше да удовлетвори ченгетата. И знаеш ли защо? Защото много слабо си спомням конкретните… ъъъ… действия. Би Ди прави всичко, а пък аз… не знам… сякаш изпадам в безсъзнание. Получавам амнезия. Нещо от този род.

Лъжец такъв! Помниш всичко! Издават те погледът ти и начинът, по който свиваш устни!

— А сега… всичко е в ръцете на Дарсилен. — Той хвана ръката ѝ, наведе се и целуна опакото на дланта ѝ. — Сещам се за онзи банален лаф от старите криминални филми: „Ако искаш, ще ти кажа всичко, но после ще се наложи да те убия.“ Само че не важи за нашия случай. Никога няма да те убия. Всичко, което правя, всичко, което съм постигнал, колкото и незначително да изглежда за някои хора, съм сторил за теб. И за децата, разбира се, но най-вече за теб. Ти влезе в живота ми и знаеш ли какво се случи?

— Престана да…

— Повече от двайсет години! — прекъсна я Боб и лъчезарно се усмихна.

„Шестнайсет“ — помисли си тя, обаче не го поправи.

— През тези години, когато децата ни растяха и се мъчехме да разширим бизнеса с монетите, главната заслуга беше твоя — аз непрекъснато пътувах по работа и…

— Бизнесът с монетите потръгна благодарение на теб — прекъсна го Дарси и се сепна от гласа си: говореше спокойно и дори сърдечно. — Защото си истински познавач.

Боб се трогна до сълзи.

— Благодаря, скъпа — каза прочувствено. — Знаеш колко държа на мнението ти. Знаеш ли, ти ме спаси. В много отношения. — Той се покашля. — Дванайсет години Би Ди не се появи. Помислих си, че си е отишъл. Честна дума. После обаче той се върна. Като призрак. — Боб се позамисли, после поклати глава. — Да, тъкмо такъв е. Призрак, и то злонамерен. По време на командировките ми започна да ми посочва разни жени. „Виж я тази, показва ти зърната си, но ако ги докоснеш, ще повика полиция и заедно с приятелките си ще ти се надсмива, когато те отведат. Погледни и тази. Прокарва език по устните си, знае, че искаш да ти го вкара в устата, само дето никога няма да го направи. Ами тази? Нарочно си вирна краката, като слизаше от колата, за да ѝ видиш бикините. Ако си мислиш, че е било случайно, значи си кръгъл глупак. Тази е поредната мръсница, която си въобразява, че няма да си получи заслуженото.“