Лапичката отметна косата ѝ и помилва челото ѝ; не, не беше котешка лапа, понеже котките не говорят.

— Събуди се, Дарс. Събуди се, миличка. Искам да си поговорим.

Гласът беше нежен и успокояващ като допира. Гласът на Боб. И не беше лапичка, а ръка. Ръката на Боб. Обаче нямаше начин да е Боб, понеже той беше в Монпе…

Дарси отвори очи и го видя — седеше на леглото до нея и милваше лицето ѝ, както правеше понякога, когато ѝ беше лошо. Носеше елегантен костюм с жилетка, марка „Джос. Ей Банк.“ (купуваше си дрехите само от тази фирма, защото „подхождали на банкери“), но беше разкопчал жилетката и горното копче на ризата си. Краят на вратовръзката му стърчеше като червен език от джоба на сакото му. Коремът му преливаше над колана и първата мисъл на Дарси беше: „Крайно време е да свалиш някой и друг килограм, Боби, затлъстяването пречи на сърцето.“

— Защо… — каза и не позна гласа си — все едно грачеше врана.

Той се усмихна и продължи да милва лицето ѝ, после прокара длан по шията ѝ. Дарси се покашля и опита отново:

— Защо си тук, Боби? Сигурно е… — Повдигна глава да погледне часовника на нощното му шкафче, после се сети, че го е обърнала към стената.

Боб погледна ръчния си часовник и каза, без да престава да се усмихва:

— Три без петнайсет. След разговора ни по телефона седях два часа в ужасната мотелска стая и се опитвах да си внуша, че онова, което мисля, не е вярно. Обаче всичко в този живот съм постигнал със смелостта да погледна истината в очите. Затова се качих в колата и потеглих насам. Нямаше никакво движение. Да ме пита човек защо досега не съм пътувал нощем. Може би ще ми стане навик. Ако не съм в „Шоушенк“, разбира се. Или в държавния затвор в Конкорд. Зависи от теб, нали така?

Дланта му, милваща страната ѝ. Допирът ѝ беше познат, дори миризмата ѝ беше позната и тя открай време я харесваше. Вече не беше така и не само заради ужасяващите разкрития, които беше направила тази нощ. Как досега не беше забелязала колко самодоволен и властен е жестът му? Все едно казваше: „Ти си дърта кучка, но си моята дърта кучка. Само че този път си се изпишкала на пода, докато ме е нямало, и си направила беля. Голяма беля.“

Дарси отблъсна ръката му, повдигна се на лакът и седна.

— Какви ги говориш? Промъкваш се вкъщи като крадец, събуждаш ме…

— Да, миличко, ти спеше на запалена лампа. Забелязах го веднага щом завих по алеята.

Усмивката му не беше гузна. Нито зловеща. Беше същата добродушна усмивка на Боб Андерсън, която Дарси беше обикнала от пръв поглед. За миг паметта ѝ я върна към първата им брачна нощ и колко съобразителен беше Боб тогава, как ѝ даде време да свикне с новото положение.

„И сега ще направи така“ — помисли си тя.

— Никога не спиш на запалена лампа, Дарс. И макар че си по нощница, отдолу носиш сутиен, което също никога не правиш. Забрави да го свалиш, нали, миличка? Горката ми тя. Горкото ми уморено момиче. — За миг докосна гърдата ѝ, после (слава богу!) отдръпна ръка. — Освен това си обърнала моя часовник, за да не виждаш колко е часът. Разстроена си и аз съм причината. Извинявай, Дарс. Искрено съжалявам.

— Ядох нещо, от което ми призля — измънка тя — само това можа да измисли.

Боб търпеливо се усмихна:

— Намерила си скривалището ми в гаража.

— Не знам за какво говориш.

— Постарала си се да оставиш всичко както си го намерила, но аз съм много предпазлив за тези неща и веднага видях, че прозрачното тиксо, с което бях залепил дъската, е скъсано. Не си го забелязала, нали? Освен това кутията беше на около три сантиметра по-вляво от мястото, на което я оставих… на което винаги я оставям.

Още веднъж се пресегна да я помилва по лицето и отдръпна ръка (наглед без да се обиди), когато тя извърна глава.

— Боби, явно ти е влязъл някакъв бръмбар в главата, но наистина не знам за какво говориш. Май си се преуморил.

Той направи печална физиономия и се просълзи. Невероятно. За миг Дарси изпита съжаление към него. Изглежда, емоциите също бяха навик, подчинен на условните рефлекси.

— Открай време знаех, че този ден ще настъпи.

— Ще го кажа за трети път — нямам никаква представа за какво говориш.

Боб въздъхна:

— Докато пътувах насам, имах достатъчно време за размисъл, мила. Накрая стигнах до заключението, че има само един въпрос, който непременно изисква отговор: КЩНД.

— Не раз…

— Шшшт. — Той нежно притисна пръст до устните ѝ. Лъхна я миризмата на сапун. Вероятно Боб беше взел душ, преди да напусне мотела. — Ще ти кажа всичко. Ще се изповядам пред теб. Струва ми се, че дълбоко в душата си открай време съм искал да научиш истината.

Открай време е искал тя да научи истината? Мили боже! Може би я очакваха още по-страшни разкрития, но засега това изявление на Боб беше най-страшното.

— Не ме интересува! Не знам какво те е прихванало, но не ме интересува.

— Виждам промяна в погледа ти, скъпа. С течение на времето се научих да разгадавам погледите на жените. Станах експерт. КЩНД означава Какво Ще Направи Дарси. Какво ще направи Дарси, ако намери скривалището ми и види какво има в кутията. Впрочем много харесвам тази кутия, понеже ми е подарък от теб.

Приведе се и леко я целуна по челото. Устните му бяха влажни. За пръв път в живота си Дарси се погнуси от допира им, хрумна ѝ, че до изгрев-слънце може би вече ще е мъртва. Защото мъртвите жени не говорят. „Но в името на дългогодишното ни съжителство — помисли си — ще се постарае «да не ме заболи»“.

— Първо се запитах дали името на Марджъри Дювал ще ти говори нещо. Бих искал да отговоря с „твърдо не“, само че понякога човек трябва да е реалист. Живеем заедно отдавна и знам, че не си пристрастена към новините, но следиш телевизионните емисии и четеш вестници. Стигнах до заключението, че ще познаеш името или снимката на шофьорската книжка. После си зададох въпроса: „Няма ли Дарси да полюбопитства защо тези документи са у мен?“ Жените са любопитни. Например Пандора.

„Или жената на Синята брада — помисли си тя. — Онази, която надникнала в заключената стая и се натъкнала на отсечените глави на предишните му съпруги.“

— Боб, кълна се, че…

— Затова веднага щом се прибрах, включих компютъра си, отворих Файърфокс — търсачката, която винаги използваш, и прегледах „историята“.

— Кое?

Боб се изкиска, сякаш беше казала нещо много духовито:

— Знаех си, че нямаш представа, защото всеки път, когато проверя, всичко си е там. Никога не триеш! — Той отново благо се засмя, както правят мъжете, когато открият симпатична слабост у съпругите си.

За пръв път Дарси почувства гняв. Може да беше абсурдно предвид обстоятелствата, но тя наистина се ядоса:

— Ровиш в моя компютър, така ли? Подлец такъв! Долен шпионин!

— Разбира се, че те проверявам. Имам много лош приятел, който прави много лоши неща. Когато човек е в такова положение, задължително трябва да знае какво се върти в главите на най-близките му хора. Откакто децата напуснаха родния дом, ти и само ти си ми най-близката.

Лош приятел? Лош приятел, който прави лоши неща? Виеше ѝ се свят, но едно ѝ беше съвършено ясно: безсмислено беше да продължи отрича. Боб знаеше, че е узнала тайната му.

— Не си търсила информация само за Марджъри Дювал. — По гласа му личеше, че не изпитва и капчица разкаяние, само ужасно съжалява, задето се е стигнало дотук. — Интересувала си се от всички. — Засмя се и възкликна: — Опа!

Дарси се облегна назад, за да се отдалечи от Боб. Разстоянието помежду им я успокояваше. Години наред всяка нощ бяха лежали притиснати един до друг, а сега се стремеше да е по-далеч от него.

— Какъв лош приятел? За кого говориш?

Той наклони глава, сякаш казваше: „Много си ми глупавичка, но пък си забавна.“

— За Брайън.

В първия момент Дарси си помисли, че той говори за свой колега. Дали този Брайън не му беше и съучастник? Изглеждаше доста невероятно — също като нея Боб се сприятеляваше много трудно, но хората, които вършат такива чудовищни неща, понякога имат съучастници. Та нали вълците се събират на глутници, когато преследват жертвите си.