— Но? — Ялвод нетърпеливо го изгледа; очевидно разговорът му доставяше голямо удоволствие.

Стрийтър осъзна, че ноктите потъват в дланите му, но не ги отпусна, а още повече ги стисна. Заби ги в плътта, докато потече кръв.

— Но копелето ми я открадна! — Това го беше тровило с години и като го изкрещя сега, се почувства облекчен.

— Да, така е, а искаме ли нещо, ние никога не преставаме да го желаем, независимо дали е добро за нас или не е. Съгласен ли си?

Стрийтър не отговори. Дишаше тежко, като човек, който току-що е пробягал петдесет метра на спринт или е участвал в уличен побой. По доскоро бледите му страни бяха избили цветни петна.

— Това ли е всичко? — Гласът на Ялвод беше благ като на енорийски свещеник.

— Не.

— Изплачи си болката. Спукай този цирей.

— Той е милионер. Невероятно, но е факт. В края на осемдесетте — скоро след наводнението, което едва не унищожи града ни, Том основа фирма за боклук. Нарече я „Сметосъбиране и рециклиране — Дери“. По-добре звучи, нали разбираш?

— По-малко дрънка на бацили.

— Дойде в банката за заем и макар че бизнеспланът му изглеждаше несигурен на всички, аз успях да го пробутам. Знаеш ли защо го направих, Ялвод?

— Разбира се! Защото той ти е приятел!

— Не позна, опитай пак.

— Защото смяташе, че ще фалира.

— Точно така. Той изръси всичките си спестявания за четири боклукчийски камиона и ипотекира къщата си, за да купи парче земя до разклонението за Нюпорт. За сметище. Като онези, дето ги купуват гангстерите в Ню Джърси, за да изхвърлят труповете и да си перат мръсните пари от дрога и от проституция. Помислих си, че върши лудост, и с готовност му подготвих договор за кредит. Той все още ми е благодарен и ме обича като брат. Непрекъснато разказва как съм се застъпил в банката за него и съм рискувал работното си място. „Дейв ми даде рамо също като в гимназията“ — разправя. Знаеш ли как хлапетата в града наричат сметището му сега?

— Кажи ми!

— Планината „Трашмор“25! Огромно е! Не бих се изненадал, ако е радиоактивно. Покрито е с чимове, но навсякъде има табели „Не влизай!“ и под зелената трева вероятно щъкат плъхове като в подземния Манхатън! Сигурно и те са радиоактивни!

Той спря, съзнавайки, че говори щуротии, но му беше все едно. Ялвод беше луд, но — изненада! Стрийтър също се оказа луд! Поне по темата за своя стар приятел. Освен това…

„Ин карцинома веритас“ — помисли си.

— Добре, да обобщим. — Ялвод започна да отмята на пръсти. Те сега въобще не бяха дълги, а къси, пухкави и безобидни като самия него. — Том Гудхю е изглеждал по-добре от теб, когато сте били момчета. Притежавал е атлетични умения, за които ти си можел само да мечтаеш. Девойката, която е стискала гладките си бели бедра на задната седалка в твоята кола, ги е разтворила за Том. Той се е оженил за нея. Двамата все още се обичат. Децата им, предполагам, са добре?

— Здрави и красиви! — изграчи Стрийтър. — Дъщеря им скоро ще се омъжва, по-големият им син учи в колеж, а малкият е гимназист. Капитан на гимназиалния отбор! Крушата не пада по-далеч от шибаното дърво!

— Да. А черешката на шоколадовата мелба е, че Том е богат, докато ти се тътриш през живота със заплата от около шейсет хиляди годишно.

— Получих премия, задето му уредих кредита — измърмори Стрийтър. — Защото съм имал визия!

— Докато ти всъщност искаш повишение.

— Откъде знаеш?

— Знам ги тези работи. Сега съм бизнесмен, но едно време бях скромен служител на заплата. Уволниха ме, преди сам да се разкарам. Всъщност ми направиха най-голямата услуга. Нещо друго? Хайде, кажи да ти олекне.

— Налива се с английско пиво „Олд Спотид Хен“! — извика Стрийтър. — Никой в Дери не пие тази претенциозна пикня! Само той! Само Том Гудхю, Кралят на боклука!

— Има ли спортна кола? — попита тихо Ялвод с глас, сякаш подплатен с коприна.

— Не. Ако имаше, щяхме поне да се шегуваме с Джанет за спортните коли и менопаузата при мъжете. Кара шибан рейндж роувър.

— Предполагам, че има още нещо. Ако е така, кажи го, освободи се и от него.

— Той няма рак. — Гласът на Стрийтър прозвуча почти като шепот. — На петдесет и една години е като мен, а е здрав… като шибан… кон.

— Ти също.

— Какво?

— Здрав си. И понеже поне временно излекувах рака ти, може ли да те наричам Дейв?

— Ти си много луд човек — каза Стрийтър не без възхищение, също заговаряйки на „ти“.

— Не, не съм. Абсолютно съм нормален. Забележи, че казах „временно“. Все още сделката ни е в предварителния стадий — „пробвай и пипни, а след това купи“. Той ще трае поне седмица, може би десетина дни. Приканвам те настойчиво да посетиш лекаря си. Мисля, че той ще отбележи удивително подобрение в състоянието ти. Но то няма да е за дълго. Освен ако… — Ялвод се приведе, като се усмихваше свойски. Зъбите му отново изглеждаха прекалено много (и прекалено големи) за безобидната му уста. — От време на време се навъртам тук — добави. — Обикновено по това време на деня.

— Точно преди залез-слънце.

— Да. Повечето хора не ме забелязват — погледът им минава през мен, сякаш не съществувам, но ти ще се оглеждаш зорко. Нали?

— Ако съм по-добре, непременно.

— И ще ми донесеш нещо.

Усмихна се още по-широко и Стрийтър беше удивен от ужасна гледка: зъбите му не само бяха повече на брой и по-големи. Бяха заострени.

Когато се прибра, Джанет сгъваше дрехи в пералното помещение.

— Ето те! — възкликна. — Бях започнала да се тревожа. Добре ли се разходи с колата?

— Да — отвърна Стрийтър. Огледа кухнята. Изглеждаше различна. Сякаш беше кухня в някой сън. Той светна лампата — така беше по-добре. Ялвод беше този сън. Ялвод с неговите обещания. Просто един умопобъркан, пуснат за деня от психиатрия „Акейдия“.

Джанет отиде при него и го целуна по бузата. Беше много красива с поруменялото си от топлината на сушилнята лице. Беше навършила петдесет, но изглеждаше много по-млада. Стрийтър си помисли, че след смъртта му животът ѝ сигурно ще е по-хубав. Може би на Мей и Джъстин им беше писано да имат втори баща.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя. — Цветът на лицето ти се е върнал.

— Наистина ли?

— Да. — Джанет го дари с окуражителна усмивка, под която се долавяше следа от безпокойство. — Ела да си говорим, докато сгъвам останалите дрехи. Толкова е скучно.

Стрийтър я последва в пералното помещение и застана на вратата. Знаеше, че няма смисъл да ѝ предлага помощта си. Според нея той сгъваше неправилно дори кърпи за чинии.

— Джъстин се обади — подхвърли тя. — Във Венеция са с Карл. В младежко общежитие. Шофьорът на таксито говорел много добър английски. Прекарват си идеално.

— Браво.

— Беше прав, че запази диагнозата в тайна. Беше прав, а аз не бях.

— За първи път в нашия брак.

Тя сбърчи нос в гримаса.

— Джъс очакваше това пътуване с такава радост. Но като се върне, ще трябва да му кажеш. Мей също ще се прибере от Сиърспорт за сватбата на Грейси, най-добре тогава да им съобщим.

Грейси беше Грейси Гудхю, най-голямото дете на Том и Норма. Карл Гудхю, който в момента пътешестваше с Джъстин, беше средното от трите им деца.

— Ще видим — промърмори Стрийтър. Носеше си торбичка за повръщане в задния джоб, но от гаденето нямаше и помен. Напротив, чувстваше желание да похапне. За първи път от сума време.

Нищо не се е случило — знаеш го, нали? Просто малка психосоматична елевация. Ще изчезне.

— Като косата ми — изрече той.

— Какво, миличък?

— Нищо.

— А, като споменах за Грейси, Норма се обади. Напомни ми, че е техен ред да ни поканят в четвъртък на вечеря. Казах, че ще те попитам, но че си зает в банката, работиш всеки ден до късно заради лавината от лоши ипотеки. Реших, че едва ли ще искаш да ги видиш.