„От светлината е — помисли си Стрийтър. — На залез-слънце светлината е измамна.“ А неприятният мирис, който изведнъж усети, вероятно беше просто дъх на изгорял авиационен керосин, довян до площадката от случаен полъх на вятъра. Всичко си имаше разумно обяснение… Но все пак млъкна, както му бяха наредили.

— За какво е нужно удължение на един мъж или жена? Питал ли си се за това?

— Разбира се, че съм — отвърна малко грубо Стрийтър. — Работя в банка, господин Ялвод — „Дери Сейвингс“. Клиентите постоянно ме молят за удължаване на срокове на кредити.

— Тогава ти е ясно, че хората търсят удължения, за да компенсират някакъв недостиг — къс срок на кредит, къс пенис, късогледство и така нататък.

— Да, скапан свят на недоимък.

— Точно. Но дори нещата, които липсват, имат някакво тегло. Отрицателно тегло, което е най-лошото. Теглото, вдигнато от теб, трябва да се пренесе на друго място. Това е проста физика. Физика на свръхестественото, може да се каже.

Стрийтър удивено се взираше в него. Моментното му впечатление, че е станал по-висок (и че усмивката му разкрива твърде много зъби), се беше изпарило. Това беше просто нисък, възпълничък човек, най-вероятно със зелена амбулаторна карта в портфейла — ако не от „Джупитър Хил“, то от психиатрията „Акейдия“ в Бангор. Ако изобщо имаше портфейл. Определено обитаваше свой иреален свят със собствена география, което го правеше безкрайно интересен обект за наблюдение.

— Може ли да говоря направо, Стрийтър?

— Моля.

— Трябва да прехвърлиш теглото. Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

— Разбирам. — И наистина разбра. Посланието на Ялвод беше ясно — то бе класическо послание.

— Но не става да го хвърлиш върху когото и да е. Пробвали сме с анонимни саможертви — не вършат работа изобщо. Трябва да е върху някого, когото мразиш. Мразиш ли някого, приятел?

— Не си падам много по Ким Чен Ир — отвърна той. — И мисля, че затворът е прекалено меко наказание за гадните копелета, които гръмнаха американския боен кораб „Коул“, но те едва ли някога ще…

— Дръж се сериозно или си върви! — прекъсна го Ялвод и като че ли отново стана по-висок. Стрийтър се зачуди дали това не е някакъв особен страничен ефект от лекарствата, причиняващ зрителна измама.

— Ако имате предвид личния ми живот, не мразя никого. Има хора, които не харесвам — съседката ми госпожа Денбрау изнася кофите си за боклук без капаците и ако духа вятър, отпадъците ѝ се озовават на моята мора…

— Ако ми позволиш да цитирам Дино Мартино23 с една поправка, друже, всеки мрази някого в някакъв момент.

— Уил Роджърс24 казва…

— Зарежи го тоя мошеник, дето въртеше ласо и си нахлупваше шапката като малчуган, който си играе на каубой. Виж, ако не мразиш никого, не можем да сключим сделка.

Стрийтър се замисли. Заби поглед в обувките си и от гърлото му излезе глас, който сякаш никога не беше чувал:

— Мисля, че мразя Том Гудхю.

— Кой е този Том?

Стрийтър въздъхна.

— Най-добрият ми приятел от гимназията.

След кратка тишина Ялвод избухна в гръмогласен смях. Заобиколи масичката, потупа Стрийтър по гърба (с ръка, която създаваше усещане, че е студена и с дълги, тънки пръсти, а не с къси и дебели) и се върна пак до сгъваемия стол. Стовари се на него, като продължаваше да вие и пръсти. Лицето му се беше зачервило и по него се стичаха сълзи, които също изглеждаха червени — кървавочервени — на залязващото слънце.

— Най-добрият… от гимназията… ох, това е просто…

Превиваше се от смях. Мучеше, избухваше в спастичен вой, коремът му се тресеше, брадичката му (странно остра за топчестото му лице) ту клюмаше надолу, ту се забиваше в невинното (но смрачаващо се) лятно небе. Накрая той се овладя. Стрийтър понечи да му предложи носната си кърпа, но реши, че не иска тя да се докосва до кожата на този продавач на удължения.

— Бива си те, готин — заяви шишкото. — Ще се спогодим с теб!

— Да, чудесно. — Стрийтър отстъпи още една крачка назад. — Вече вкусвам удоволствието от допълнителните си петнайсет години. Но съм паркирал във велосипедната лента и може да ме глобят.

— Нямай грижа — ухили се Ялвод. — Сигурно си забелязал, че откакто с теб се пазарим, не е минала нито една цивилна кола, камо ли патрулка на полицейското управление в Дери. Трафикът никога не ми пречи, когато преговарям по сериозна сделка със сериозен купувач. Вземам мерки за това.

Стрийтър смутено се огледа. Беше вярно. Чуваше шума от движението по Уичъм Стрийт, отправено към хълма, наричан Горната миля, но наоколо беше абсолютно пусто. „Разбира се — напомни си, — трафикът тук винаги е слаб след края на работния ден.“

Но съвсем да липсва? Да няма ни една кола? Можеше да се очаква в полунощ, но не и в седем и половина вечерта.

— Разкажи ми защо мразиш най-добрия си приятел — подкани го Ялвод.

Стрийтър отново си напомни, че този човек е луд. Не биваше да вярва на нищо, което му пробутва. От тази мисъл му поолекна.

— Том изглеждаше по-добре от мен, когато бяхме деца, а сега изглежда несравнимо по-добре. Беше гимназиалната звезда в три различни спортни дисциплини, а единственото, който аз играя що-годе прилично, е миниатюрен голф.

— Но при този спорт не аплодират мажоретки — отбеляза Ялвод.

Стрийтър кисело се усмихна и разпалено заобяснява:

— Том е доста умен, обаче мързелуваше през всичките години в гимназията. Нямаше никакви амбиции за колеж. Но когато оценките му се влошаваха дотам, че рискуваше да му откажат прием дори като спортист, изпадаше в паника. И към кого се обръщаше за помощ?

— Към теб! — извика Ялвод. — Отговорният приятел! Помагаше му с уроците, нали? Може би дори си му написал няколко теми, а? Като нарочно си допускал грешки в правописа, за да минат пред учителите като работа на Том, нали така?

— Признавам, виноват! През последната година — годината, през която Том получи наградата на щата Мейн за изявен спортист, аз бях и Дейв Стрийтър, и Том Гудхю.

— Гадно.

— А знаеш ли кое беше най-гадното от всичко? Имах си гадже. Едно хубаво момиче на име Норма Уитън. С ’тъмнокафява коса и очи, безупречна кожа, високи скули…

— Гърди, които не спират да подскачат…

— Абсолютно. Но ако оставим настрана сексапила…

— Не че ти някога си го оставял настрана…

— … аз наистина обичах това момиче. Обаче знаеш ли какво направи Том?

— Сви ти гаджето! — възмутено извика Ялвод.

— Позна! Двамата дойдоха при мен. И си признаха всичко.

— Благородно!

— Станало неочаквано.

— Какво да правиш, любов! Любоффф!

— Да. Естествено привличане. „По-силно е от нас“ и приказки от сорта.

— И после този Том ѝ наду корема, а?

— Точно така. — Стрийтър пак се загледа в обувките си. Спомни си една поличка, с която Норма ходеше във втори или трети курс. Беше толкова къса, че отдолу можеше да зърне гащичките ѝ. Оттогава бяха минали почти трийсет години, но той все още извикваше в паметта си картината, докато правеше любов с Джанет. С Норма не бяха правили любов, поне не в истинския смисъл — тя се дърпаше. А веднага смъкна гащите за Том Гудхю. Вероятно още щом ѝ е поискал.

— И я заряза с надутия корем.

— Не — въздъхна Стрийтър. — Ожени се за нея.

— И после се разведе! Навярно, след като ѝ тегли хубав бой.

— Не, по-лошо. Женени са и до днес. Имат три деца. Като ги срещнеш на разходка в парка „Баси“, обикновено се държат за ръце.

— Направо върхът! По-гадно не може да бъде. Освен ако… — Ялвод го изгледа изпод гъстите си вежди. — Освен ако самият ти не зъзнеш в айсберга на брак без любов.

— Съвсем не — отвърна Стрийтър, изненадан от предположението. — Много обичам Джанет и тя също ме обича. Невероятна е — подкрепя ме и плътно е до мен, откакто този рак се появи. Ако съществува такова нещо като хармония в този свят, то ние с Том се оказахме с подходящите партньорки. Абсолютно. Но…