Гласът ѝ беше нормален и спокоен както винаги, но изведнъж от очите ѝ се затъркаляха едри сълзи като на рисунка в детска книжка. Любовта позамира след години брак, обаче сега неговата се възпламени като в онези ранни времена, когато двамата живееха в неугледен апартамент на Косут Стрийт и понякога се любеха на килима в хола. Приближи се до Джанет, взе недосгънатата риза от ръцете ѝ и я прегърна. Тя също го прегърна, страстно.

— Толкова е трудно и несправедливо — промълви. — Но ние ще се справим. Не знам как, но ще се справим.

— Точно така. И затова като начало ще вечеряме в четвъртък с Том и Норма, както правим винаги.

Тя се отдръпна и впери в него влажните си очи.

— Ще им кажеш ли?

— И да разваля вечерта? Не.

— Ще можеш ли да хапнеш нещо? Без да… — Джанет стисна устни, сложи два пръста върху тях, наду бузи и събра очи в комична пантомима на повръщане, която го развесели.

— Не знам за четвъртък, но сега с удоволствие бих хапнал нещо. Какво ще кажеш да си направя един хамбургер? Или да отскоча до „Макдоналдс“. Ще ти донеса шоколадов шейк.

— Боже мой! — Тя избърса очи. — Това е чудо.

— Не бих го нарекъл точно „чудо“ — каза доктор Хендерсън в сряда следобед, след като прегледа резултатите от ядрено-магнитния резонанс. — Но…

Беше два дни, след като Стрийтър бе обсъждал въпроси за живота и смъртта под жълтия чадър на господин Ялвод, и ден преди редовната вечеря на семейство Стрийтър със семейство Гудхю, на които тази седмица се падаше да бъдат домакини в просторната си резиденция, наричана понякога от Стрийтър „къщата, която боклукът построи“. Разговорът не се провеждаше в кабинета на лекаря, а в малка стаичка за консултации в градската болница „Дери Хоум“. Хендерсън се бе опитал да разубеди Стрийтър за ядрено-магнитния резонанс с аргумента, че осигуровката не го покрива, а резултатът със сигурност ще е разочароващ. Но той бе настоял.

— Но? Но какво, Роди?

— Туморите са се свили, дробовете ти изглеждат чисти. Никога не съм виждал подобен резултат. Двамата колеги, на които показах снимките ти, също. А най-важното е — но да си остане между нас, — че и техникът на ядрено-магнитния томограф не е виждал никога такова нещо, а аз най-много вярвам на техниците. Според тях компютърът в апаратурата е дал грешка.

— Но аз се чувствам добре — заяви Стрийтър. — Точно затова настоях да се изследвам. И това ли е грешка?

— Повръщал ли си?

— Два-три пъти. Но според мен е от химиотерапията. Между другото, я спирам.

Роди Хендерсън се намръщи.

— Това е много неразумно.

— Неразумното е, че въобще я започнах, приятелю. Ти на практика ми каза: „Извинявай, Дейв, шансовете да умреш преди следващия Свети Валентин, са около деветдесет процента, ама ще направя ад времето, което ти остава, като те натъпча с отрова. Ще се чувстваш гадно, но може би не повече, отколкото ако те инжектирам с помия от сметището на Том Гудхю.“ И аз като последния глупак приех.

Хендерсън беше видимо засегнат.

— Химиотерапията е последната надежда за…

— Разправяй ги на дядовия ми — добродушно се усмихна Стрийтър. Пое дълбоко въздух и го усети да изпълва белите му дробове. Усещането беше прекрасно. — когато ракът е агресивен, химиотерапията не се прави за пациента. Тя е само допълнително страдание, допълнителен налог, който болният заплаща, та след като умре, лекарите и роднините му да се прегръщат до ковчега и да казват: „Направихме всичко възможно.“

— Не си прав. Знаеш, че тази болест понякога се връща, нали?

— Кажи го на туморите. На тези, дето са изчезнали от мен.

Хендерсън погледна снимките на Дълбокия Потаен Стрийтър, които се сменяха на всеки двайсет секунди на монитора в стаята за консултации, и въздъхна. Резултатите бяха добри — дори и Стрийтър виждаше това, но лекарят изобщо не изглеждаше доволен.

— Спокойно, Роди — заговори му благо, както някога говореше на Мей или на Джъстин, когато бяха загубили или счупили някоя любима играчка. — Както стават гадости, така и стават чудеса. Чел съм за такива в „Рийдърс Дайджест“.

— Откакто практикувам, не съм виждал чудо да се случва в ядрено-магнитната тръба. — Хендерсън взе един молив и почука с него по медицинското досие на Стрийтър, което доста беше набъбнало през последните три месеца.

— За всяко нещо има първи път.

Четвъртък вечер в Дери — летен здрач. Залязващото слънце озаряваше с червените си призрачни лъчи трите акра земя, които Том Гудхю имаше нахалството да нарича „стария заден двор“. Стрийтър седеше на градински стол във вътрешния двор и слушаше тракането на чинии и смеха на Джанет и Норма, които зареждаха миялнята машина.

Двор?! Какъв ти двор! Това е представата за рай на всеки вманиачен по „ТиВи Шоп“.

Имаше дори фонтан с мраморно дете по средата. Тъкмо това херувимче с голо дупе (да, естествено, то пишка!) дразнеше Стрийтър най-много. Беше сигурен, че е било идея на Норма. Тя беше изкарала курс по либерални изкуства26 и имаше (напълно неоснователни) претенции за класическо образование. Е, добре, но да гледаш херувимче в умиращия тлеещ блясък на прекрасна лятна вечер и да знаеш, че е плод на монопола на Том върху боклука!…

Щом Стрийтър се сети за този дявол („Или «ялвод» ако повече ви харесва“ — помисли си), се появи самият Боклукчийски крал, захванал между пръстите на лявата ръка две изпотени бутилки „Олд Спотид Хен“. Слаб и строен, със синята си спортна риза и избелели джинси, с изваяното си лице, осветено от отблясъците на залязващото слънце, Том Гудхю изглеждаше като модел от реклама за бира в някое списание. Стрийтър даже си представи текста: „Живей пълноценно — посегни към «Спотид Хен» — пиво драгоценно.“

— Реших, че сигурно ще искаш да ударим още по една. Хубавата ти жена обеща да шофира.

— Благодаря. — Стрийтър взе едната бутилка, вдигна я и отпи. Претенциозна или не, бирата си я биваше.

Гудхю седна, в този момент от къщата излезе Джейкъб, футболистът, понесъл чиния със сирене и солени бисквити. Беше широкоплещест и красив — също като Том, когато беше гимназист. „Мажоретките вероятно му се лепят като мухи на мед — помисли си Стрийтър. — Хубавецът му с хубавец, сигурно ги разгонва с пръчка.“

— Майка ви праща мезе за бирата — каза Джейкъб.

— Благодаря, Джейк. Излизаш ли?

— Само за малко. Ще похвърлям фризби с приятели на поляната, докато се стъмни, а после ще уча.

— Не прекосявайте пътя. Отровният бръшлян е навсякъде.

— Да, знам. Дени получи ужасен обрив, когато бяхме в прогимназията. Беше толкова зле, че майка му се изплаши да не би той да има рак на кожата.

— Ужас! — промърмори Стрийтър.

— Карай внимателно, сине. Без фукливи изпълнения!

— Бъди спокоен! — Момчето го прегърна и без никакво смущение го целуна по бузата, което потисна Стрийтър. Том не само беше в цветущо здраве, имаше прелестна жена и фонтан с нелеп пикаещ херувим — имаше и осемнайсетгодишен син, който не се стесняваше да целуне баща си за довиждане, преди да хукне с тайфата.

— Добро момче е — рече Гудхю с обич, докато гледаше как Джейкъб изкачва стъпалата към къщата и изчезва зад вратата. — Учи здраво и изкарва добри оценки, за разлика от своя старец. Но за мой късмет имах теб.

— За късмет на двама ни — добави Стрийтър, усмихна се, сложи парче сирене върху една бисквитка и я лапна.

— Радвам се, като те гледам, че се храниш, братле — каза Гудхю. — С Норма бяхме започнали да се тревожим да не би да си болен.

— Здрав съм като кон. — Той отпи от вкусната (и без съмнение скъпа) бира. — Взех обаче да оплешивявам тук отпред. Джанет казва, че така изглеждам по-слаб.

— Ето нещо, за което жените няма нужда да се притеснява. — Гудхю прокара пръсти през косата си, която беше буйна и гъста, както когато бяха осемнайсетгодишни. Нямаше един бял косъм. На моменти Джанет Стрийтър можеше да мине за четирийсетгодишна, обаче на светлината на залязващото слънце Кралят на боклука изглеждаше на трийсет и пет. Не пушеше, не прекаляваше с алкохола и ходеше на фитнес в един скъпарски клуб, който работеше с банката на Стрийтър, но самият Стрийтър не можеше да си го позволи. Карл Гудхю, по-големият син на Том, в момента обикаляше Европа с Джъстин Стрийтър, като беше поел всички разноски. Тоест пътуваха с парите на Краля на боклука.