Докато чакаше, отпиваше бира „Бас“, която подсилваше с двойна доза ирландско уиски „Джеймисън“.

Първият от групата пристигна в осем и петнадесет — детектив Антъни Импелитери, опитен полицай с деветгодишен стаж, който работеше към отдел „Убийства“ в Седемдесет и пети участък в Източен Ню Йорк, съседен на Браунсвил.

Импелитери до голяма степен приличаше на това, което Шоу си беше представил, докато четеше досието му: малко над тридесетгодишен, метър и осемдесет, добро телосложение. Носеше черни джинси, черна фланелка и тъмнозелена жилетка. Гъстата черна коса на Импелитери беше подстригана толкова високо, че приличаше на боне върху темето му. Имаше нужда от бръснене, но Шоу реши, че тъмната двудневна четина му стои добре. Забеляза, че Импелитери носеше своя глок напъхан в панталона над дясното бедро и изобщо не се притесняваше, че жилетката му не го покрива добре.

Приличаше на човек, когото средният гражданин ще помисли за престъпник, а средният престъпник веднага ще познае, че е ченге.

Импелитери му махна сдържано с ръка, вместо да се ръкува, и каза:

— Ако ти си Шоу, значи това трябва да е мястото.

— Аз съм. Това е мястото. Седни. Какво пиеш?

Импелитери погледна към бара, сякаш искаше да прецени възможността да получи прилично питие в заведение като това.

— Ще взема чаша червено.

Домакинът извика поръчката на барманката. Това го подсети да удари още една глътка от бирата, и да отпие от ирландското. След като приключиха с напитките, Импелитери не му обърна повече внимание и зарови нос в менюто.

Шоу също нямаше охота да води незначителни разговори.

След още няколко минути още двама детективи се приближиха след сервитьорката, носеща виното на Импелитери. Шоу познаваше единия от тях много добре. Другият никога досега не беше срещал. Единият беше черен, другият бял. Единият едър и снажен, другият не повече от закачалка за дрехите, които носеше.

Черният детектив, по-едрият и по-възрастен от двамата, се казваше Орестъс Мейсън. Младежът беше Джеймс Спърлинг. Шоу не можеше да не забележи, че лицето на длъгнестия Спърлинг беше абсолютно безизразно. То до такава степен беше лишено от чувства, че Шоу не можа да определи дали Спърлинг е постигнал някакво дълбоко блажено спокойствие като при дзенбудистите, или е пристигнал на срещата в състояние на дълбока депресия. Съдейки по обстоятелствата Шоу реши, че видът на Спърлинг по-скоро се дължи на депресия.

Едрото, широко лице на Мейсън говореше с томове, дори когато устата му беше затворена. В този момент то казваше, че никак не е доволен.

Спърлинг кимна на Шоу и седна. Мейсън остана прав, сочейки с пръст и попита:

— В какво, по дяволите, си ме набутал, Шоу?

— Заповядай, седни, Мейс. Какво пиете, момчета?

— Кой плаща? — попита Мейсън.

— Службата.

— Ще взема каквото ти пиеш.

— Клъб-сода — каза Спърлинг.

Преди напитките да дойдат, пристигна последният член на екипа, Уолтър Уонг. Двадесет и шест годишен, той беше най-младият член на групата. Импелитери и Спърлинг бяха около тридесетте. Шоу гонеше четиридесетте. Мейсън пък беше прехвърлил петдесетте.

Шоу беше чувал за Уолтър Уонг, още преди името му да се появи в губещия списък на Де Лука. Уонг беше провел една изключително дръзка операция, използвайки кадровите досиета на НЙПУ.

Уолтър напълно се покриваше с образа на архетипния азиатски компютърен магьосник, чак до евтиния костюм, бялата риза и очилата с телени рамки. Но Шоу знаеше, че Уонг е играч, майстор на триковете, човек, който не се ограничава от правила и разпоредби и затова го беше включил в екипа.

Уонг бързо си намери място край кръглата маса, вляво от Шоу. Той заклати глава нагоре-надолу и каза:

— Извинете, сър, имах няколко спешни неща, които трябваше да изчистя.

Шоу не се хвана на хитрината и само махна с ръка на извиненията му.

— Какво пиеш, Уонг?

— А-а, „Ролинг Рок“, сър.

— Ей, я недей да ми ги въртиш тия! — сряза го Шоу. — Не ми викай „сър“ и не се опитвай да ми пробутваш глупости от сорта, че си имал спешни задължения. Щом си решил да закъсняваш, просто закъснявай и толкова. — Изгледа всички и каза: — Което ме навежда на първия въпрос. Както вече сте се досетили, ситуацията не е нормална, така че в следващия около един час, момчета, дайте да оставим всички глупости пред вратата. Някой да има проблем с това?

Уонг вдигна глава от поредния си полупоклон и изостави отчасти китайския си акцент.

— Предполагам, че това зависи от въпроса защо все пак сме тук.

— В такъв случай мога веднага да мина на него. Вижте менюто, колеги, и си поръчайте някаква храна или каквото още искате за пиене. Не желая никой да ме прекъсва, щом веднъж започна.

Шоу изчака всеки един от мъжете да си поръча храна. Импелитери не можа да се въздържи да не пофлиртува със сервитьорката. Спърлинг, който приличаше повече на начален учител, отколкото на ченге с разкопчаната си бяла риза и панталони цвят каки, не изглеждаше заинтересован нито от храната, нито от сервитьорката. Мейсън, облечен в старомодната си детективска униформа, включваща спортно сако, вратовръзка и работни панталони, прояви обичайната си учтивост и внимание към подробностите. Той прегледа менюто с очилата си за четене, кацнали на върха на широкия му нос, зададе на сервитьорката няколко въпроса за храната и си поръча внушително количество, за да задоволи внушителния си апетит.

Уонг не зададе никакви въпроси, но отправи две специални изисквания как точно да му приготвят хамбургера.

Шоу даде поръчката си последен, и помоли сервитьорката да пълни чашите на всички редовно, за да не се налага да я молят. След като тя напусна сумрачния заден салон, Шоу се обърна към останалите.

— Така — каза той, — уговорката е следната. Аз свалям гащите и си показвам задника пръв. На половин крачка съм от това да ме изритат от службата, да загубя пенсията си и Албърт де Лука да направи каквото поиска, за да стане животът ми черен.

— Какво означава това? — попита Импелитери.

— Това означава, че той ми обеща не само да ме изрита, но се закле, че ще направи всичко, за да не мога да си намеря друга работа.

— Този път за какво? — попита Мейсън.

— Заради поведението ми по принцип, плюс, че се набутах, докато бях под запрещение.

— Застреля ли някого? — попита кротко Мейсън.

— Не. Ако искаш да разбереш подробностите, Мейс, ще удовлетворя желанието ти, когато имам време за това. Да кажем засега само, че шефът ме е натикал там, където е поискал.

— Моите уважения, Шоу — изчурулика Импелитери, — но защо на нас трябва да ни пука за всичко това?

— Защото според Де Лука, всички вие сте в подобно положение. Той ми хвърли спасително въже. Каза ми, че ще ми даде шанс да се измъкна от говната. Той хвърля на всички вас същото въже.

— Същото говно хвърля той — каза Импелитери.

— Шефът на детективите не се ебава — контрира го Мейсън. — Повярвай ми! И какъв е пазарлъкът, Шоу?

Шоу огледа масата. Храната все още не беше пристигнала, затова все още задържаше вниманието им. Не, имаше чувството, че ще задържи вниманието им, дори да им поднесат храна с четиризвездно качество.

— Пазарлъкът е, че ако ние му свършим мръсната работа, получаваме чиста самоличност. Всички грехове са опростени. Ако не, той ни прецаква от много високо място. Излишно е да пояснявам, че това, което той иска от нас, за да ни удостои с помилването си, никак няма да е лесно да му го поднесем. Все още ли проявявате интерес?

— Предполагам, че зависи колко дълбоко в лайната е нагазил всеки един от нас — обади се Импелитери.

— Това ще си го реши всеки поотделно. Тук няма да си играем на изповедалня.

— Някой от вас да е блудствал с малки момченца или да е бил жена си? — попита Импелитери.

Никой не отговори.

— Много добре. Ти си прав, Шоу. Нищо друго не би могло да ме откаже да работя с вас, момчета. Аз знам в какво точно съм се прецакал. Въпросът е колко от него знае шефът?