Равна се отпусна назад, но още дълго време не откъсна очи от последното съобщение. Досега посланието на Арбитражното разузнаване при Сандор беше най-близо до истината… Но дори техните прогнози представляваха само различни аспекти от злощастната съдба, която ги очакваше. Колко спокойни и хладно аналитични бяха! Тя знаеше, че Сандор е многовидов и има разклонения из целия Връх на Отвъдното. Но въпреки това не бяха Сила. Щом като Отклонението можа да разклати Рилай и да убие Древния, тогава нищо не би му попречило да погълне и тях. Анализите им звучаха като съобщения от пилот на разбиващ се самолет, решен да разбере какво е причинило катастрофата и затова не си позволява да изпадне в паника.

„О, Фам, как ми се иска да можехме да разговаряме като преди.“ Тя предпазливо се сви на кълбо. Риданията й бяха тихи, но пълни с отчаяние. През последните пет дни не бяха разменили и стотина думи. Живееха сякаш с постоянно насочени дула един срещу друг. И това не бе просто метафора, а самата истина. Лично тя се беше погрижила да е така. Докато хора и ездачи бяха в един отбор, те заедно споделяха надвисналата опасност. Сега групата им се разпадна, а техните врагове печелеха преднина с всеки изминал миг. Каква полза имаше вече от божиите останки във Фам, когато по петите им се носеха хиляди вражески кораби, а след тях идваше Заразата?

Тя се остави да лети безцелно из кабината. Постепенно риданията й заглъхнаха и настана потискаща тишина. За сетен път се запита дали това, което прави, е най-правилното. Позволи си да рискува живота на Фам, за да спаси Синя раковина, Зелено стебло и техните себеподобни. Заради тях запази в тайна нещо, което можеше да се окаже най-страшната заплаха в историята на Мрежата. Можеше ли един-единствен човек да вземе подобно решение? Фам й беше задал този въпрос и тя отговори утвърдително, но… Сега мъчително се питаше за същото ден след ден. И всеки път се опитваше да намери някакъв изход.

Накрая мълчаливо изтри лице. Вече не се съмняваше какво е открил Фам.

Някои мъгляви по смисъл съобщения в Мрежата оборваха твърдението, че Заразата не е обикновено зло, а трагично бедствие, невиждано досега. Злото, твърдяха те, има значение само на локално ниво и е способно да причини същите злини, на каквито е способен някой от местните обитатели. Преди случилото се в Мирна почивка това изглеждаше само празна игра на думи. Сега обаче тя можеше да види смисъла в него. Но въпреки това твърдението си оставаше крайно погрешено. Заразата беше създала ездачите — прекрасна и миролюбива раса. Тяхното присъствие в милиарди светове досега не бе причинило никаква вреда. Но зад всичко това е стоял замисълът тези разумни и приятелски настроени същества един ден да бъдат превърнати в чудовища. Когато за пореден път се замислеше за Синя раковина и Зелено стебло, тя усещаше как страхът сковава тялото й. Вече знаеше каква зла сила е заложена в тях — макар иначе да бяха добри същества. Даваше си сметка, че общувайки с тях е погледнала в лицето едно зло, обладаващо трансцендентна мощ.

Равна сама избра Синя раковина и Зелено стебло за тази мисия; те не я бяха молили за това. В края на краищата двамата бяха нейни приятели и съюзници и тя не би ги наранила само заради опасността, че някога биха могли да се превърнат в чудовища.

Получените съобщения можеха да се окажат и последните новини от останалия свят. Имаше опасност оттук нататък да загубят връзка с Мрежата. Равна бавно се изправи, втренчила поглед в последните послания. Колкото и да се противеше, тя не можеше да не повярва на Фам за заплахата, заложена в самата природа на ездачите. Но също така беше убедена, че двамата тук бяха само потенциални врагове. Затова направи всичко възможно да ги предпази от унищожение, а заедно с тях и цялата им раса. Можеше да се окаже грешка, но въпреки това трябваше да се възползва от предимството, което й дава тази постъпка. Ако си ги спасила, защото мислиш, че са ти съюзници, тогава се дръж с тях като със съюзници. Отнасяй се като към приятели, каквито бяха доскоро. Защото засега всички сме в един кюп.

И Равна внимателно се оттласна към вратата на кабината.

Кабината на ездачите се намираше точно зад главното помещение на кораба, където беше и командният пулт. След провала в Мирна почивка двамата изобщо не бяха излизали от там. Докато се носеше към тяхната врата, Равна очакваше всеки момент да се натъкне на някоя клопка, скрита от Фам в сенките на коридора. Беше уверена, че е направил всичко възможно, за да се „защити“. За голяма нейна изненада обаче тя не забеляза нищо необичайно. Какво ли би си помислил той за моето посещение при ездачите?

Щом стигна вратата на ездачите, Равна даде знак за своето присъствие. След миг Синя раковина се появи пред нея. По скродера му вече не се забелязваха шарените декоративни линии, а в помещението зад него цареше истинска бъркотия. Той я покани вътре с нервно потрепване на клонките.

— Милейди!

— Синя раковина — кимна в отговор тя. Колкото отчаяно се проклинаше, че се е доверила на ездачите, толкова и се обвиняваше, че ги е изоставила в тежки за тях времена. — Как е Зелено стебло?

За нейна почуда връхчетата на Синя раковина изпляскаха в усмивка.

— Можете ли да си представите — днес е първият й ден с новия скродер! Ще ви я покажа, ако желаете.

Равна си проправи път през разхвърляните по целия под части и инструменти. Помещението вече досущ приличаше на корабната работилница, където Фам изработи енергийния си защитен костюм. Само ако можеше да надзърне тук, сигурно би излязъл от кожата си от бяс.

— Работих без отдих над скродера, откакто… Фам ни заключи тук.

Зелено стебло беше в съседното помещение. Сега стеблото й се извисяваше над сребърно гърне. То нямаше колела и по нищо не приличаше на традиционния скродер. Синя раковина се затъркаля по тавана и протегна клонки към своята приятелка. После зашумоля, а след миг тя му отговори.

— Възможностите на този несъвършен скродер са много ограничени — той не се движи, а и няма резервни енергийни източници. Заимствах модела от Малките ездачи. Това е доста просто приспособление, чийто дизайн е откритие на дирокимите. С него може да се седи само на едно място и да се гледа в една-единствена посока. Но което е по-важно, той й осигурява така необходимата кратковременна памет и й позволява да фокусира вниманието си… Сега двамата сме отново заедно. — Синя раковина пак се защура около своята другарка. Някои от ластарите му я милваха нежно, а други сочеха уреда, който беше направил. — Самата тя не беше сериозно ранена. Понякога дори се чудя как стана така. Каквото и да разправя Фам, допускам, че в последния момент той просто не е могъл да я убие.

Синя раковина продължи да бърбори нервно и без прекъсване, сякаш се боеше от онова, което Равна би могла да каже.

— Първите няколко дни бях страшно притеснен, но медицинската апаратура на кораба наистина се оказа много добра. Благодарение на нея Зелено стебло прекара достатъчно време в условия на силен прибой и не й се налагаше да мисли много. Откакто й направих този прост скродер, тя постоянно си упражнява паметта и повтаря онова, което аз или медицинската апаратура сме й казали. С новото съоръжение може да възприеме новите спомени почти за петстотин секунди. Това време напълно отговаря на нейната естествена мисловна способност и позволява новата информация да се съхрани в дълговременната й памет.

Равна се приближи още повече. По клонките на Зелено стебло имаше доста рани и повехнали листа. Вероятно това бяха последици от лечението. Нейната растителна част проследи приближаването на Равна. Пострадалата очевидно си даваше сметка за нейното присъствие, но позата й беше приятелска и добронамерена.

— Сега тя може ли да говори трисквелайн, Синя раковина? Вгради ли й вече гласов адаптор?

— Какво? — Последва усилено шумолене. Той или беше забравил за какво става дума, или се нервира — Равна не можеше да определи кое точно. — А, да, да… Минутка само… Досега нямахме нужда от това. Никой не искаше да говори с нас. — И той започна да бърника нещо по скродера.