… Ето, точно в този момент кралицата отправяше хвалебствени слова към своите слушатели. Одобрителното аф-аф-аф се надигна от всички страни. Звуковата картина наподобяваше стадо тюлени. Една от главите на кралицата се наклони към купата пред нея и тя измъкна от там някаква богато гравирана дрънкулка. После произнесе името на една от глутниците.

От първите редици на събралото се множество излезе един-единствен член и запреплита крака към кралицата. Накрая почти допря нос в муцуната на най-близката част на кралицата. Владетелката спомена нещо за проявена смелост, а после две от нейните части привързаха дървената — брошка? — към куртката на наградения. Частта се завъртя около себе си и се върна обратно при своята глутница.

Кралицата извади нов почетен знак и извика името на друга глутница. Джоана се протегна към Скрупило.

— Какво става тук? — рече учудено тя. — Защо само единични части получават медалите?

И освен това как издържаха на толкова близко разстояние до кралицата?

От началото на парада Скрупило стоеше скован и много по-нервен от останалите. Сега обаче извърна глава към нея.

— Шшшт! — После се опита отново да извие врат към кралицата, но Джоана побърза да се вкопчи в една от куртките му. — Глупаво момиче — процеди най-накрая той, — наградата е за цялата глутница, но само една част бива излъчена, за да я приеме. Ако всички се скупчат там, ще настане същински хаос.

Хм. Една след друга още три глутници „излъчиха по една част“ и получиха отличията си. Цялата церемония се извършваше стегнато и с безпогрешни движения, също както е било при военните паради на хората, за които разказваше историята. Някои от наградените се държаха достойно през цялото време, други ставаха плахи и объркани, щом приближаха кралицата.

Най-накрая Джоана не издържа.

— Ей, Скрупило, а ние кога ще получим своите медали?

Този път той дори не я удостои с поглед; всичките му глави се взираха неотклонно в кралицата.

— Последни, естествено. Ние двамата убихме гнездото и спасихме живота на кралицата.

Но Джоана забеляза, че целият се тресе от напрежение. Той безумно се страхуваше! Внезапно тя разбра каква е причината за тоя страх. Кралицата без усилие можеше да съхрани съзнанието си, дори при толкова близко присъствие на чужда част. Но това беше непосилно изпитание за самотната част, колкото и кратко да траеше. Да изпратиш една от своите части сред членовете на друга глутница означаваше да изгубиш чувство за собствената си самоличност и да й се довериш напълно… Това напомни на Джоана за един исторически роман, който обичаше често да гледа. По време на Мрачната епоха в Нийора, когато кралицата удостоявала някоя дама с аудиенция, васалката по традиция предавала меча си и едва след това коленичела пред своята владетелка. По този начин тя засвидетелствала своята вярност. Същото беше и тук. Но когато погледна отново Скрупило Джоана осъзна, че въпреки че церемонията си беше чиста формалност, тя пак всяваше ужасен страх у присъстващите.

Бяха връчени още три медала, а после кралицата изквича звуците, които съставляваха името на Скрупило. Главнокомандващият артилерията се затресе още по-силно и започна да издава свистящи стонове с уста.

— Джоана Олсъндот — произнесе кралицата, после отново продължи на езика на Остриетата. Най-вероятно ги приканваше да се приближат.

Джоана се изправи на крака, но нито една от частите на Скрупило не я последва.

Кралицата се разсмя с човешки смях. Тя държеше между зъбите си две полирани брошки.

— По-късно ще ти обясня всичко на самнорск, Джоана. Сега просто се приближи насам заедно с една от частите на Скрупило. Скрупило?

Внезапно Джоана и Скрупило се озоваха в центъра на вниманието. В тях бяха вперени хиляди чифта очи. Вече не се чуваше нито афкане, нито приглушени разговори. Джоана не се беше чувствала така изложена на чужди погледи още откакто игра Първия колонист в училищния спектакъл „Кацането“. Тя се наклони ниско, така че устните й да се изравнят с една от главите на Скрупило.

— Хайде да вървим, момче. Сега ние сме големите герои.

Той извърна към нея разширени от страх очи.

— Не мога — думите бяха произнесени почти беззвучно. Въпреки присъщата на характера му горделивост и цялото перчене с наушниците, Скрупило се тресеше от ужас. И това съвсем не беше сценична треска.

— Не мога толкова скоро пак да се разделя на части. Не мога.

В редиците зад тях взе да се надига шум. Бяха артилеристите на Скрупило. В името на всички Сили, нима щяха да се настроят срещу него само заради тази незначителна случка? Е, тогава добре дошла в средните векове! Ама че глупави създания! Дори разделен на части, Скрупило успя да им отърве задниците, а сега…

Тя преметна ръце през раменете на две от неговите части.

— Двамата с теб сме го правили и преди, не помниш ли?

Главите кимнаха.

— Така беше. Онази моя част никога не би постигнала сама онова, което направихме заедно с теб.

— Аз също нямаше да се справя без нея. Но двамата заедно успяхме да убием вълчето гнездо.

Известно време Скрупило я гледа мълчаливо с разчувстван поглед.

— Наистина го убихме. — После се изправи на крака и разтърси глави, така че наушниците да паднат на земята. — Готов съм!

Белоглавия се притисна плътно до Джоана. Тя изопна тяло и се постара да върви стегнато като войник. Двамата излязоха в празния кръг отпред. Отдалечиха се на четири метра от глутницата му, после разстоянието стана шест метра. Момичето леко докосваше с пръстите на едната ръка козината по врата му. Когато стигнаха на дванайсет метра от глутницата на Скрупило, крачката на Белоглавия стана колеблива. Той обаче вдигна глава към Джоана, а после продължи уверено напред.

Джоана не си спомняше много подробности от тяхното награждаване, защото през цялото време вниманието й беше приковано в Белоглавия. Кралицата произнесе дълга и неразбираема реч. Най-накрая двамата бяха окичени с по една богато гравирана дрънкулка и се отправиха назад. Едва тогава тя се сети за тълпата, която ги наблюдаваше. Множеството се простираше навътре в гората, чак докъдето поглед стига. Сега всички ги поздравяваха възторжено, а артилеристите на Скрупило крещяха най-високо.

Наближаваше полунощ. Джоана се връщаше от бивака на артилеристите. Беше се упътила към центъра на лагера, където беше шатрата на кралицата. Наоколо цареше тишина. Стражите пред шатрата не се опитаха да я спрат, а само тихо издадоха предупредителен сигнал. В края на краищата наоколо не се срещаха чак толкова много човешки същества. Кралицата подаде глава през завесата на входа.

— Влез, Джоана.

Частите й се бяха разположили в обичайния кръг, а кутретата лежаха по средата. Беше доста тъмно. Единствената светлина се процеждаше през пролуките на входа. Джоана се търкулна върху възглавниците, където спеше обикновено. Цяла вечер след получаването на наградата се канеше да си поговори откровено с кралицата за доста неща. Тържеството при артилеристите обаче наистина мина много весело — би било глупаво да им разваля доброто настроение.

Владетелката вдигна една от главите си по посока на момичето. Двете кутрета на мига повториха нейния жест.

— Видях те на тържеството. Беше доста трезва. Ти вече свикна с храната ни, но още не си се решила да вкусиш от нашата бира.

Джоана сви рамене.

— На децата не им е позволено да пият преди да навършат осемнайсет години.

Това беше желязно правило и родителите й го следваха безкомпромисно. Джоана навърши четиринайсет години само преди няколко месеца; Компютърът й припомни дори точния час на нейното раждане. Момичето се зачуди дали ако все още беше в Главната лаборатория на Страумлинските владения, щеше да опита тайно от забранените напитки заедно със своите приятели. Сигурно би постъпила точно така. Но тук, където сама си беше господар, а при това призната за велик герой, тя не вкуси дори капка… Причината бе в отсъствието на нейните родители. Чувстваше ги някак по-близо до себе си, когато спазваше техните желания и съвети.