— Да, бе! Но дизайнът, който им предлагаме, може да осигури честота от три килохерца. Тя е напълно достатъчна за нормална връзка. Ти обаче твърдиш, че ако направят замислените от тях промени, тогава честотата ще стигне двеста килохерца, така ли?

— Точно така. И компютърът го потвърди.

Той се усмихна самонадеяно.

— Ето за това ми е думата! По принцип ние им даваме достатъчно информация, за да получат желания модел. Но според мен чрез направените промени те… — погледът му отново пробяга по колоните и редиците с цифри — … наваксват петвековно развитие. В същото време обаче малкият Джефри твърди, че корабните компютри са извън строя.

Равна се отдръпна от екрана.

— Разбирам добре какво искаш да кажеш. — Тяхната цивилизация дотолкова беше свикнала с улесненията от високоразвитите технологии, че двамата не можеха да си представят и един ден без тях. — Да не твърдиш, че… това е дело на Противодействието?

Фам Нувен се поколеба, сякаш това изобщо не му беше минавало през ума. После отвърна:

— Не… Едва ли е това. Мисля, че този „господин Стийл“ играе на криеница с нас. Ние съдим за него единствено по съобщенията на Джефри. Питам се обаче какво знаем за онова, което наистина става там.

— Добре, ще ти кажа какво аз знам със сигурност. Разговаряме с човешко дете, израснало в Страумлинските владения. Ти самият прочете повечето от неговите съобщения, преведени на трисквелайн. Но при превода се губят много разговорни думи и чисто детски грешки, които доказват, че оттатък наистина има някой, за когото самнорск е роден език. Единствените, които биха могли да направят подобна фалшификация, са пак хората… Тъй като познавам Джефри повече от двайсет седмици, ще ти кажа, че дори това е малко вероятно.

— Добре тогава, да допуснем, че Джефри е съвсем истински. Едно осемгодишно дете е запратено в далечния и непознат свят на някакви Остриета. То съвестно ни казва всичко онова, което смята за истина. Но аз мисля, че има някой, който лъже него. Сигурно можем да приемем за чиста монета онова, което Джефри е видял със собствените си очи. Той твърди, че тези същества действат разумно само ако са в групи по пет или нещо такова. Добре, това го вярвам. — Въпреки това Фам недоверчиво изви вежди. Вероятно собствените му проучвания бяха показали колко малки са шансовете за съществуването на колективен разум извън границите на Трансцендентното. — Детето твърди, че от въздуха са видели само малки градчета и навсякъде цари средновековен мрак. Хубаво, ще преглътнем и това. Но тук има едно „но“. Какви са шансовете тази раса самостоятелно да състави непълно диференциално уравнение и то опирайки се единствено на изпратената от теб информация?

— Е, историята познава хора, които са постигнали същите резултати. — Тя веднага би могла да приведе пример от хрониките на Нийора и да припомни още няколко случая от развитието на Старата земя. Ако глутниците наистина притежаваха такива качества, тогава излизаше, че те са по-умни от която и да е позната естествена раса. — Значи според теб това не е нормално за епохата на ранното средновековие, така ли?

— Точно така. Обзалагам се, че тази цивилизация в момента е в упадък, също като твоята Нийора и моята Канбера. С тази разлика, че те имат невероятния късмет да живеят в Отвъдното. Някъде в света на глутниците има действащ компютър. Вероятно той се контролира от тяхната свещеническа каста; а може и да не разполагат с кой знае колко богата база данни. Едно обаче е сигурно — те крият нещо от нас.

— Но защо? Ние така или иначе искаме да им помогнем. Джефри ни разказа как са го спасили.

Фам отново се усмихваше — старата високомерна усмивка. После изведнъж трепна и тя изчезна от лицето му — явно се опитваше да се пребори с този порок.

— Видяла си десетки различни светове, Равна. Прочела си за още хиляди цивилизации и дори да не ги познаваш до най-дребните подробности, поне ти е известно най-важното за тях. Обзалагам се, че можеш да изброиш много форми на средновековно развитие, за които аз дори не съм чувал. Не забравяй обаче едно нещо — аз съм живял в средновековие, затова мисля…

Последва неразбираемо и плашещо мърморене.

— Чела съм за Епохата на принцесите — меко каза Равна.

— Да… Извини ме, че омаловажих твоя опит. Но едно нещо е особено важно — във всяка средновековна политика еднакво се използват и меча, и разума. Те са главните оръжия на владетеля, чийто живот зависи от тях. Дори да повярваме на казаното от Джефри, кралството на Тайния остров пак си остава доста зловещо място.

— Да нямаш предвид техните имена?

— Ами помисли само — този стоманен лорд, Остриетата — всичко там по някакъв начин е свързано със средства, сеещи смърт. Вярно, страшните имена невинаги подхождат на тези, които ги носят. — Фам се разсмя. — Когато бях на осем вече ми бяха прикачили титлата „Лорд Изкормвача“! — После забеляза изражението на Равна и побърза да добави: — На тия години дори не бях присъствал на много екзекуции. Не, според мен имената са само незначителна подробност от истинската същност на онзи свят. По-скоро си мисля за замъка, построен около кораба. Пък и тази засада, от която Джефри мисли, че е бил спасен… Нещо не пасва. Ти питаш какво биха спечелили, ако ни измамят. Мога да ти отговоря само как изглеждат нещата от тяхна страна. Ако наистина са в упадък, те си дават ясна сметка какво са изгубили. Вероятно пазят някакви останки от предишното си напреднало развитие и отчаяно искат отново да заживеят така. На тяхно място съвсем съзнателно бих подготвил капан за „спасителите“, особено ако съм усетил, че са уязвими и не особено внимателни. Дори да се окажем по-силни от тях… Замисли се само над въпросите, които Джефри задава от името на Стийл. Тоя приятел ни хвърля въдици, опитвайки се да разбере колко струваме всъщност. Въпросите му все се въртят около спасителната мисия, за Джефри и заспалите летаргичен сън деца. Или пък постоянно иска нови и нови подробности около устройството на кораба. Докато пристигнем, Стийл сигурно вече ще се е разправил с местната опозиция. При това благодарение на нашите съвети. Подозирам, че ще бъдем подложени на грозно изнудване, когато се доберем до света на Остриетата.

„Аз пък си мислех, че става дума за добри новини.“ Равна прехвърли отново последните съобщения. Фам имаше право. Момчето казваше онова, което то мислеше за истина, но…

— Съгласна съм с теб, но не разбирам как бихме могли да променим хода на събитията оттук. Ако не помогнем на Стийл в битката срещу дърворезбарите…

— Така е, нямаме достатъчно информация, за да изберем друг начин на действие. Дърворезбарите са реална заплаха за Джефри и кораба. Предлагам обаче отново да обмислим всички възможности. Едно е сигурно — в никакъв случай не трябва да проявяваме, какъвто и да е интерес към Противодействието. Загубени сме, ако местните разберат колко отчаяно се нуждаем от него.

А не е зле и ние да им пробутаме няколко лъжи. Стийл предлага да построи площадка за кацане на нашия кораб в двора на замъка си. Няма начин „Единак II“ да се побере там, но не пречи да си поговорим за това. Кажи на Джефри, че ще се отделим от двигателите за ултрасветлинна скорост, както е станало с неговия товарен кораб. Сега вниманието на Стийл бъде заето известно време с изграждането на безполезни капани. — И Фам започна да тананика някакъв странен и много войнствен марш. — Колкото до радиото — защо не поздравим Остриетата за техния принос в усъвършенстването на нашия уред. Чудя се какво ли биха ни отвърнали тогава.

Фам Нувен получи желания отговор след по-малко от три дни. Джефри Олсъндот твърдеше, че той е измислил подобренията. Ако се вярваше на детето, значи не съществуваха никакви доказателства за скрити компютри. Фам обаче не остана доволен от съобщението и отказа да му повярва.

— Значи благодарение на някаква щастлива случайност ние разполагаме с нов Исак Нютон от другата страна на линията.