— Господи, мислиш ли, че нямаше да отида, ако можех? Там гъмжи от хора на Делавейн. Е, може да преувеличавам, но със сигурност знам за трима. Видях ги.

— Доколкото разбрах, самият посланик Перигрин е дал дума, че ще гарантира безопасността ти и ще запази в тайна всичко, което му кажеш. Това не е ли достатъчно?

— Доколкото си разбрал… Отговорът ми е не! Перигрин няма представа какво става в посолството. А може и да има. Видях колата на Лайфхелм да влиза в посолството като у дома си. В три часа през нощта. Лайфхелм е нацист, Лари, никога не е бил нещо друго! Какъв тогава е Перигрин?

— Хайде, Джоел. Клеветиш човек, който не го заслужава. Уолтър Перигрин е един от героите на Бастон. Начинът, по който е командвал битката при Булж, се е превърнал в легенда. При това е бил запасен офицер. Съмнявам се, че нацистите са добре дошли при него.

— Командвал битка? Още един пълководец? Тогава вероятно много добре знае какво става в посолството!

— Не си справедлив. След войната се е превърнал в един от най-гръмогласните критици на Пентагона. Нарекъл ги мегаломани с прекалено много пари, с които подхранват себелюбието си за сметка на данъкоплатеца. Не, Джоел, не си справедлив. Мисля, че трябва да го послушаш. Обади му се по телефона, поговори с него.

— Не съм справедлив ли? — тихо запита Конвърс, неясната му тревога започна да се избистря и се превърна в предупреждение. — Чакай малко! Ти си този, който е несправедлив. „Казаха ми“, „Доколкото разбрах…“ С кой оракул си се срещал? Кой сее тези бисери на мъдростта по мой адрес? Откъде и на какво основание?

— Добре, Джоел, добре. Само се успокой. Да, разговарях с някои хора, които искат да ти помогнат. Човекът в Париж е мъртъв, а сега още един е убит в Бон. Говориш за разузнавачи и патрули, за химикали и как си бягал през гората и си се крил в реката. Не разбираш ли, синко? Никой не те обвинява и дори не ти търси отговорност. Случило се е нещо и ти отново преживяваш всичко онова.

— Боже мой! — прекъсна го Конвърс поразен. — Не си повярвал на нито една моя дума!

— Важното е, че ти си вярваш. И аз преживях туй-онуй в Северна Африка и Италия, но нищо не може да се сравни с преживяното от теб години по-късно. Изпитваш дълбока и непреодолима ненавист към войната и военните. Противното би било неестествено след страданията и ужасите, които си понесъл.

— Лари, всичко, което ти казах, е самата истина!

— Чудесно! Тогава се свържи с Перигрин, иди в посолството и всичко разкажи. Ще те изслушат. Той ще те изслуша.

— Възможно ли е да си толкова твърдоглав? — изкрещя Джоел. — Току-що ти обясних, че не мога! Въобще няма да стигна до Перигрин! Ще ми пръснат черепа!

— Говорих с жена ти… пардон, с бившата ти жена. Тя каза, че нощем си имал тежки моменти…

— Говорил си с Вал? Въвлякъл си и нея? Господи, да не си полудял? Знаеш ли, че те следят всички? Доказателството е под носа ти, адвокате! Лукас Анстет! Стой настрана от нея! Стой настрана или ще те… ще те…

— Какво, синко? — тихо попита Талбът. — И мен ли ще убиеш?

— Боже мой!

— Направи, каквото ти казах, Джоел. Обади се на Перигрин. Всичко ще се оправи.

Внезапно Джоел чу странен звук в слушалката, странен за сегашните обстоятелства, но го беше чувал стотици пъти преди. Беше тихо позвъняване, едва доловимо за ухото. Вежливото повикване на Лорънс Талбът секретарката да влезе в кабинета му и да вземе преработено писмо, поправен текст или запис от диктофона. Джоел знаеше за какво я вика сега. Да й даде адреса на мърляв хотел в Бон.

— Добре, Лари — съгласи се той, като имитираше изтощение, което никак не го затрудни. — Дяволски уморен съм. Сега ще полегна малко, а след това ще се обадя в посолството. Може би наистина трябва да поговоря с Перигрин. Всичко е толкова объркано.

— Точно така, синко. Ще видиш как всичко ще се оправи.

— Довиждане, Лари.

— Засега довиждане, Джоел. Ще се видим след няколко дни.

Конвърс тръшна слушалката и огледа мъждиво осветената стая. Какво проверяваше? Беше дошъл с празни ръце и щеше да се махне само с дрехите на гърба си, които беше откраднал. Трябваше веднага да изчезне. Само след минути пълни коли щяха да се понесат от посолството и най-малко един човек щеше да е въоръжен, а куршумът щеше да е предназначен за него.

Какво ставаше наоколо? Истината се превръщаше в измислица, а лъжите бяха единственото му средство за оцеляване. Пълна лудост!

Отмина тичешком асансьора и се втурна надолу по стълбите, като прескачаше през две-три стъпала и се държеше за парапета, когато завиваше на площадките. Стигна вратата на фоайето четири етажа по-ниско, отвори я със замах, но се улови за ръба и намали скоростта, за да не привлича вниманието върху себе си. Оказа се, че тревогата му е напразна. Малкото хора, които сновяха по топлия плочник, бяха възрастни съкварталци, които си търсеха компания за вечерта, и няколко пияни, влизащи през осветената врата на кафенето. В главата му цареше бъркотия. Можеше да излезе и да се скрие в някоя алея, но сам мъж по непознатите улици бързо щеше да бъде забелязан от неофициалните търсачи или от официалната полиция. Трябваше да си намери някакво убежище. Да се скрие.

Кафенето! Спасителите му! Вдигна яката на коженото яке и издърпа панталона надолу, за да покрие глезените си. Приближи се непринудено до вратата, като се престори, че леко залита, докато я отваря. Пресрещна го мъгла от дим, определено не само тютюнев, залютя му на очите и се опита да нагоди зрението си към неравномерно проблясващите светлини. Помъчи се и да се абстрахира от оглушителния шум — смесица от гърлени подвиквания и дискомузика, бълвана от огромни озвучители. Спасителите му си бяха отишли. Заоглежда се за русото момиче като ориентир, но и него го нямаше. Масата им беше заета от други четирима, не, трима души, седнали при говорещия английски студент, който пътуваше до него в колата. Джоел тръгна към тях, вдигна за облегалката един празен стол и незабелязано го притегли до масата. Седна и се усмихна на русия студент.

— Не бях сигурен дали съм оставил достатъчно пари за дванайсетте бири, които ви обещах — приятелски рече той.

— А, тъкмо говорехме за вас, Herr Amerikaner! Това са мои приятели и също като мен — ужасни студенти!

Тримата новодошли набързо се представиха, но имената им потънаха в музиката и дима. Всички кимнаха, американецът беше добре дошъл.

— Другите ни двама приятели отидоха ли си?

— Вече ви обясних — викна русият хлапак през врявата. — Искаха да отидат в къщи и да правят любов. Това е единственото, с което се занимават! Родителите ни заминаха за Байройт на музикалния фестивал.

— Добро стечение на обстоятелствата — отбеляза Конвърс, като се чудеше как по-бързо да прехвърли разговора върху темата, която го вълнуваше. Нямаше време.

— Да, господине! — възкликна тъмнокосият младеж от дясната му страна. — Ханс много се минава, че не е тук, английският му е доста слаб. Аз пък две години бях студент в Масачузетс на разменни начала.

— Наистина ли говорите английски?

— И то много добре. От това зависи стипендията ми. Приятелите ми са добри момчета, но са богати и идват тук само за развлечение. А аз като малък живеех на две преки оттук. Нека се забавляват, никой не е ощетен, а парите се разпределят равномерно между бедните и богатите квартали.

— Разсъждавате като трезвен — отбеляза Конвърс. Твърдението му граничеше с въпрос.

Младежът кимна и се засмя.

— Тази вечер не пия. Утре следобед имам тежък изпит и искам главата ми да е бистра. Изпитите през лятната сесия са най-тежки, защото професорите предпочитат да са на почивка.

— Смятах да поговоря с него — Джоел посочи с глава русия студент, който спореше с двамата си събеседници, ръкомахаше в дима, гласът му кънтеше. — Но май е безпредметно. По-добре да се спра на вас.

— В какъв смисъл, господине?

— Какво следвате?

— Право, господине.