— Десет плюс оригинала ще бъдат достатъчни — реши Конвърс и погледна часовника си, а после Прюдом. Валери заговори тихо на френски с оператора. — Ще успееш да вземеш оригинала и да хванеш полета за Вашингтон в пет часа.

— С най-голяма готовност, приятелю. Надявам се едно от копията да е предназначено за Париж.

— И за всеки друг държавен глава заедно с декларациите ни. Ще донесеш ли на връщане показанията, които е взел Саймън в Ню Йорк?

— Отивам да се приготвя — рече Прюдом. — Най-добре името ми да не фигурира в списъците на пътниците — обърна се и излезе от стаята, следван от оператора, който тръгна по коридора към апаратурата си за презаписване.

Валери се приближи към Джоел, взе лицето му в ръце и леко го целуна по устните.

— На няколко пъти се изприщих, докато беше там. Не смятах, че ще успееш.

— Аз също.

— Но успя. Представлението беше страхотно. Гордея се с теб, мили.

— Типични адвокатски хватки. Вкарах ги в най-лошия възможен капан. Както би се изразил един мой стар, чудат, но много умен професор по право, това бяха признания, изтръгнати на базата на неистинни изявления, като самите признания оформят основата на следващия капан.

— Стига, Конвърс. Хайде да се поразходим. Навремето много се разхождахме и смятам да се върна към този навик. Сама не е особено приятно.

Джоел я прегърна и я погледна в големите трепкащи очи.

— Ще се омъжите ли за мен, госпожо Конвърс? — рече той.

— Божичко, пак ли? Всъщност, защо не? Както си казвал и преди, няма да е нужно дори да сменям инициалите на бельото си.

— Никога не си имала инициали на бельото.

— Това го знаеше дълго преди да направиш тази забележка.

— Не исках да мислиш, че надничам.

— Да, мили мой, ще се оженя за теб. Но първо трябва да свършим работата. Дори преди да се разходим.

— Знам. Питър Стоун чрез семейството на Татяна в Шарлот, Северна Каролина. Той ми причини ужасни неща, но колкото и странно да е, мисля, че го харесвам.

— Аз пък не — твърдо отсече Валери. — Искам да го убия.

Наближаваше краят на предпоследния ден. Световните антиядрени демонстрации щяха да започнат след десет часа, при първата светлина на утрото, а заедно с тях и убийствата, които да дадат тласък на хаоса.

Групата от осемнайсет мъже и пет жени седеше пръсната из тъмната прожекционна зала на подземния стратегически комплекс на Белия дом. Към всеки стол имаше прикрепена малка дъска с тефтер, която се осветяваше от специална лампа. На екрана през трийсет секунди се появяваха лице подир лице, всяко с номер в горния десен ъгъл. Инструкциите бяха стегнати и се даваха от Питър Стоун, подбрал групата, на езика, най-добре разбиран от всички. Разглеждайте лицата, не коментирайте гласно и си отбелязвайте номерата на хората, които разпознавате. Като свършат диапозитивите, ще запалим лампите и ще обсъждаме. Ако се наложи, ще ги прожектираме неколкократно. Не забравяйте, че тези мъже са убийци. Съсредоточете се върху това.

Не им каза нищо повече. Направи изключение само за Дерек Билейми от МИ-6, който пристигна в последния момент, очевидно измъчен от дългия път. Когато Дерек влезе, Питър го дръпна настрани и двамата се прегърнаха. Стоун през целия си живот не беше се чувствал толкова щастлив и облекчен при вида на някого. Билейми щеше да попълни неговите пропуски. Британският агент притежаваше десето чувство там, където другите имаха шесто, което, разбира се, скромно се отричаше от Дерек.

— Нужен си ми, стари приятелю — рече Питър. — Страшно си ми нужен.

— Затова съм тук, стари приятелю — отвърна топло Билейми. — Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Сега няма време, но мога да ти дам едно име. Делавейн.

— Лудия Маркъс?

— Същият. Кризата е свързана с него и е съвсем истинска.

— Мръсник! — прошепна англичанинът. — Няма друг човек, когото така да копнея да видя на въжето. Ще говорим по-късно, Питър. Трябва да се запозная с компанията. Между другото, доколкото виждам, си събрал най-доброто.

— Най-доброто, Дерек. Не можем да си позволим нищо друго.

Освен американските военни, първи обърнали се към Стоун, присъстваха полковник Алън Меткаф, Нейтън Саймън, съдията Андрю Уелфлийт и държавният секретар. Останалите бяха от най-опитните и сигурни офицери от разузнаването, които Питър Стоун беше срещнал през двайсетте и девет години работа по поверителни операции. Бяха докарани с военни самолети от Франция, Великобритания, Германия, Израел, Испания и Холандия. Сред тях освен Дерек Билейми бяха французинът Франсоа Вияр, началник на френската, дълбоко засекретена „Организация за операции в чужбина“, Йозеф Бехренс, главен отговорник на Мосад по тероризма, Пабло Амандарес, специалист на Мадрид по проникване на КГБ в Средиземноморието, и Ханс Вонмеер от тайната държавна полиция на Холандия. Другите, включително и жените, бяха не по-малко уважавани в пещерите на дълбоко секретните операции с висока степен на риск за участниците. Познаваха по име, лице и репутация легионите наемни убийци и убийците по убеждение или идеология. И най-важно, всички бяха проверени хора, Стоун беше работил с всеки един от тях. Събрани заедно, представляваха елита на света в сянка.

Ето едно лице! Познаваше го! Докато стоеше на екрана, записа в тефтера: Добинс. Номер 57. Сесил или Сирил Добинс. Британска армия. Прехвърлен в британското разузнаване. Личен помощник на… Дерек Билейми!

Стоун погледна към приятеля си, седнал от другата страна на пътеката. Беше сигурен, че ще го види да пише в жълтия си тефтер. Но англичанинът седеше намръщен и остана неподвижен в стола си с насочен към листа молив. На екрана се появи следващото лице. И следващото, и следващото, докато серията свърши. Лампите светнаха и първият човек, който проговори, беше Йозеф Бехренс от Мосад.

— Номер седемнайсет е артилерийски офицер, наскоро прехвърлен в Службата за сигурност в Йерусалим. Името му е Арнолд.

— Номер трийсет и осем — обади се Франсоа Вияр — е полковник от френската армия в охраната на „Инвалидите“88. Познавам лицето, но не помня името му.

— Номер двайсет и шест — рече човекът от Бон — е старши лейтенант Ернст Мюлер от Военновъздушните сили на Федералната република. Изключителен пилот, често возещ министри на конференции във и извън Германия.

— Номер четирийсет и четири — каза мургава жена с подчертан испански акцент — няма препоръките на гореспоменатите. Той е търговец на наркотици, заподозрян в редица убийства. Седалището му е в Ивиса. Навремето е бил парашутист. Име Орехо.

— Дяволска работа, не мога да повярвам! — възкликна младият компютърен експерт Уилям Ландис от Пентагона. — Познавам номер петдесет и едно, почти съм сигурен! Той е един от адютантите в „Доставки за Близкия изток“! Често съм го виждал, но не знам името му.

Още шест мъже и две жени идентифицираха дванайсет други лица, като назоваха и длъжностите им. Групата започна мълчаливо да осъзнава очертаващата се тенденция. Военните значително преобладаваха, а разнообразието на останалите озадачи всички. В основната си част бяха бивши военни от специални войски, плъзнали се по посока на престъпността, най-вече на свързаните с насилие престъпления. Бяха хора, които според Питър Стоун генералите от „Аквитания“ смятаха за измет.

Накрая заговори Дерек Билейми с твърдия си, сдържан и глух глас:

— Има четири-пет лица, които свързвам с досиета, но не се сещам — погледна към Стоун. — Ще ги пуснеш ли отново?

— Разбира се, Дерек — отвърна бившият представител на ЦРУ в Лондон. Стоун, който не беше казал нищо, се изправи и се обърна към групата. — Всичко, което ни казахте, ще бъде веднага обработено с компютри и ще видим дали ще се очертае някаква връзка между тях. И ще повторя още веднъж, благодаря ви и извинете, че не ви давам обясненията, които заслужавате не само заради оказаната помощ, но и заради причинените главоболия. Лично от свое име мога да заявя, че утехата ми е в това, че и друг път сте идвали тук, и знам, че ще проявите разбиране. Ще направим петнайсет минути почивка и ще продължим. В съседната стая има кафе и сандвичи.