Синята тойота мина по наклона към подземния паркинг. Ръката на шофьора беше протегната навън и държеше ключ. Номерът на стаята се виждаше ясно. Цивилният шофьор откри празно място на паркинга, внимателно паркира малката кола, слезе и погледна часовника си. Остана доволен и тръгна към въртящата се врата и асансьорите. Вторият асансьор беше празен и цивилният се изкуши да натисне бутона за единайсетия етаж. Беше уморен и мисълта за допълнително изкачване пеша не му допадаше. Все пак в асансьора можеха да се качат още хора, тъй че той спази правилата и сложи показалеца си на бутона до цифрата девет.

Застанал пред затворената врата на хотелската стая, цивилният вдигна ръка, чукна веднъж, изчака няколко секунди и почука още два пъти. След малко вратата се отвори от капитана. Зад него в стаята имаше трети човек, също униформен, като цветът и знаците на униформата му бяха на младши лейтенант от флотата. Стоеше до писалището с телефона.

— Радвам се, че дойдохте навреме — започна армейският офицер. — Движението беше отвратително. Очакваме разговора след няколко минути.

Цивилният влезе, кимна на флотския и заговори:

— Какво открихте за Фицпатрик?

— Намира се на място, където изобщо не трябва да бъде — отвърна лейтенантът.

— Можете ли да го върнете?

— Работя по въпроса, но не знам откъде да започна.

— Кой би допуснал, че Холидей ще се обърне към него? — каза флотският офицер с разстроен глас. — Или ако е смятал да го привлече, защо не е говорил най-напред с него? Можеше и да ни каже.

— Мога да отговоря на последните два въпроса — каза капитанът. — Прикривал го е от евентуални противодействия на Пентагона. Ако ние се провалим, шуреят му ще остане чист.

— А аз мога да отговоря на първия въпрос — рече цивилният. — Холидей се е обърнал към Фицпатрик, защото не е повярвал на окончателния ни анализ. Женева доказва, че е бил прав.

— Как така? — войнствено и без извинителни нотки се обади капитанът. — Не бихме могли да го предотвратим.

— Така е — съгласи се цивилният. — Но не можахме да направим нищо и след това. Нямахме начин да оправдаем доверието. Не можехме да си го позволим.

Телефонът иззвъня. Лейтенантът вдигна слушалката и се заслуша.

— Миконос е — заяви той.

Конъл Фицпатрик седеше срещу Джоел и допиваше кафето си. Бяха се нахранили и всичко беше казано. Конвърс бе отговорил изчерпателно на многобройните въпроси на флотския юрист не само защото му беше обещал, а и защото имаше нужда от пълноценен съюзник.

— Като се изключат имената и подробностите от досиетата — заключи Конъл, — не научих кой знае колко повече отпреди. Може би списъкът на хората от Пентагона ще ми даде повече сведения. Твърдиш, че не знаеш кой го е предоставил…

— Не. Просто си беше там. Бийл каза, че някои от тях вероятно са включени погрешка, но другите трябва да са свързани с Делавейн.

— Но и те са посочени от някого. Не може да са включени без причина.

— Бийл ги нарече „вземащи решения хора“ в областта на военните доставки.

— Тогава трябва да ги видя. Работил съм с такива хора.

— Така ли?

— Да. Не много често, но достатъчно, за да ги поопозная.

— Защо тъкмо ти?

— Най-вече като преводач заради различните юридически нюанси в материали, свързани с военноморски технологии. Нали ти казах, че говоря…

— Каза, каза — прекъсна го Джоел.

— По дяволите! — извика Фицпатрик и смачка салфетката в юмрука си.

— Какво има?

— Прес знаеше, че имам връзки с тези комитети, с отговарящите по технологиите и въоръженията. Кого съм виждал, кого съм харесвал, на кого съм вярвал. Господи! Защо не се е обърнал към мен? Логиката подсказва, че аз съм човекът, който му е бил нужен! Не само ги познавам, но и бях най-близкият му приятел.

— Точно затова не се е обърнал към теб — рече Конвърс.

— Тъпо копеле! — Конъл вдигна очи. — Надявам се, че ме чуваш, Прес. Можеше да доживееш да видиш как яхтата ми „Конъл II“ печели регатата в залива.

— Май наистина вярваш, че може да те чуе.

Фицпатрик погледна към Джоел над масата.

— Да. Аз съм вярващ, адвокате. Знам всички причини, поради които не би трябвало да вярвам в Господа. Прес ми ги изреди една по една, но въпреки това… Веднъж дори му отговорих с цитат от негов протестантски праотец.

— И какъв беше той? — любезно се усмихна Джоел.

— „В честното съмнение има повече вяра, отколкото във всички божи архангели.“

— Много е хубав. Не бях го чувал.

— Може и да не съм го запомнил точно… Джоел, трябва да видя тези имена!

— А аз трябва да си взема куфарчето, но не мога да отида.

— Значи изборът пада върху мен — заяви флотският офицер. — Смяташ ли, че Лайфхелм е прав? Смяташ ли, че наистина може да спре разследване на Интерпол?

— Изпитвам смесени чувства. По отношение на непосредствената ми свобода на действие се надявам да може. Но ако го направи, ще изгубя ума и дума от страх.

— Споделям виждането ти — съгласи се Конъл и стана от стола. — Ще се обадя на рецепцията да поръчам такси. Дай ми ключа от контейнера.

Конвърс бръкна в джоба си и извади малък кръгъл ключ.

— Лайфхелм може да е наредил да те следят, няма да му е за първи път.

— Ще бъда далеч по-внимателен. Ако видя два пъти едни и същи фарове, ще спра в някоя бирария. Знам няколко.

Джоел погледна часовника си.

— Сега е дванайсет без десет. Смяташ ли, че би могъл най-напред да се отбиеш до университета?

— При Даулинг ли?

— Каза, че иска да се срещна с някого. Просто му се обади и го успокой, че всичко е наред, нищо повече. Дължа му го.

— А ако се опита да ме спре?

— Извади картата си и му обясни, че много бързаш, че въпросът е свръхсекретен или каквато щуротия роди крайно изобретателната ти глава.

— Дали не долавям професионална завист в гласа ти?

— Не, само признание. Аз се връщам оттам, накъдето си тръгнал.

Фицпатрик вървеше бавно по широката пътека от южната страна на огромната университетска сграда, бивш палат на всемогъщите кьолнски архиепископи. Беше толкова поразен от спокойната красота на нощната картина, че едва не забрави за какво е дошъл.

Поводът за посещението рязко изскочи в паметта му, когато на една пейка зърна тънка, прегърбена, самотна фигура. Краката на мъжа бяха протегнати и кръстосани, главата — покрита от широкопола шапка, но не достатъчно, за да скрие гривата сребристоруса коса на слепоочията и врата. Значи Кейлъб Даулинг е актьор, помисли си флотският юрист, и се развесели при спомена за шока, който Даулинг се престори, че изживява, когато Конъл не го позна. Но и Конвърс не беше го познал. Явно двамата бяха малцинство в свят на телемани.

Фицпатрик се доближи до пейката и седна на известно разстояние от Даулинг. Актьорът го погледна бегло и изведнъж се стресна:

— Вие?

— Съжалявам за снощи — рече Конъл. — Доколкото разбрах, не съм бил твърде убедителен.

— Финалът ви е слаб, младежо. Къде, по дяволите, е Конвърс?

— Още веднъж съжалявам. Не успя да дойде, но не се безпокойте. Всичко е наред.

— Какъв ред? — възрази разтревожен актьорът. — Казах да дойде Джоел, а не някаква смес от разузнавач и посредник.

— Не съм съгласен с тази постановка. Аз съм старши лейтенант от флотата на Съединените щати и оглавявам юридическия отдел на голяма военноморска база. Господин Конвърс се съгласи да изпълни наша задача, която съдържа известен риск за него и е от висш приоритет за нас. Спрете да се интересувате от това, господин Даулинг. Високо ценим, говоря от името на Конвърс и от свое име, интереса и великодушието ви, но е време да се оттеглите. Най-вече във ваш собствен интерес.

— А Интерпол? Та той е убил човек.

— Който се е опитал да убие него — добави бързо Фицпатрик. — Това ще бъде изяснено и обвиненията ще бъдат оттеглени.