Резето на вратата тихичко се отваряше! Погълнат от мислите си, не беше чул стъпките. Стана безшумно и тръгна на пръсти по пътеката между наровете, като държеше веригата опъната. Не можеше да си позволи и най-малкия шум, защото някои затворници при най-леко смущение започваха да буйстват от кошмари. Стигна до вратата и почувства, че трябва сам да я бутне, а не да чака да му я отворят. Пазачът щеше да стои на крачка разстояние с насочен пистолет.

Така и беше. Италианецът махна на Конъл с оръжието да мине напред, застана отстрани до вратата и пусна резето. Посочи напред с дулото. След минута двамата стояха в сенките пред бараките, старата станция за зареждане на подводници с гориво едва се виждаше в мрака, вълните на океана се разбиваха в подпорите на пристана.

— Да поговорим — рече пазачът. — Кои са тези предатели и защо трябва да ти вярвам?

— Искам да ми обещаеш, че ще докладваш на началниците си, че аз съм ги предал. Няма да чуеш нито дума, преди да ми обещаеш!

— Да обещая ли, americano? — италианецът тихичко се засмя. — Много добре, amico, обещавам.

Ниският циничен смях на пазача трая няколко секунди. Конъл рязко замахна с веригата и я стовари върху оръжието му, хвана с дясната си ръка дулото и го изви, докато пистолетът отхвръкна на тревата. Вдигна веригата, ритна пазача в чатала, удари го в лицето с тежките брънки и заби белезниците в черепа му. Очите на италианеца се разшириха, затвориха се и той припадна. Фицпатрик клекна и се огледа, за да се ориентира.

Това, което му трябваше, се намираше точно срещу него — стар пристан за подводници. Дългият му кей се простираше навътре в морето. Стана и затича. Въздухът го опияняваше, бризът му подсказваше да тича все по-бързо. От свободата го деляха секунди.

Хвърли се от кея във водата, знаеше, че ще намери сили да направи всичко, да плува до края на света! Беше свободен!

Внезапно от всички страни го заслепиха прожектори. Наоколо заплющя градушка от куршуми, водата направо закипя, въздухът над главата му свистеше, но нито един не го улучи и не пръсна черепа му. В нощта екнаха думи от високоговорител:

— Затворник номер четирийсет и три, имаш голям късмет, че все още може да ни потрябваш. В противен случай трупът ти щеше да нахрани рибите в Северно море.

Джоел влезе от ярката слънчева светлина в пещероподобната зала на гара „Сентраал“. Тъмният костюм и черната шапка му бяха по мярка, свещеническата яка и обувките го стискаха, но в рамките на поносимото, а куфарчето беше пречка, която можеше да захвърли по всяко време, въпреки че допълваше външността му. Вървеше предпазливо и отваряше очи за всяко внезапно движение, колкото и незначително да беше. Всеки момент очакваше да види срещу себе си тичащи мъже с преизпълнени от целеустременост и готовност за убийство очи.

Не се появиха, но дори и да бяха, щеше да изпита известна утеха при мисълта, че е направил всичко възможно. Беше написал най-подробния доклад в юридическата си кариера със старателно четлив почерк. Подреди материала, като приведе всички факти, които подкрепяха преценките и предположенията му. Беше си припомнил най-важното от досиетата, за да придаде достоверност на заключенията си. По отношение на личните си преживявания и преки наблюдения беше претеглил всяка дума и съкратил всичко, което можеше да прозвучи прекалено емоционално, а останалото беше оформил с хладнокръвната обективност на здрав юридически ум. Привърши писането преди един час и пъхна страниците в голям плик, предоставен му от стареца, който обеща, че ще го пусне в Дамрак, след като остави Конвърс на гарата. Адресира го до Нейтън Саймън.

— Пастор Уилкрайст! Нали сте вие?

Конвърс усети докосване по лакътя и се обърна. Видя, че пискливият поздрав идва от висока, леко прегърбена жена, наближаваща осемдесетте. Живи очи господстваха над мъдрото й лице, на главата си носеше монашеска шапка, слабото й тяло беше облечено в черна роба.

— Да — отвърна стреснат той. — Здравейте, сестро.

— Виждам, че не ме помните, отче — възкликна жената с тежък акцент. — Не, не се преструвайте, виждам, че нямате представа коя съм!

— Бих се сетил, ако говорите по-тихо, сестро — Джоел говореше меко, наклони се към нея и наложи усмивка на лицето си. — Привличате внимание, госпожо.

— Вярващите винаги се поздравяват така — рече доверително старицата с широко отворени и прями, прекалено прями очи. — Искат да изглеждат нормални.

— Дали да не отидем нататък и да не си поговорим тихичко? — Конвърс взе жената под ръка и я поведе през тълпата към една от вратите. — Имате ли нещо за мен?

— Откъде сте?

— Как откъде съм? Какво искате да кажете?

— Знаете правилата. Трябва да съм сигурна.

— В какво?

— Че вие сте мъжът, с когото трябва да установя връзка. Не мога да рискувам да попадна на подставено лице или на друг човек. Ние не сме глупаци, Meneer. И така, откъде сте? Отговаряйте бързо! Дори колебанието е лъжа.

— Почакайте малко! Казали са ви да се срещнете с мен тук, дали са ви описанието ми. Какво повече искате?

— Да разбера откъде сте.

— Колко загорели на слънцето свещеници очаквате да видите до информационното гише?

— Не са голяма рядкост. Казвали са ми, че някои свещеници плуват, други играят тенис. Самият папа някога е карал ски под планинското слънце! Виждате, че съм добра католичка, знам тези неща.

— Дали са ви описание! Отговарям ли на него?

— Всички сте еднакви. Миналата седмица отчето, при което се изповядах, не беше добър човек. Каза ми, че имам твърде много грехове за възрастта си и че го чакат други хора. Не беше търпелив Божи човек.

— И аз не съм.

— Всички сте еднакви.

— Моля ви — Джоел погледна дебелия, тесен плик в ръцете на жената, знаейки, че ако й го вземе насила, ще закрещи. — Знаете, че трябва да стигна до Оснабрюк!

— А, значи сте от Оснабрюк? — „монахинята“ притисна плика до гърдите си, тялото й се прегърби още повече в защита на святата вещ.

— Не, не съм от Оснабрюк! — Конвърс се опита да си спомни думите на Вал. Свещеник на поклонение… в Аушвиц и Берген-Белзен… от… — … от Лос Анжелис! — прошепна прегракнало той.

— Ja, goed! От коя държава!

— Боже мой!

— Wat?

— Съединените американски щати.

— Goed! Заповядайте, Meneer — старицата му подаде плика с мила усмивка. — Трябва да вършим работата си добре. Вървете с Бога, сподвижнико… Харесва ми да нося този костюм. Бях актриса, знаете. Не мисля да го връщам. Всички ми се усмихват, а един господин спря и ми даде петдесет гулдена.

Старицата се отдалечи, обърна се, усмихна се отново и дискретно му показа шише с уиски, което измъкна изпод монашеските си одежди.

Не знаеше дали перонът е същият, но страховете му не бяха се променили отпреди двайсет и четири часа, когато пристигна в Амстердам. Появи се в града като неугледен работник с брада и бледо, изподрано и насинено лице. Напускаше го като свещеник — изправен, гладко избръснат и загорял. Човек, подходящо облечен за поклонение. Яростният адвокат от Женева и заловеният будала от Бон бяха изчезнали. Останал бе преследваният звяр, който, за да оцелее, трябваше да надуши ловците, преди те да го забележат. Беше научил този урок още преди осемнайсет години, когато зрението му беше по-остро, а тялото — по-издръжливо. Сега трябваше да ги компенсира с други качества, които беше развил, а всички те се свеждаха до способността да се съсредоточава, без да му личи. Затова именно забеляза мъжа.

Стоеше до бетонната колона на перона и четеше в мъждивата светлина неразгърнато разписание на влаковете. Конвърс го обхвана с поглед, точно както обхващаше почти всички наоколо, но след секунди го погледна повторно. Имаше нещо странно и противоречиво. Човек можеше по редица причини да отиде встрани от добре осветения вагон, за да прочете разписанието, но едва ли можеше да разчете дребния шрифт, без да присвие очи, като небрежно го държи ниско, до кръста си. Все едно да четеше телефонния указател в кола, спряла поради задръстване в тунела „Линкълн“.