Джоел се изправи и застана на пътеката, като се правеше, че проверява разписанието. Наведе се напред да погледне през тъмния прозорец. Щеше да стои така, докато го забележи единият от ловците. Забеляза го след по-малко от десет секунди. Конвърс се наведе напред уж да види надписа, който прелетя покрай прозореца, и зад стъклената горна част на предната врата зърна приближаваща фигура. Изправи се. Човекът зад стъклото се обърна и изчезна. Това беше сигналът, който чакаше, сега бе моментът да действа бързо.

Обърна се, отиде към задната част на вагона, отвори вратата, пресече тъмното тракащо пространство и мина в следващия вагон. Бързо продължи по пътеката отново към задната врата и мина в съседния. На тъмната платформа се обърна и видя това, което очакваше, което искаше да види. Мъжът го преследваше.

Докато претича през вагона, няколко пътници изгледаха любопитно бягащия свещеник. Повечето се заоглеждаха дали не се е случило нещо необичайно и като не видяха нищо, поклатиха озадачено глави. Стигна до вратата, отвори я, стъпи в сянката и се стресна от това, което видя. Пред него вместо вратата на следващия вагон имаше стена от здраво дърво, на която над голяма желязна топка беше написано FRACHT. Тогава чу високоговорителите да обявяват:

— Benthelm! Nächste Station, Benthelm!81

Влакът отново намаляваше скорост за първата от двете спирки преди Оснабрюк. Джоел се върна по тъмната платформа към вратата, през която беше минал, и надникна през стъклото. Това, което видя, го обърка. Противно на очакванията му във вагона цареше покой. Ловецът не се приближаваше към вратата. Вместо това спокойно беше седнал с лице към движението. Влакът спря, пътниците, които щяха да слизат, оформиха опашка на предната врата… само на предната.

Над задната врата имаше надпис, който той не беше разбрал, преди да мине през нея. Загледа се във вратите към перона — бяха без дръжки. Очевидно надписът информираше приближилите се до вратата, че няма изход. Ако преди го грозеше клопка, сега беше в клетка, в стоманена клетка, която отново се раздвижи, когато колелата затракаха по релсите. Подвижен затвор, от който не можеше да избяга. Конвърс бръкна в джоба и извади цигарите. Трябваше да мисли!

Дръжка? Ключ? Резе? Тежката дървена врата с надписа FRACHT се отвори и от нея изникна фигурата на дебел мъж, предхождан от шкембето си.

— Ein Zigarette fur Sei, wahrend ich zum Pinkeln gehe! — заяви със смях служителят от охраната на влака и прекоси късото тъмно коридорче към вратата. — Dann ein Whisky, ja?

Немецът отиваше да пийне нещо и въпреки че почти изцяло бе затворил вратата на царството си, можеше да се влезе. Беше безгрижен пазач, който знае, че няма какво да пази. Джоел бутна тежката врата и влезе. Знаеше какво ще последва, какво трябва да последва в момента, когато пазачът мине покрай ловеца на път за своето „ein Whisky“.

Вътре имаше пет-шест запечатани сандъка и десетина клетки с животни — предимно кучета и котки. Единственото осветление идваше от гола крушка, люшкаща се на дебела жица, увиснала от тавана над още една клетка, само че за човек, изградена от метална мрежа. Конвърс се скри зад един сандък близо до вратата. Бръкна под свещеническото сако и извади пистолета със заглушителя.

Вратата се отвори — предпазливо, милиметър по милиметър, оръжието се появи преди ръката. Накрая се показа човекът на „Аквитания“

Джоел стреля два пъти, защото не се доверяваше на умението си да улучи от първия път. Ръката отскочи и се удари в ръба на полуотворената врата, пистолетът излетя, от китката на палача бликна струя кръв. Конвърс изскочи иззад сандъка, хвърли се върху човека на пода, хвана го за гърлото и притисна гърдите му с коляно. Едно продължително извиване на врата и боецът на „Аквитания“ щеше да е мъртъв. Държеше дулото на пистолета опряно в слепоочието му.

— Говориш ли английски?

— Ja — изкашля немецът. — Говоря… английски.

— Какви са заповедите ти?

— Да те проследя. Само да те проследя. Не стреляй! Аз съм Angestellte! Нищо не знам.

— Какъв си?

— Наемник!

— На „Аквитания“!

— Какво?

Човекът не лъжеше, беше прекалено уплашен. Конвърс вдигна пистолета и натисна с дулото лявото око на немеца, перфорираният заглушител се заби в орбитата му.

— Ще ми повториш точно какво са ти наредили! Истината… ще позная, ако ме излъжеш… Говори!

— Да те проследя!

— И?

— Ако слезеш от влака, да се обадим в полицията. Където и да е. След това… заповедта ни беше да те убием, преди полицията да дойде. Но аз не бих го направил! Кълна се в Бога, че никога не бих го направил! Аз съм добър християнин. Обичам дори евреите! Безработен съм!

Джоел го удари с пистолета по главата, издърпа го зад един сандък и зачака. Не знаеше колко дълго стоя така, беше изгубил представа за времето. Пазачът се върна по-скоро пиян, отколкото трезвен, и се скри в своята клетка-канцелария под голата крушка.

Обитателите на другите клетки не бяха толкова спокойни. Миризмата на човешка кръв възбуди кучетата. За няколко минути вагонът се превърна в същинска лудница. Кучетата ръмжаха и лаеха, започнаха да се мятат върху стените на клетките. Котките, предизвикани от кучетата, засъскаха и замяукаха. Извиха гърбове с настръхнала козина. Пазачът се обърка и уплаши. Сви се в стола зад металната мрежа и надигна бутилката с уиски. На два пъти погледна към поставения зад стъклото лост на стената на няколко сантиметра над писалището му. Трябваше само да вдигне стъклото и да го дръпне.

— Rheine! Nächste Station, Rheine!82

Последната спирка преди Оснабрюк. Не след дълго немецът щеше да дойде в съзнание и ако Джоел не го гледаше в този момент, щеше да закрещи и аварийният лост щеше да бъде дръпнат. Освен това във влака имаше още един човек, нает да го проследи и убие. Да остане още малко там, където беше, значеше да се затвори в капан. Трябваше да слезе.

Влакът спря и Конвърс се хвърли към дръжката на вратата, движението му предизвика гняв и объркване у затворените животни. Отмести резето, отвори тежката врата и се втурна в предния вагон. Затича по пътеката — може би свещеникът бързаше към нечий смъртен одър; извиняваше се, докато разблъскваше слизащите пътници, мислеше само за това, че трябва да слезе, преди изпадналият в безсъзнание мъж да бъде открит, да бъде дръпнат лоста и във влака да прозвучи тревога. Стигна до изхода и скочи от второто стъпало на перона, огледа се и се втурна към сянката на гарата.

Беше свободен. Беше жив. Но се намираше на километри от старицата, която чакаше своя пастор.

Валери тичаше, без да смее да погледне назад, но когато се насили да обърне глава, видя, че офицерът спори с шофьора на военната кола. След секунди стигна до ъгъла на авеню „Мадисън“ и отново погледна зад себе си. Офицерът тичаше подир нея и с всяка крачка скъсяваше разстоянието. Втурна се през улицата в момента, когато светофарът светна червено и ревът на клаксоните огласи гнева на няколко шофьори.

На десет метра пред нея спря такси, обърнато на север, и възрастен мъж летаргично излезе на паважа с уморен, нежелаещ да приеме утрото вид. Вал се върна на платното на улицата и се втурна към вратата на таксито. Отвори я и седна вътре, докато стреснатият мъж получаваше рестото.

— Хей, госпожо, какво правите? — извика тъмнокожият шофьор. — Трябва да се качвате откъм тротоара! Някой автобус ще ви направи на кайма!

— Съжалявам! — проплака Вал и се сгуши на седалката. Нямаше какво да губи! — Мъжът ми ме преследва и няма да го преживея, ако ме удари отново! Толкова ме боли! Той е офицер.

Възрастният отскочи от таксито и тръшна вратата. Шофьорът се извърна и я погледна, а едрото му черно лице излъчваше подозрение.

— Наистина?

— Цяла сутрин съм повръщала от ударите му.