— Още не съм сигурен, че няма да го направя — Конвърс седна, сложи куфарчето на пода и заразглежда опонента си в предстоящите преговори. — Каква е тази работа с името Холидей? Защо не каза нищо по телефона?
— Хайде, хайде, какво очакваше да кажа? „Между другото, стари приятелю, ти ме познаваш под друго име.“ И ти просто нямаше да дойдеш.
— Да не би Фаулър да е в някой затвор?
— Щеше да бъде, ако не си беше пръснал черепа — отговори Холидей без смях.
— Да не си негов двойник?
— Не, син.
— Пълен си с изненади — Конвърс помълча. — Може би ти дължа извинение.
— Няма нужда. Не би могъл да знаеш кой съм. Точно затова не се върнах през последната година, а толкова исках да спечеля купата по борба. Щях да бъда единственият състезател, който я е печелил три години поред.
— Съжалявам. Какво се случи тогава? Или информацията е поверителна, господин адвокат? Ще приема такъв отговор.
— За вас не е поверителна, господин адвокат.
— Какво стана, Ейвъри?
Сервитьорът се приближи и двамата поръчаха кафе с кроасан, без да се отклоняват от приетото в кафенето меню.
— Какво стана ли? — продума тихо и реторично Холидей, когато сервитьорът се отдалечи. — Красивият кучи син баща ми присвоил четиристотин хиляди долара от „Чейс Манхатън Банк“, като използвал положението си на висш служител, а когато го заловиха, се застреля. Кой би предположил, че уважаван от всички мъж от Грийнич, Кънектикът, има две жени там: една в Горен Ийст Сайд и още една на улица „Банк“? Беше невероятно красив.
— Не си е губел времето. Но още не ми е ясно откъде се взе Холидей.
— Когато това стана, самоубийството беше замазано, мама се понесе към Сан Франциско, пълна с желание за мъст. Знаеш, че сме от Калифорния… всъщност откъде ще знаеш? Тази мъст я накара да се омъжи за втория ми баща, Джон Холидей, и през следващите няколко месеца всички следи от съществуването на Фаулър бяха заличени.
— Дори малкото ти име?
— Не, аз имам две имена — Ейвъри Престън, а в Сан Франциско винаги са ме наричали Прес. В „Тафт“ на студентската ми книжка пишеше „П. Ейвъри Фаулър“ и всички започнахте да ме наричате Ейвъри или с отвратителното Ейв. Като студент от друг щат не си направих труда да ви поправя. Когато си в Кънектикът, дръж се като местните.
— Това добре, но какво става, когато се натъкнеш на човек като мен? — попита Конвърс. — Неизбежно е.
— Ще се учудиш, като разбереш колко рядко се случва. В края на краищата оттогава мина много време, а хората, с които съм израснал в Калифорния, ме разбираха. Там децата сменят имената си при всяка брачна прищявка на родителите, а аз прекарах на източното крайбрежие само две години. Нямам никакви тайни познанства в Грийнич, а и не се движех с тайфата от „Тафт“.
— Все пак имаше приятели. Аз бях един от тях.
— Но не бяха много. Пък и да си кажем правата, дружбата ни се крепеше на това, че и двамата бяхме аутсайдери. Гледах да не се набивам в очи.
— Не и на тепиха.
Холидей се засмя.
— Малко борци стават адвокати, изглежда, тепихът изяжда част от мозъка. Но да се върна на въпроса ти. През последните десет години само пет-шест пъти някой ми е казвал: „Ти не беше ли еди-кой си, защо се представяш с друго име?“ Когато това ставаше, не криех истината. „Когато бях на шестнайсет години, майка ми се омъжи повторно.“
Кафето и кроасаните пристигнаха. Джоел разчупи своя.
— И ти се опасяваше, че ще задам този въпрос в неподходящ момент, особено когато те видя като опонент? Затова ли ме повика?
— Повиках те заради професионалната етика. Не исках по време на съвещанието да се чудиш кой съм, вместо да мислиш за интересите на клиента си. В края на краищата нали преди толкова години заедно се опитахме да изгубим девствеността си в Ню Хейвън.
— Говори само от свое име — усмихна се Джоел.
Холидей се ухили.
— Тогава и двамата останахме с пръст в уста и не го криехме. Дори се заклехме да не казваме никому.
— Само те изпитвах, адвокате. Помня. Значи ти смени сивата униформа на Кънектикът с оранжевите ризи на Калифорния?
— Изцяло. Най-напред учих в „Бъркли“, после отсреща в „Станфорд“.3
— Добри университети. А как се озова в международното право?
— Обичах да пътувам и реших, че така ще ми излезе най-евтино. Но това беше само в началото. А ти? Ти би могъл да си позволиш да пътуваш навсякъде, без много да му мислиш.
— Искаше ми се да започна работа в чужбина като юридически съветник в някое посолство.
— След всичките ти изживявания извън Америка?
Конвърс впи в Холидей светлосините си очи. Съзнаваше студенината в погледа си.
— Да, дори след всичко. Имаше прекалено много лъжа и никой не ни предупреди, докато не стана твърде късно. Оказахме се в капан.
Холидей се наведе към него, опрял лакти на масата, със стиснати длани.
— Не можах да се ориентирам — тихо заговори той. — Когато прочетох името ти във вестниците и видях по телевизията как те честват като герой, се почувствах отвратително. Не те познавах толкова добре, но те харесвах.
— Реакцията ти е естествена. Аз щях да се чувствам по същия начин, ако ставаше дума за теб.
— Не съм сигурен. Знаеш ли, аз бях един от активистите на протестното движение срещу войната.
— Изгорил си повиквателната и си се окичил с табелката на хипи — благо промълви Конвърс. Ледът в очите му се беше стопил. — Лично аз нямах тази смелост.
— Аз също. Всъщност изгорих библиотечна карта от друг щат.
— Разочароваш ме.
— В душата си и аз бях разочарован от себе си. Но бях на показ. — Холидей се облегна на стола и посегна към кафето си. — А ти как излезе толкова на показ, Джоел? Не мислех, че си падаш по това.
— Така е. Бях принуден.
— Спомена, че си бил в капан.
— Това стана по-късно — Конвърс взе чашата и отпи от черното кафе, притеснен от насоката, която вземаше разговорът. Не обичаше да говори за онези години, а прекалено често го караха да го върши. Бяха го превърнали в човек, какъвто не беше.
— Учех в подготвителния курс в „Амхърст“4 и съвсем не бях отличник… Дори бях на границата на слабия успех и всяко отлагане на военната служба беше невъзможно. Но управлявах самолет от четиринайсетгодишен.
— Не знаех това — прекъсна го Холидей.
— Баща ми не беше красив и нямаше преимуществата на многоженец, но пък беше военен летец, а по-късно — висш служител в „Пан Ам“. В семейство Конвърс беше прието да се научиш да летиш, преди да получиш шофьорска книжка.
— Имаш ли братя и сестри?
— По-малка сестра. Научи се да лети сама преди мен и никога не ми разреши да забравя този факт.
— Спомням си. И нея я интервюираха по телевизията.
— Само два пъти — намеси се Джоел с усмивка. — Тя беше на страната на твоите приятелчета и пет пари не даваше кой ще разбере това. Белият дом нареди на всички да стоят настрана от нея и за всеки случай да проверяват пощата й.
— Значи затова съм я запомнил — рече Холидей. — Значи един слаб студент напусна колежа, а Военноморските сили се сдобиха със запален пилот.
— Никой от нас не беше особено запален. Повечето изгаряха живи.
— Все пак сигурно си мразил такива като мен, дето си останаха в Щатите. С изключение на сестра си, разбира се.
— И нея мразех — поправи го Конвърс. — Мразех и презирах. Но само когато убиваха някого или някой полудяваше в лагерите. Не за това, което вие заявявахте открито, всички познавахме Сайгон, а защото го казвахте без страх. Вие бяхте в безопасност и ни карахте да се чувстваме глупаци. Тъпи, плашливи глупаци.
— Разбирам.
— Много мило.
— Съжалявам, не исках да прозвучи така.
— И как прозвуча, адвокате?
Холидей се намръщи.
— Може би снизходително.
— Не може би, а сигурно.
— Още си ни сърдит.
— Не на вас, а на ония, които непрекъснато гледат да изцедят нещо от мен. Мразя да говоря на тази тема, но тя непрекъснато изскача.