Тръгна с преднамерено уморени крачки по пътеката — изтощен пътник, който иска да се облекчи. Стигна до вратата на тоалетната и беше посрещнат от ироничния знак на истинското облекчение. На бялата табелка под дръжката беше изписано BESETZT. Тоалетната беше заета. Обърна се към тежката врата на платформата, дръпна я, излезе и прекоси тясното вибриращо пространство до отсрещната врата. Бутна я, но вместо да влезе в съседния вагон, се метна напред с един скок, сниши се и се обърна. Сетне се върна на платформата и се скри в сянката. Изправи се, опря гръб на външната преграда, и се промъкна до ръба на прозореца от дебело стъкло. Пред него беше вътрешността на последния вагон, а ако се обърнеше, можеше ясно да види какво става в предния. Чакаше, наблюдаваше, въртеше глава в двете посоки, готов всеки момент да забележи някой да сваля вестника, който четеше, или да прекъсне разговора си с поглед към празното му място.

Нищо подобно не се случи. Възбудата от убийството в Брюксел беше спаднала също както и вълната от паника по улиците на Бон, когато се разчу, че посланикът е убит. Няколко души очевидно още обсъждаха двата инцидента, клатеха глави и правеха предположения за евентуални бъдещи усложнения, но гласовете им бяха тихи. Кризата след първите съобщения беше отминала. В края на краищата това не беше първата грижа на тези граждани. Всичко се свеждаше до американци срещу американец. Във въздуха се носеше дори известно злорадство. Ония колониалисти наистина бяха диво племе.

— Wir kommen in…

Бързото тракане на колелата под него, отразено от металните стени, заглуши съобщението от високоговорителите. Още няколко секунди, помисли Джоел, обърна се и погледна към изхода. Щеше да действа, когато влакът достатъчно намалеше скоростта си и опашките пред двете врати се оформеха.

— Wir kommen in drei Minuten in Wesel an!67

Няколко пътници от двата вагона се изправиха, взеха куфарчетата и пълните с покупки чанти в ръце и тръгнаха по пътеката. Скърцането на гигантските колела под него показваше, че спират. Сега.

Джоел се обърна към изхода, улови ръчката на горната част на вратата и я дръпна. Половината врата се отвори, въздухът нахлу с оглушително свистене. Забеляза ръчката на долната част и зачака земята под краката му да забави скорост. Още няколко секунди. Скърцането откъм колелата се засили, а слънчевата светлина отвън очертаваше бясно носещата се сянка на влака. В този момент в дисонанса прозвучаха груби думи и той замръзна.

— Много добре замислено, хер Конвърс! Някои печелят, други губят. Вие загубихте.

Джоел се обърна. Човекът, който крещеше в металната камера на платформата, беше пътникът, качил се на влака в Дюселдорф, същият, който беше седял до него, докато дебелият търговски пътник не го бе помолил да си сменят местата. В лявата си ниско спусната ръка държеше пистолет, а в дясната стискаше неизменното доказателство за почтеност — дипломатическото куфарче.

— Изненадахте ме — заяви Конвърс.

— Надявам се. Едва хванах влака в Дюселдорф. Пребродих като луд цели три вагона, но не съм луд колкото вас.

— И какво ще стане сега? Ще стреляте и ще спасите света от мен?

— Няма да е толкова просто, пилоте.

— Пилот?

— Имената не са важни, но аз съм полковник от Военновъздушните сили на Германия. Летците се избиват само във въздуха. На земята е някак смущаващо.

— Много ме утешихте.

— Освен това преувеличих. Едно подозрително движение от ваша страна — и ще се превърна в герой на отечеството, задето съм открил лудия убиец и съм го застрелял, преди той да застреля мен.

— „Отечество“? Още ли боравите с подобни думи?

— Naturlich. Силата идва от бащата. Майката е само средство.

— С подобни възгледи ще станете любимец на студентките по биология във „Васар“.

— Това шега ли е?

— Не, надявах се да ви поразтревожа, но нямам нищо сериозно наум — Джоел се беше придвижил едва забележимо и гърбът му опря в преградата. Целият му мисловен процес се беше съсредоточил върху подготовката за действие. Нямаше друг избор, иначе щеше да умре — сега или след няколко часа. — Предполагам, че сте ми подготвили програма — рече той и протегна лявата си ръка, докато задаваше въпроса.

— Да, пилоте. Ще слезем от влака във Везел и заедно ще проведем един телефонен разговор. Пистолетът ми през цялото време ще е опрян в гърба ви. Малко след това ще дойде кола и ще ви вземе…

Конвърс удари със скрития си десен лакът преградата. Немецът погледна към вратата на предния вагон. Сега!

Светкавично извади пистолета, улови го с две ръце за черното дуло и с всичката сила, която притежаваше, заби дясното си коляно в слабините на мъжа. Немецът политна назад, а той го хвана за косата и фрасна главата му в издадената дръжка на отсрещната врата.

Край. Очите на немеца останаха изцъклени и тревожни. Още един разузнавач беше мъртъв, но този път не беше невеж запасняк, мобилизиран от безименно правителство, а боец на „Аквитания“.

Дебела жена изпищя зад стъклото на вратата, устата й бе широко отворена, лицето й — истерично.

— Везел!…

Влакът забавяше скоростта си и през стъклото занадничаха любопитни лица, възбудената тълпа пречеше да се отвори вратата.

Конвърс се хвърли през вибриращата метална платформа към изхода. Хвана дръжката и отвори вратата толкова силно, че я блъсна в преградата. Под него бяха стъпалата, чакълът и асфалтът зад него. Пое дълбоко дъх и скочи, като се сви на кълбо, за да смекчи удара. Приземи се и се затъркаля безкрайно дълго надолу.

Блъсна се в някакъв камък, отскочи и се търкулна между храстите. Потъна в коприва и остри клечки, които ожулиха ръцете и лицето му. Тялото му беше белег до белег, раната се беше овлажнила и смъдеше, но нямаше време дори да осъзнае болката. Трябваше да се маха, след минути целият район щеше да гъмжи от преследвачи, търсещи убиеца на офицер от Военновъздушните сили на Федералната република. Не му беше нужно особено въображение, за да си представи какво ще последва. Щяха да разпитат пътниците, включително и търговеца. Внезапно в нечии ръце щеше да се появи вестникът, щяха да разгледат снимката и да направят връзка. Лудият убиец, видян за последен път на уличка в покрайнините на Брюксел, не пътуваше за Париж, Лондон или Москва. Беше се качил на влак от Бон за Кьолн, Есен и Дюселдорф и бе убил отново в град Везел.

Внезапно чу писклива свирка. Погледна към върха на малкия хълм — влак, пътуващ на юг, набираше скорост от гарата, намираща се на неколкостотин метра. След това видя шапката си, беше по средата на хълма. Изпълзя от бодливите храсти, изправи се с мъка и се затича към нея, като отказа да се вслуша в онази част от разума си, която твърдеше, че едва ще може да ходи. Взе шапката и хукна надясно. Влакът на юг мина по хълма. Затича нагоре, пресече релсите и се устреми към стара, явно запустяла сграда. Там можеше да си поеме дъх, но не повече от няколко секунди. Сградата беше твърде очебийно скривалище. След десет-петнайсет минути щеше да е обградена от въоръжени мъже, прицелени във всички изходи и прозорци.

Опитваше се отчаяно да си спомни. Как го беше направил преди? Как беше избягал от патрула в джунглите на север от Фу Лок? Трябваше да намери такова място, откъдето да ги наблюдава, без да го видят! Но в джунглата имаше високи дървета, пък и той беше по-млад и силен и можеше да се катери по тях и да се скрие зад зелените покривки на яките клони. В покрайнините на железопътната гара нямаше подобно нещо… Наистина ли нямаше? Вдясно от сградата се намираше изкопано в земята сметище, тонове пръст и боклуци бяха струпани на пирамиди. Нямаше друг избор.

Завтече се към последната пирамида. Задъхваше се, ръцете и краката го боляха, раната му пламтеше. Стигна пирамидата, нагази в сметта и започна да се катери по задната й страна. Краката му затъваха в меката маса от пръст, дървета, хартии и боклуци. Отвратителната миризма отвлече вниманието му от болката. Продължи да пълзи нагоре, като забиваше крака в хлъзгавата смес. Ако се наложеше, щеше да се зарие във вонящата маса. Не съществуваха правила за оцеляване и ако затъването в смрадливия хълм му спестеше убийствените куршуми, нямаше да се поколебае.