— А тези декларации, за които говорите, могат ли да променят нещо?

— Могат поне малко да преобърнат нещата.

— Защо?

— Защото там, отвън, има един реален свят, практичен и сложен, в който трябва да проникнем час по-скоро, трябва да се свържем с хора, на които можем да се осланяме, които могат да направят нещо. И то бързо. Това исках да направя преди две седмици, но подхванах нещата от обратната страна. Исках да изпратя всичко, което знам, на Нейтън Саймън, най-добрия адвокат, когото познавам. Написах го два пъти, без да осъзная, че само ще вържа ръцете му и вероятно ще го убия — Джоел се отстрани от прозореца с вид на адвокат, произнасящ пледоария. — Към кого би могъл да се обърне без мен, без присъствието на един очевидно разумен човек, само с думите на „убиеца психопат“? А ако бях излязъл от наложената ми нелегалност, както той с основание щеше да настоява, и двамата щяхме да сме мъртви. Тогава Вал ми каза за един човек, който се свързал с нея по телефона и я преследвал на улицата, и аз прозрях истината. Това не са методи на хора, които искат да те убият, те не се афишират по този начин. Това са били хората от Вашингтон, които ме изпратиха. Търсили са контакт с мен. След това ми описа срещата си със Сам Абът и че той е споменал някой си Меткаф, на когото имал достатъчно доверие, за да му разправи цялата история. И накрая, имаше ви и вас в Париж с всичко, което сте казал и направил, предложил сте помощта си, като сте използвал същата парола, която използва и Рьоне Матилон — семейството на Татяна.

— Прав сте, мосю.

— И тогава подредих нещата. Ако можех някак да установя връзка с всички вас, имаше един начин. Всички вие знаете истината, някои цялата, други само фрагменти, но въпреки това разбирате колко страховито реални са генералите и тяхната „Аквитания“, какво могат да направят и какво вече правят. Дори вие, Прюдом. Какво казахте преди малко? Интерпол е компрометиран, полицията — манипулирана, „Сюрте“ — корумпирана, официалните отчети са лъжливи. В допълнение към това Анстет в Ню Йорк, Перигрин в Бон, главнокомандващият на НАТО, Матилон, Бийл, Сам Абът… Конъл Фицпатрик и Бог знае колко други. Всички са мъртви. Генералите убиват! Ако можех да ви убедя да напишете декларациите или да дадете показания под клетва и да ги изпратя на Нейтън Саймън, ще му дам необходимото оръжие. Обясних някои юридически положения на Стоун в Ню Йорк. Той някои разбра, повечето не успя, но ще направи каквото трябва от свое име и ще накара другите да го последват. Главното е да се предадат материалите на Саймън. Ако разполага с писмени показания за поредица от събития и наблюдения, нотариално заверени, от различни хора, ще може да поиска съдебно дирене. Вярвайте ми, ще се отнесе към показанията ни като към плановете за неутронна бомба. Утре ще ги получи и ще се свърже с необходимите хора, ако трябва ще нахълта и в Овалния кабинет, което може да направи, но вероятно няма да иска — Джоел замълча и настойчиво се вгледа в човека от „Сюрте“. Кимна към страниците на собствената си декларация на масата до французина. — Уредил съм утре да бъдат в Ню Йорк. Бих искал да получа и вашата декларация.

— Ще я имате, разбира се. Но можете ли да се доверите на куриера?

— Светът може да се провали, а тя ще си живее в своята къща в планината, без да подозира. Или да й пука. Как сте с английския?

— Горе-долу.

— Имам предвид писмено. Ще ми спестите много време, ако я напишете тази вечер.

— Правописът ми вероятно не е по-добър от вашия на френски.

— Напишете я на английски — обади се Валери, а аз ще поправя грешките ви. Ако се колебаете за някоя дума, напишете я на френски.

— Така ще стане. Тази вечер ли?

— Секретарката ще бъде тук рано сутринта — обясни Конвърс. — Тя ще я препише на машина и следобед ще вземе самолета от Женева за Ню Йорк.

— Нима се съгласи?

— Съгласи се да приеме щедро дарение за природозащитната организация, която очевидно е смисълът на живота й.

— Много убедително.

— Има още нещо — продължи Джоел, седна на ръчката на креслото на Валери и се наклони напред. — Сега знаете истината, а освен материала, който трябва да попадне у Саймън, трябва да свърша още нещо. Имам много пари и банкер на Миконос, който ще потвърди, че имам достъп до още повече, впрочем вече сте го прочел. Ако имах достатъчно време да намеря хора и оборудване, щях да се заема сам, но трябва да бързаме. Нуждая се от помощта ви, от ресурсите, с които разполагате.

— За какво, мосю?

— За последните клетвени декларации. Последните показания. Искам да отвлека трима души.

Аз, Питър Чарлс Стоун, петдесет и осем годишен, жител на Вашингтон, бях служител на ЦРУ в продължение на двайсет и девет години, през което време получих ранг главен представител на ЦРУ в различни точки на Европа и заместник-директор на „Поверителни операции“ в Ленгли, щата Вирджиния. Досието ми се съхранява в архивите на ЦРУ и може да бъде получено съгласно разпоредбите по тази процедура. След излизането си от ЦРУ съм работил като консултант и анализатор за много разузнавателни управления, които се въздържам да посоча поименно поради липсата на правителствено разрешение.

На или около 15 март тази година ме потърси капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, който ме попита може ли да дойде в апартамента ми да обсъди с мен въпроси от поверително естество. Когато дойде, най-напред ме осведоми, че преговаря от името на малка група хора от военните служби и Държавния департамент, броя и имената на които не пожела да огласи. По-нататък изложи факта, че търсят професионална консултация от опитен офицер на разузнаването, вече несвързан официално с нито един отдел на разузнавателните служби. Каза, че разполага с налични суми, които смята, че ще се окажат достатъчни, и попита дали бих проявил интерес. Трябва да подчертая, че капитан Пакард и съдружниците му бяха извършили щателна, макар и непълна проверка на миналото ми…

Аз, капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, 507538, трийсет и една годишен, понастоящем живеещ в Оксън Хил, Мериленд, имам назначение в сектор 27 на Отдела за технологичен контрол на Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. През декември миналата година господин Престън Холидей, адвокат от Сан Франциско, с когото се бях запознал благодарение на многобройните жалби, внасяни в нашия сектор от името на негови клиенти, ме покани да вечеряме заедно в малък ресторант в Клинтън, на около петнайсет километра от дома ми. Извини се, че не кани съпругата ми, и обясни, че това, за което ще говорим, само щяло да я разстрои, както щяло да разтревожи и мен, само че аз съм бил длъжен да се разтревожа. Трябвало да обсъдим нещо, което се налагало да бъде проучено и спряно…

Аз, лейтенант Уилям Майкъл Ландис, Военноморски сили на САЩ, двайсет и осем годишен, настоящ адрес Съмърсет Гардън Апартмънтс, Виена, Вирджиния, съм компютърен програмист във Военноморския департамент със седалище в Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. На практика, като се изключи чинът ми (очаквам повишение в срок до шейсет дни), съм ръководител на почти цялото програмиране на флота в Пентагона. Получих докторат по модерни компютърни технологии в Университета на Мичиган, колежа по инженеринг… Май не трябваше да казвам това, господине.

— Продължавайте, млади човече.

— Заявявам това, тъй като благодарение на усъвършенстваното оборудване, с което разполагам, и на секретните микрокомпютърни кодове, които са ми подръка, имам възможност да се включвам към много компютри с ограничен достъп, да проследявам и да прониквам в масиви с извънредно чувствителна информация.

Миналия февруари капитан Хауард Пакард от армията на САЩ и още трима души — двама от Държавния департамент, Служба по контрола на оръжията, и един от Военноморския флот, когото познавах от по-рано, дойдоха да ме посетят една неделна сутрин. Заявиха, че са разтревожени от редица трансфери на оръжия и висши технологии, извършени в нарушение на закона и без разрешението на Държавния департамент. Дадоха ми данни за девет такива случая, като подчертаха поверителността на разследването.