Така стана и снощи. Заповедта дойде от много уважаван човек. Макар че Джоуи не го познаваше лично, беше слушал с години за могъщия padrone във Вашингтон. Името му само се шушукаше, никой не смееше да го произнесе на глас.

Джоуи натисна спирачките на колата, за да завие в алеята пред къщата си. Жена му Агни сигурно е вкисната и вероятно щеше да се развика, задето не се прибра миналата нощ. Още една неприятност след оная идиотщина, но какво можеше да й каже? „Извинявай, Агни, но се забавлявах, като изстрелях шест куршума в един старец, който определено дискриминираше италианците. Тъй че, разбираш ли, Агни, трябваше да остана оттатък, в Джърси, където едно от момчетата, с които играх карти и което ще се закълне, че съм бил там цяла нощ, случайно е шефът на полицията.“

Разбира се, нямаше да навлезе в такива подробности пред жена си. Това беше закон. Колкото и потиснат да беше, никога не пренасяше настроенията си в къщи. Ако имаше повече съпрузи като него, щастливите семейства в Сайосет щяха да са къде-къде повече.

По дяволите! Едно от тъпите хлапета беше оставило велосипеда си пред пристроения гараж, нямаше да може да отвори автоматичните врати и да вкара колата вътре. Трябваше да слезе. По дяволите! Още една досада. Не можеше да паркира дори до оградата на съседа си Милър, колата на някакъв ръб беше спряла там. Не беше на Милър. Буик.

Джоуи спря понтиака насред наклонената алея и слезе. Тръгна към велосипеда и се наведе. Проклетото хлапе не беше сложило дори опората, а Джоуи мразеше да се навежда с това шкембе.

— Джоузеф Албанезе!

Джоуи Сладура се извъртя, както беше клекнал, и посегна под сакото си. С този тон говореха в един-единствен случай. Извади трийсет и осем калибровия си револвер и се хвърли към решетката на колата.

Изстрелите прокънтяха в квартала. От дърветата излетяха птици, в ярката светлина на слънчевия следобед проехтяха писъци. Джоузеф Албанезе остана свит до решетката на понтиака, по блестящия хром потекоха струйки кръв. Джоуи Сладура беше улучен и револверът, с който си беше послужил толкова сполучливо предната вечер, остана ням в ръката му. Балистичната експертиза щеше да го докаже. Убиецът на Лукас Анстет беше мъртъв. Съдията бе станал жертва на мафиотско убийство и в очите на света смъртта му нямаше да има нищо общо със събитията, развиващи се на десет хиляди километра оттук в Бон, Германия.

Конвърс стоеше на малкото балконче с опрени на перилата ръце. Гледаше величествената река отвъд гората, оформяща бреговете й. Минаваше седем часът. Къде се губеше Фицпатрик? Къде беше куфарчето му? А досиетата? Опитваше се да не мисли, да спре въображението си, което го хвърляше в ужасяващи възможности.

Чу дрезгаво ехо, но не от гърдите си, а от стаята. Обърна се бързо и видя, че вратата се отваря и Конъл Фицпатрик вади ключа от ключалката. Влезе и направи път на униформен носач, който внесе два куфара. Посочи му къде да ги остави и бръкна в джоба си за бакшиш. Носачът излезе и флотският адвокат се втренчи в Джоел. В ръката му нямаше куфарче.

— Къде е? — попита Джоел. Страхуваше се да поеме дъх и да помръдне.

— Не го взех.

— Защо? — извика Джоел и се втурна напред.

— Не съм сигурен… имах особено чувство, не знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера се мотах на летището седем часа и питах за теб от гише на гише — тихо рече Конъл. — Днес следобед се отбих на гишето на „Луфтханза“ и беше дежурен същият чиновник. Когато го поздравих, сякаш не поиска да ме познае, изглеждаше нервен, не разбрах защо. Излязох от отделението за багажа с моя куфар и започнах да го наблюдавам. Спомних си как ме беше погледнал миналата нощ и когато минах покрай него, кълна се, че очите му се стрелнаха към центъра на залата, но там имаше толкова хора, беше такава бъркотия, че не можех да бъда сигурен.

— Смяташ, че са те засекли? Проследиха ли те?

— Точно това е въпросът. Не знам. Когато пазарувах в Бон, ходих от магазин на магазин и от време на време се обръщах да видя дали някой върви след мен. Няколко пъти ми се стори, че видях едни и същи лица, но и там имаше много народ и не можех да бъда сигурен. Но все си мисля за чиновника на „Луфтханза“. Нещо не беше в ред на летището.

— А какво направи в таксито? Гледа ли…

— Естествено. Гледах през задното стъкло. Дори по пътя насам. Няколко коли направиха същите завои, но наредих на шофьора да намали и ни задминаха.

— А обърна ли внимание дали не се появиха отново, след като ви задминаха?

— Нямаше смисъл.

— Има — отсече Джоел, като си спомни за шофьора на таксито, който следеше тъмночервения мерцедес.

— Знаех единствено, че много държиш на онова куфарче. Нямам представа какво има в него, но предполагам, че не искаш и някой друг да научи.

— Браво, адвокате.

На вратата се почука и въпреки че беше тихо, имаше ефекта на гръмотевица. И двамата останаха неподвижни, очите им се впериха във вратата.

— Питай кой е — прошепна Конвърс.

— Wer ist da, bitte? — каза Фицпатрик достатъчно високо, за да го чуят. Последва кратък отговор на немски и Конъл си отдъхна. — Всичко е наред. Съобщение от управителя. Вероятно иска да ни даде под наем заседателната зала — флотският адвокат отиде до вратата и я отвори.

Но не беше нито управителят, нито някой хоп с известие от управителя. Пред вратата стоеше строен възрастен мъж в тъмен костюм, изправена стойка и много широки рамене. Погледна първо към Фицпатрик, а след това — зад него към Конвърс.

— Моля да ме извините — вежливо заговори той, влезе и тръгна към Конвърс с протегната ръка. — Хер Конвърс, разрешете ми да се представя. Казвам се Лайфхелм. Ерих Лайфхелм.

Джоел пое ръката на немеца. Беше прекалено смаян за друга реакция.

— Господин фелдмаршал… — заекна той и веднага съжали. Трябваше да запази присъствие на духа поне колкото да се обърне към него с „господин генерал“. Страниците на досието проблеснаха пред очите му, докато оглеждаше мъжа пред себе си — правата му коса, все още повече руса, отколкото побеляла, бледосините очи, проблясващи като късчета лед, розовата кожа — набръчкана и восъчна, сякаш консервирана за следващите десетилетия.

— Стара титла, която, слава Богу, не съм чувал от години. Но вие ме ласкаете. Бил сте достатъчно заинтересуван да научите нещо за миналото ми.

— Не много.

— Но май достатъчно — Лайфхелм се обърна към Фицпатрик. — Извинявам се за малката уловка, командире, но реших, че така ще е най-добре.

Озадаченият Фицпатрик сви рамене.

— Явно се познавате.

— Лично не — поправи го немецът. — Господин Конвърс дойде в Бон да се срещне с мен. Предполагам, че ви е информирал за това.

— Не, не съм — обади се Джоел.

Лайфхелм се обърна и се загледа в очите на Конвърс.

— Разбирам. Може би трябва да поговорим насаме.

— Мисля, че да — Джоел погледна към Фицпатрик. — Капитане, отнех ви достатъчно време. Защо не слезете да вечеряте? След малко ще се присъединя към вас.

— Както наредите, господине — отвърна Конъл с тона на младши офицер. Кимна и излезе, като плътно затвори вратата зад гърба си.

— Хубава стая — отбеляза Лайфхелм и направи няколко крачки към отворените френски прозорци. — И гледката е прекрасна.

— Как ме открихте? — попита Конвърс.

— Чрез него — отвърна бившият фелдмаршал и погледна към Джоел. — Ein Offizier32 според рецепцията. Кой е той?

— Как? — повтори Джоел.

— Снощи е прекарал часове на летището да пита за вас, много хора си го спомниха. Очевидно е ваш приятел.

— И вие знаехте, че е оставил там багажа си? Че ще се върне за него?

— Честно казано, не. Предполагахме, че ще се върне за вашия. Знаехме, че няма да отидете лично. А сега бихте ли ми казал кой е той?

Джоел разбираше, че е жизненоважно да поддържа известна доза арогантност, както беше направил с Бертолдие в Париж. Това бе единственият начин на поведение с подобни хора. За да го приемат, трябваше да видят в него нещо от себе си.