— Знам, но за мен това е без значение. Дойдох, защото бях дала обещание пред себе си. Не заради теб. Изживях те, Джоел, повярвай ми… Ще ме закараш на летището, нали?
— Защо въобще ти позволих да си отидеш? — прошепна Джоел повече на себе си, отколкото на нея.
— Стига, Конвърс. С това е свършено. Окончателно.
Гледаше от най-тъмното кътче на паркинга на амстердамското летище „Схипхол“ как самолетът набира скорост по пистата и се издига в небето. Беше спрял пред оживения вход, където Валери слезе, след като му даде листче с адреса, на който трябваше да отседне през нощта. За да е сигурен, че ще се качи на самолета, тя трябваше да излезе от стъклената врата, да си погледне часовника и да се върне вътре. Ако в самолета нямаше свободни места, щеше да мине по алеята за пешеходци и да отиде на краткосрочния паркинг на стотина метра от входа, където той щеше да я чака. Беше излязла, погледнала часовника си и влязла обратно в залата. Изпита едновременно облекчение и куха празнота.
Не свали очи от големия сребрист самолет, докато не се изгуби от поглед. Само мигащите светлинки оставиха траектории в тъмното небе.
Стоеше гол пред огледалото в малката баня в къщата на „Линденграхт“. Колата беше паркирана на около двайсет преки. Предпазливо се бе върнал пеша до къщата. Собственикът на апартамента беше мил старец и говореше разбираем английски, но погледът му се рееше нанякъде и нито веднъж не срещна неговия. Умът му блуждаеше на друго място и в друго време.
Джоел внимателно се избръсна, стоя под душа по-дълго, отколкото беше прилично за гост, и нанесе лосиона по лицето, врата и ръцете си. За секунди кожата му стана бронзова. Новият тен покри белезите и лицето му придоби почти нормален вид. Можеше да изостави огледалните очила, щяха само да привличат вниманието. Изми старателно ръцете и отстрани петната грим от върховете на пръстите си.
Изведнъж настръхна. Някъде зад вратата се чу звънец. Бързо затвори крана и се ослуша. Дишането му стана пресекливо, прикова поглед в пистолета, който беше оставил на перваза на прозореца. Чу го отново. После тишина. След това заговори един-единствен глас — старецът се обаждаше по телефона. Избърса ръце и навлече късата памучна хавлия, оставена върху леглото в безупречно чистата стаичка. Прибра пистолета в джоба, излезе от банята и тръгна по тъмния тесен коридор към „кабинета“ на стареца. Беше пригодена за целта спалня, пълна със стари списания, няколко книги и вестници, разхвърляни по маси и столове, отгърнати на страниците с най-кървави престъпления. Отделни статии и снимки бяха оградени с червен молив. По стените имаше гравюри и снимки на отдавна отминали бойни постижения, включително трупове, застинали в различни пози. По някакъв неуловим начин стаята напомни на Конвърс за „Л’Еталон Блан“ в Париж, само че тук вместо славата на войната присъстваше грозотата на смъртта. Поне е по-честно, помисли си той.
— А, Meneer — възкликна старецът, седнал до телефона в огромно кожено кресло, което обгръщаше крехкото му тяло. — Вие сте в безопасност! Говорих с Кабел. Кабел е псевдоним, natuurlijk. Излязъл е от „Амстел“ и ми докладва какво е направил — въпреки седемдесетте си години холандецът се измъкна от креслото и застана „мирно“ с изпънати костеливи рамене и вкаменено тяло — изкуфял старец, играещ си на войник. — Операция „Оснабрюк“ продължава! — рапортува сякаш пред командира си той. — Както беше съобщено в докладите на нелегалното разузнаване, врагът е инфилтрирал района, но е бил компрометиран.
— Какво е бил?
— Екзекутиран, Meneer. С жица през гърлото, метната откъм гърба. Кръвта остава по дрехите на жертвата, защото вратът се отмята назад. Така няма никакви следи от борба. Кабел е силен за възрастта си — рече старчето и се ухили, а по лицето му плъзнаха хиляди бръчки. Застана „свободно“. — Измъкнал тялото от стаята, завлякъл го до пожарната стълба и надолу по алеята. Оттам влязъл в мазето и го скрил при пещите. Сега е лято и не ги палят, тъй че трупът може да остане там дни наред, докато се размирише.
Конвърс чуваше думите, но мислеше само за една от тях. Компрометиране. На особен език, дошъл от друго време, това означаваше… екзекуция. Екзекуция… убийство… покушение!
Какво бихте казали за компрометирането на някои влиятелни личности в определени правителства? Думи на Лайфхелм.
Няма смисъл. Негови собствени.
Не вземате под внимание фактора време. Натрупване! Бързо ускоряване! Хаим Абрамс.
Велики Боже!, помисли Джоел. Това ли имаха предвид генералите от „Аквитания“? Покушения? Това ли бе причината за яростно-неодобрителните погледи, отправени към израелеца, и внезапната смяна на посоката на разговора от Абрамс: Дреболия… Не съм сигурен дори дали е важна.
Натрупване, бързо ускоряване, един след друг националните лидери щяха да бъдат избивани. Президенти и министър-председатели, министри и влиятелни мъже и жени от политическия спектър щяха да бъдат насилствено отстранени, а в правителствата щеше да настъпи хаос. Всичко щеше да стане в рамките на часове, благоприятният климат беше създаден, денят наближаваше. Покушения!
Трябваше да се върне в Германия. Трябваше да се добере до Оснабрюк и да е там, когато се обадеше Вал. Абът трябваше да бъде информиран.
29
С окованите си в белезници и вериги ръце, дясната от които беше превързана над лакътя с мръсен бинт, Конъл Фицпатрик се улови за ръба на прозорчето и надникна през решетките към странната бурна дейност, която кипеше на огромния бетонен плац. Че това е казармен плац му стана ясно още на втората сутрин след пленяването му, когато заедно с другите затворници излезе от бетонните бараки за едночасови „разходки“. Думата „бараки“ беше съвсем точна, личеше, че навремето са били част от станция за зареждане на подводници с гориво. Пристаните и машините бяха твърде малки за съвременните атомни чудовища. Нито една „Трайдънт“ не би могла да акостира до бетонните и стоманени кейове, но в миналото, прецени той, базата положително е вършела добра работа на немските подводници.
Сега обаче тя се използваше във вреда на Федерална република Германия и на правителствата на свободните държави по света. Беше тренировъчен център на „Аквитания“, където се уточняваха стратегиите, усъвършенстваха маневрите и извършваха последните приготовления за масираните атаки, които трябваше да доведат военните командири на Делавейн на власт след парализирането на гражданските институции. Всичко се свеждаше до убийства — бързи и брутални, като самият шок от тях щеше да даде допълнителен тласък на вълната от насилие.
Зад прозореца групи от по четирима и петима мъже тичаха една след друга около и сред тълпа от стотина души, които се редуваха да тренират. В края на плаца имаше платформа от бетон, висока два метра, на която бяха наредени манекени — някои прави, други седнали на столове. Бяха мишени. В центъра на всеки облечен гръден кош, „мъжки“ или „женски“, имаше закрепен кръг от непробиваема за куршуми метална мрежа. Зад всеки от тях светеше ярка оранжева лампичка, ясно видима въпреки следобедното слънце. По команда на треньора тя се запалваше. Беше сигнал, че този манекен е мишената. Попадналите в целта куршуми се брояха от електронни устройства с други светлини, монтирани на висока каменна стена над всеки манекен. Червеното означаваше убит, синьото — ранен. Червеното беше приемливо, синьото — не.
Гръмките напомняния по високоговорителите се даваха на девет езика, четири от които Конъл разбираше. Думите бяха едни и същи:
Тринайсет дни до часа нула! Точността е над всичко! Оживяването на мишените е предателство! Алтернативата му е смърт!
Единайсет дни до часа нула! Точността е над всичко!…
Осем дни до часа нула! Точността е…
Членовете на екипите от убийци стреляха по мишените, пръскаха изкуствени черепи, гърди и стомаси се разхвърчаваха на части. Понякога стреляха поединично, друг път — едновременно. Всяко „убийство“ биваше приветствано с буйни крясъци, а мъжете изтичваха в тълпата и се стопяваха в нея. От редиците на зрителите веднага се формираше нов екип и следваше поредното опитно покушение. И така час подир час, тълпата ревеше одобрително при всяко „убийство“, оръжията се пълнеха отново за следващите нападения. Всеки двайсет минути, когато редицата от манекени биваше направена на парчета, се слагаха нови глави и тела. Липсваха само реките от кръв и масовата истерия.