Джоел залепи тоалетна хартия върху следите от зъби, облече сакото и среса косата си. Отвори вратата и се върна на масата, отново раздразнен от гръмогласния телевизор на стената.

Менюто, също като съобщението за телевизора, беше на четири езика, последният от които японски. Изкуши се да си поръча най-голямото парче месо, което можеше да се намери в кафенето, но пилотският самоконтрол му продиктува друго. Колкото и странно да беше, не беше спал дни наред, откак избяга от имението на Лайфхелм, където сънят до голяма степен се дължеше и на прекрасната храна. От тежка храна щеше да му се доспи. Поръча филе от писия с ориз, винаги можеше да повтори поръчката. И още едно уиски.

Гласът! Божичко! Гласът! Имаше халюцинации! Полудяваше! Чуваше глас, ехо на глас, който нямаше откъде да чуе!

— … Всъщност смятам го за национален позор, но и аз, като много други американци, говоря само английски.

— Frau Конвърс…

— Госпожице Шарпантие, ако не възразявате…

— Dames und heren… — намеси се тихо и авторитетно трети глас на холандски.

Конвърс безуспешно се опитваше да поеме въздух. Хвана се за китката и така силно стисна очи, че всички мускули на лицето го заболяха. Извърна глава от източника на страховитата халюцинация.

— В Берлин съм по работа, консултантка съм на нюйоркска фирма…

— Mevrouw Converse, of juffrouw Charpentier, zoals we…

Джоел вече беше сигурен, че е полудял! Чуваше невъзможни неща. Чуваше! Завъртя се и погледна нагоре. Телевизионният екран! Беше Валери! На екрана!

— Уверявам ви, госпожице Шарпантие, че каквото и да кажете, ще бъде точно преведено.

— Zoals juffrouw Charpentier zojuist zei… — третият глас, гласът на холандски.

— Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… бих казала три или четири. Всъщност ние вече сме си чужди. Мога да изразя само шока, който изпитва цялата страна…

— Juffrouw Charpentier, de vroegere mevrouw Converse…

— … той беше неспокоен човек, непрекъснато страдаше от депресии, но никога не съм допускала подобно нещо.

— Hij moet mentaal gestoord zijn…

— Не поддържам връзка с него и съм изненадана, че сте научили за посещението ми в Берлин. Но съм доволна от възможността да изясня обстоятелствата.

— Mevrouw Converse gelooft…

— Въпреки ужасните събития, които се случиха, аз съм очарована да посетя красивия ви град. А чувам, че хотел „Бристол-Кемпински“… Извинете, май му правя реклама, а не бива.

— Той е една от нашите забележителности, госпожице Шарпантие. У нас не е забранено. Чувствате ли се застрашена?

— Mevrouw Converse, voelt u zich bedreigd?

— Не, всъщност не. От толкова време нямам нищо общо с него.

Господи! Вал беше дошла да го търси! Изпращаше му сигнал… Тя говореше немски не по-зле от интервюиращия! Виждаха се и се чуваха всеки месец, бяха обядвали в Бостън само преди шест седмици! Всичко, което казваше, беше лъжа, а в лъжите й имаше кодирани послания. Техният код! Свържи се с мен!

Джоел седеше като гръмнат. Трябваше да усмири паниката си и да се опита да отдели важните думи и фрази. В тях се съдържаше послание! „Бристол-Кемпински“ беше берлински хотел, знаеше това. Но беше казала още нещо, което трябваше да събуди спомен, един от общите им спомени. Какво именно?

Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… Не, това бе една от лъжите. Беше дълбоко неспокоен човек… Не беше лъжа, но не това искаше да му каже. Всъщност ние вече сме си чужди… Не поддържам връзка с него… Също лъжа, но с известна доза истина… Стой! Как беше?… Преди това, в началото… Консултантка съм… Ето!

— Моля ви, мога ли да говоря с госпожица Шарпантие? Името ми е господин Уисълтоу, Брус Уисълтоу. Доверен консултант съм по въпросите на дезодоранта „Спрингтайм“, по който работи вашата агенция, и се обаждам по неотложна работа!

Секретарката на Вал беше много приказлива и разпространяваше всички домашни клюки. Тъй че, когато Джоел и Валери искаха да обядват един час повече или да не ходят цял ден на работа, той я търсеше с тези думи. Действаха безотказно. Ако властен вицепрезидент (един от десетките) проявеше любопитство къде е Вал, словоохотливата секретарка му обясняваше за спешното й повикване от външен клиент с тлъста сметка.

Сега Вал го подсещаше да използва същата тактика, в случай че полицията подслушва разговорите й. Той щеше да го направи така или иначе, тя просто му напомняше, предупреждаваше го.

Интервюто свърши, накрая очевидно го обобщиха на холандски, камерата беше прикована върху неподвижното лице на Валери. Кога беше правен записът? От колко време е в Берлин? По дяволите, защо не разбираше нито дума? Когато излъга, че не говори немски, Вал употреби думите „национален позор“. Беше права, незнаенето на езици бе национален недостатък, коренящ се в арогантността. Огледа се за телефон и го зърна в дъното, на няколко крачки от вратата на тоалетната, но нямаше представа как да го използва! Объркването му прерасна в паника. Внезапно чу името си.

— De Amerikaanse moordenaar Converse is advocaat. Hij is een ex-piloot uit de Vietnamese oorlog. Een ander advocaat, een Fransman, en een vriend van Converse…

Джоел, озадачен, погледна към екрана и изпита парализиращ шок. Вървеше клип. Камерата влезе през вратата на кабинет и се фокусира върху тяло, отпуснато на писалище. Около главата имаше грозни, змиеподобни струи кръв. Божичко! Рьоне!

Щом го разпозна, в горната лява част на екрана се появи снимка на Матилон, последвана от снимка в дясната част. Беше негова, на moordenaar Amerikaans, убиеца Джоел Конвърс. Холандският журналист беше свързал двете събития — интервюто с Вал и убийството във Франция. Не беше нужно да разбира езика. Рьоне беше убит и сочеха него за убиец. Това даваше отговор на един от въпросите: защо „Аквитания“ беше пуснала слуха, че се отправя към Париж.

Той наистина носеше смърт. С това даряваше новите и старите си приятели. Рьоне Матилон, Едуард Бийл… Ейвъри Фаулър. Също и враговете си, които не познаваше — мъж с кафяво палто в хотелското мазе в Париж, пазач на брега на Рейн, летец във влака, незапомнящо се лице в основата на пирамидата боклук, няколко минути по-късно шофьора, който се отнасяше почти приятелски към него в каменната къща с решетки на прозорците, стара жена, блестящо изиграла ролята си в шумния вагон. Смърт. Наблюдаваше я от разстояние или я причиняваше в името на „Аквитания“.

Господи! Касетата! Не можеше да е по-стара от дванайсет или двайсет и четири часа и Вал вероятно не беше получила плика, който й изпрати от Бон! Сигурно! В противен случай нямаше да пристигне в Европа!

Боже мой, помисли Джоел, глътна последното уиски и потри чело, напълно объркан. Ако пликът не беше в ръцете на Нейтън Саймън, нямаше смисъл да се свързва с него! Евентуалният разговор нямаше да доведе до нищо — освен нови изисквания да се предаде на властите, а и щяха да проследят откъде се е обадил. Нейт нямаше да влезе в противоречие със закона, би защитавал клиента си с нокти и зъби, но впоследствие, не преди клиентът му да се е съобразил със закона. Ръцете на Конвърс се разтрепераха, трябваше да разбере какво е станало с плика!

— Писията ви, Meneer.

— Моля?

— Писията ви, господине — повтори сервитьорът.

— Вие говорите английски?

— Разбира се — със сдържана вежливост отвърна мрачният плешив мъж. — Разговаряхме и преди, но бяхте много развълнуван. Знам, че нашият квартал оказва такова въздействие.

— Изслушайте ме — Джоел вдигна ръка към устните си и започна да подчертава всяка дума. — Ще ви дам много пари, ако поръчате един телефонен разговор вместо мен. Не говоря холандски, френски, немски или друг език. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Разговорът е с Берлин.

— Това не е трудно, господине.

— Ще го направите ли вместо мен?