— Но, разбира се, Meneer. Имате ли телефонна кредитна карта?

— Не искам да я използвам.

— Естествено.

— Искам да кажа… че… че не искам да бъде проследена. Но имам пари.

— Разбирам. След няколко минути смяната ми свършва. Ще дойда да ви взема. Ще поръчам разговора ви, ще разбера от телефонистката колко ще струва и ще платите.

— Точно така.

— И много пари, ja? Петдесет гулдена, ja?

— Нямаш проблеми.

Двайсет минути по-късно Джоел седеше зад малко писалище в миниатюрна канцелария. Сервитьорът му подаде слушалката.

— Говорят английски, Meneer.

— Моля ви, госпожица Шарпантие? — задавено изрече Джоел, скован от особена парализа. Не знаеше как ще реагира, като чуе гласа й. За миг му се прииска да тръшне слушалката. Не можеше да я намесва и нея!

— Ало?

Беше тя и част от съзнанието му умря, но друга се възроди. Хиляди картини проблеснаха в ума му, спомени за щастие и гняв, за любов и омраза. Не можа да проговори.

— Ало? Кой е?

— А… ти ли си? Извинявай, връзката е лоша. Обажда се Джак Талбът от… „Бостън Графикс“. Как си, Вал?

— Чудесно… Джак. Ти как си? Не сме се виждали от два месеца. Откак обядвахме в „Четирите сезона“.

— Точно така. Кога пристигна?

— Снощи.

— За дълго ли?

— Само за днес. Цяла сутрин бях на инфарктни съвещания и следобед имам още едно. Ако не се почувствам като пребита, ще взема довечера обратния самолет. А ти откога си в Берлин?

— Всъщност не съм в Берлин. Видях те по белгийската телевизия. В… Антверпен съм, но след малко тръгвам за Амстердам. Съжалявам за цялата гадост, която ти се е струпала на главата. Кой би допуснал? Имам предвид Джоел.

— Аз трябваше да го допусна, Джак. Толкова е ужасно. Той е много болен. Надявам се, че за всеобщо добро ще го хванат бързо. Нуждае се от помощ.

— Нуждае се от взвод за разстрел, ако не възразяваш срещу мнението ми.

— Предпочитам да не го обсъждам.

— Получи ли скиците, които ти изпратих, когато изгубихме сделката с „Жилет“? Стори ми се, че ще ти свършат работа.

— Скици ли?… Не, Джак, не съм получавала такова нещо. Но идеята ти е добра, наистина ще ми свършат работа.

Господи!

— Сигурна ли си? Погледна ли в пощенската си кутия, преди да тръгнеш?

— Да… но онзи ден. Няма значение… нали отиваш в Амстердам?

— За една седмица. Няма ли да решиш да провериш сделките на агенцията там, преди да се върнеш в Ню Йорк?

— Би трябвало, но мисля, че няма да дойда. Нямам време. Но ако все пак реша, ще отседна в хотел „Амстел“. Ако не, ще се видим в Ню Йорк. Може да ме заведеш на обяд в „Лутече“ и да обменим търговски тайни.

— Моите са повече, тъй че ти ще трябва да платиш. Пази се.

— Пази се… Джак.

Беше прекрасна. И не беше получила плика от Бон.

Шляеше се из улиците, страхуваше се да върви прекалено бързо, страхуваше се да се задържа дълго на едно място, знаеше само, че не трябва да спира, търсеше сенчести места и се оставяше на закрилата им. Тя щеше да пристигне в Амстердам най-рано вечерта, знаеше го, усети го в гласа й. Каза да я търси в хотел „Амстел“. Защо? Защо беше дошла? Какво си въобразяваше, че прави? Внезапно пред очите му изникна лицето на Рьоне Матилон. Виждаше го ясно с вътрешния си поглед, обградено от слънчева светлина — приличаше на маска, на посмъртна маска. „Аквитания“ уби Рьоне, защото го беше изпратил в Амстердам. Валери нямаше да бъде пощадена, ако апостолите на Джордж Маркъс Делавейн сметнеха, че е дошла да го намери и да му помогне.

Не трябваше да я търси! Подписваше нова смъртна присъда! Нейната. Бе получил толкова много от нея, а той самият й беше дал съвсем малко. Последният му подарък не трябваше да е смъртта. И все пак… все пак насреща им беше „Аквитания“ и той наистина мислеше това, което каза на Лари Талбът по телефона. Той, някой си Джоел Конвърс, не беше съществен, когато ставаше дума за чудовищния заговор. Това се отнасяше и за Престън Холидей, Едуард Бийл и Конъл Фицпатрик. Ако Вал можеше да помогне, той нямаше право да позволи на чувствата си да му пречат, така му подсказваше адвокатът. А беше напълно възможно да помогне, да свърши неща, които самият той не можеше. Нямаше пречки тя да се върне обратно, да вземе плика и да отиде лично при Нейтън Саймън, да му каже, че го е видяла, че е разговаряла с него и че му е повярвала.

Беше три и половина, щеше да мръкне едва към осем. Трябваше да остане невидим и жив още пет часа. И някак си да се снабди с кола.

Спря на паважа и се загледа нагоре към силно гримирана, скучаеща проститутка, облегната на прозореца на третия етаж на шарена тухлена къща. Очите им се срещнаха, тя му отправи отегчена усмивка, направи кръгче с палеца и показалеца на дясната си ръка, а движението на китката й почти не остави храна за въображението.

Защо не?, помисли Конвърс. Единственото сигурно нещо в този несигурен свят беше леглото зад този прозорец.

„Портиерът“ беше към петдесет и пет годишен чиновник с розово лице на застаряващ херувим, който на безупречен английски му обясни, че плащанията са на базата на двайсетминутни сеанси, а ако клиентът иска два сеанса, трябва да ги плати предварително. Мечтата на лихваря-акула, реши Конвърс и хвърли поглед към часовниците, поставени в различни квадратчета на гишето. В момента, когато по стълбите заслиза възрастен мъж, чиновникът бързо грабна един часовник и бутна напред стрелката на секундарника.

Джоел бързо пресметна наум, като превърна гулдените в долари, че един сеанс струва около трийсет долара. Даде на смаяния „портиер“ еквивалента на двеста седемдесет и пет долара, пое номерчето си и тръгна към стълбите.

— Господине, да не ви е приятелка? — попита смаяният пазител на удоволствията, когато Джоел стигна първото стъпало. — Или може би стара любов?

— Тя ми е холандска братовчедка, която не съм виждал от години — тъжно обясни Джоел. — Имаме да си говорим за много неща.

— Slapen? — възкликна жената с обсипаната с пайети тъмна коса и ярко начервени бузи. Беше не по-малко смаяна от пазителя долу. — Искате slapen?

— Не съм съвсем сигурен в превода, но да — рече Конвърс, свали черните очила и шапката и седна на леглото. — Страшно съм уморен и ще бъде прекрасно, ако мога да поспя, но подозирам, че само ще си почина. Вземи да четеш някое списание, няма да ти преча.

— Но какво има? Да не ме смяташ за грозна? Или нечиста? Ти самият не си много приятна картинка, Meneer! Драскотини по лицето, белези навсякъде, зачервени очи. Май ти си нечистият!

— Паднах. Хайде, не се сърди. Мисля, че си възхитителна и лилавите сенки за очи много ти отиват, но наистина искам да си почина.

— Защо точно тук?

— Не искам да се връщам в хотела. Любовникът на жена ми е там. Той ми е началник.

— Amerikaans!

— Говориш много добре английски — Джоел събу обувките си и се опъна на леглото.

— Ach, започнах с Amerikaans от колежите. Само приказки, повечето са прекалено страхливи за нещо повече. А онези, които идваха в леглото… пуф и край. И после пак приказки, безкрайни приказки. След това имах работа с ваши войници, моряци и бизнесмени. Повечето пияни, държат се като деца. Само приказки. За дванайсет години се научих.

— Само не пиши книга. Вероятно вече са станали сенатори, конгресмени и свещеници — Конвърс сложи ръце под тила си и се вгледа в тавана. Започна да усеща, че го наляга спокойствие. Заподсвирква първо мелодията, а после запя с думи: „Янки Дудъл пристигна в Холандия с празен пищов…“

— Много си забавен, Meneer — отбеляза проститутката, засмя се дрезгаво и взе от един стол тънко одеяло. Занесе го до леглото и го зави. — Не казваш истината, но си забавен.

— Откъде знаеш, че не казвам истината?

— Ако твоята жена се срещне с любовник, ще я убиеш.

— Не е така.

— Тогава не би се оженил за нея. Познавам мъжете, Meneer. Изписано е на лицето ти. Може и да си добър човек, но ако решиш, ще убиеш.