— Трябва да се замисля върху думите ти — смути се Джоел.

— Спи, щом искаш. Ти плащаш. Ще стоя ето тук — жената седна на стола до стената и взе едно списание.

— Как се казваш? — запита Конвърс.

— Ема — отговори проститутката.

— Ти си добър човек, Ема.

— Не, Meneer, не съм.

Събуди се, стреснат от докосването й. Седна рязко на леглото и инстинктивно посегна към кръста си да провери дали поясът с парите е на мястото си. Беше спал толкова дълбоко, че за секунда не можа да разбере къде се намира, но видя крещящо гримираната жена, която стоеше до него, държеше го за рамото и говореше.

— Криеш ли се от някого, Meneer? — запита тихо тя.

— Какво?

— Из целия Лайдсплайн се носят слухове. Някакви мъже задават въпроси.

— Какво? — Конвърс отметна одеялото и спусна крака на пода. — Какви мъже? Къде се носят слуховете?

— Het Leidseplein… В този квартал. Разни мъже задават въпроси. Търсят някакъв американец.

— Но защо тук? — Джоел придвижи дясната си ръка от пояса към пистолета.

— Хората, които искат да не се набиват в очи, често идват в Лайдсплайн.

Логично, помисли Конвърс. Щом той се беше сетил, защо да не се сетят и враговете му?

— Имат ли описанието му?

— Да, твоето — отвърна искрено жената.

— И? — Джоел я погледна в очите.

— Никой не е казал нищо.

— Не мога да повярвам, че нашият приятел долу е проявил такова състрадание към мен. Сигурен съм, че предлагат пари.

— Вече са му ги дали — поправи го проститутката. — И са обещали още за допълнителна информация. Един човек е останал долу в кафенето, където има телефонна кабина. Трябва да му се обадят, ще извика подкрепления. Нашият… приятел долу не знаеше дали няма да наддаваш.

— Разбирам. Ще провежда търг за една глава.

— Не разбирам.

— Защо си хабим думите? Колко?

— Хиляда гулдена. И много повече, ако те заловят.

— Нашият приятел още проявява благотворителност. Смятам, че ще ги вземе и ще затвори заведението.

— Той е собственик на сградата. Освен това мъжът, който те търси, е немец и говори като военен, така каза нашият приятел.

— Напълно прав е. Той е военен, но в армия, за която никой в Бон не е чувал.

— Zo?

— Нищо. Разбери дали нашият приятел ще приеме щатски долари.

— Разбира се, че ще приеме.

— Тогава ще удвоя офертата.

Проститутката се поколеба.

— Сега е мой ред.

— Моля?

— En? Както сам се изразяваш — „И?“

— А, и ти ли искаш?

— Ja.

— За теб имам нещо специално. Можеш ли да караш кола и ако не, познаваш ли човек, който може?

— Карам, natuurlijk. В лошо време карам децата си на училище.

— Боже мой… Искам да кажа, това е чудесно.

— Естествено, в такива случаи лицето ми не изглежда zo.

Съдби. Господи, какви съдби!, помисли си Конвърс.

— Искам да наемеш кола и да я докараш пред главния вход. След това слез и остави ключовете на таблото. Можеш ли?

— Ja, но никой не прави нещо за нищо.

— Триста долара… осемстотин гулдена и без пазарлък.

— Петстотин долара… хиляда и четиристотин гулдена и никакъв пазарлък — контрира го жената. — Плюс пари, за да наема автомобила.

Джоел кимна, разкопча сакото и изтегли ризата си. Дръжката на пистолета с късото дуло, продължено от заглушителя, се видя ясно под широкия брезентов пояс. Проститутката ахна.

— Не е мой — бързо обясни Конвърс. — Пет пари не давам дали ще ми повярваш, но го отнех от лице, което искаше да ме убие.

Жената се втренчи в него, в очите й се мярна страх, но липсваше враждебност, преобладаваше любопитството.

— Онзи човек… войникът от немската армия… и другите, които разпитват по улицата, да те убият ли искат?

— Да — Джоел отвори ципа на пояса и преброи парите с палец. Изтегли банкнотите и затвори отделението.

— Много зло ли си им причинил?

— Още не съм, но не губя надежда — Конвърс протегна парите. — Достатъчно са за приятеля ни долу, а другите са за теб. Само ми докарай колата заедно с туристическа карта на Амстердам, на която са отбелязани всички големи магазини, хотели и ресторанти.

— Аз мога да те упътя как да стигнеш където искаш.

— Не, благодаря.

— Ja — проститутката кимна с разбиране и взе парите. — Онези хора лоши ли са? — попита тя и преброи банкнотите.

— Няма по-лоши.

— Те ли причиниха белезите по лицето ти?

— Да.

— Иди в полицията.

— Полицията не ми върши работа. Там няма да ме разберат.

— Значи и тя те търси — отсече жената.

— Но не за нещо, което съм извършил.

Проститутката сви рамене.

— Не е мой проблем — рече тя и тръгна към вратата. — Ще кажа, че колата е крадена. На дванайсет преки оттук има гараж, където ме познават. Наемала съм коли от тях, когато пежото ми отказва. Ach, kinderen! Рецитали, уроци по балет! Бъди долу след двайсет минути.

— Рецитали ли?

— Не ме гледай така, Meneer. Върша си работата и я наричам с истинското й име за разлика от повечето хора, които правят същото, но го наричат иначе. Двайсет минути — жената с пайети в косата излезе и затвори вратата зад гърба си.

Джоел неохотно се приближи до умивалника на стената, но видя, че блести от чистота, а под него има кутия с прах, шишенце с белина и руло тоалетна хартия. Наплиска лицето си, попи го, сложи черните очила и се постара да си придаде колкото може по-представителен вид.

Погледна часовника, наближаваше пет и половина. Разполагаше с два часа и половина да намери хотел „Амстел“ и да обикаля с колата наоколо, докато разучи всеки метър от района, всеки светофар, всяка странична уличка и канал. След това предстоеше маршрутът до американското консулство. Беше част от плана му. Единствената защита, която можеше да осигури на Вал, стига тя да изпълнява указанията му. Трябваше да намери и разписание на самолетите, това също беше част от плана.

Минаха дванайсет минути, а той искаше да е на вратата, когато Ема докара колата пред входа на оживената улица. Ако нямаше място за паркиране до тротоара, щеше да излезе вън, да й направи знак да слезе и бързо да седне на мястото й зад волана, за да не предизвика задръстване. Излезе от малката стая и заслиза по стълбите. Чу стенания на престорен екстаз зад няколко затворени врати. Стигна до втората площадка и ясно видя под себе си зад гишето херувимообразния застаряващ собственик на заведението. Говореше по телефона. Джоел преброи стъпалата до долу, в ръката си стискаше стодоларовата банкнота, която бе решил да му даде като допълнително възнаграждение за спасяването на живота му.

Ала в мига, в който пристъпи във фоайето, вече не беше сигурен дали „портиерът“ не заслужава единствено клетка в Меконг. Розоволикият погледна Конвърс с разширени очи и немигащ поглед, кръвта се оттегли от ангелските му бузки. Затвори телефона с разтреперана ръка, помъчи се да се усмихне и заговори с писклив глас:

— Проблеми! Винаги възникват проблеми, господине! Уреждането на срещите е страшно трудно. Май трябва да си купя компютър.

Мръсникът го беше направил! Беше се обадил на човека отсреща в кафенето!

— Ръцете на гишето! — кресна Джоел.

Заповедта се оказа ненавременна, холандецът измъкна оръжие. Конвърс се хвърли към него, ръката му скъса копчетата на сакото, докато улови дръжката на револвера в колана. „Портиерът“ стреля панически и Джоел се повали с рамо върху хлъзгавото гише, то се срути и Конвърс видя протегнатата ръка с оръжието. Заби дулото на револвера в китката на холандеца и изби пистолета, който изтрополи на пода.

— Копеле! — закрещя Джоел, хвана мъжа за предницата на ризата и го разтресе. — Мръсно копеле! Не ти ли платих?

— Не ме убивайте! Моля ви! Аз съм беден, потънал в дългове човек! Казаха, че искат само да поговорят с вас! Какво лошо има в това? Моля ви! Не го правете!

— Не си струва да си хабя патроните за теб, кучи сине — Конвърс стовари дулото на револвера върху главата на холандеца и побягна към вратата. Улицата беше задръстена, но внезапно в потока от коли и автобуси се отвори място, в което нахлу открит туристически микробус. Къде беше тя? Къде се бавеше Ема реалистката?