— Theodoor! Deze kerel is onmogelijk! Hij wil!… — истеричните думи бяха произнесени от жена с разголени гърди, която тичаше надолу по стълбите. Спря на предпоследното стъпало, видя щетите и неподвижния Теодор и изпищя. Джоел се втурна към нея и запуши устата й с лявата си ръка. Дясната, с оръжието, притисна към рамото й и я бутна към перилата.

— Тихо! — не можеше да се въздържи да не вика. — Млъкни!

Заби лакът във врата на проститутката, оръжието му се озова пред очите й. Тя отново запищя и злобно го ритна в слабините, посегна с два пръста към ноздрите му, опита се да го одраска и го заблъска. Нямаше избор и я удари с дръжката на оръжието в основата на челюстта. Начервените й устни се отвориха и тялото й омекна.

Горе започнаха да се тръшкат врати, метал и дърво се блъскаха в стени. Чу уплашени и въпросителни викове. Заглуши ги внезапен клаксон от улицата отвъд отворената входна врата. Затича се нататък, опря се с ръка на рамката и скри оръжието.

Беше Ема проститутката. Колата стоеше насред улицата, нямаше начин да я паркира до тротоара. Пъхна револвера в колана под сакото и изтича вън. Тя разбра жестовете му и слезе от колата. Той я заобиколи тичешком.

— Благодаря!

— Крадена е! — заяви тя и сви рамене. — На добър час, Meneer. Ще имаш нужда от късмет, но това не е мой проблем.

Той се метна зад волана и разгледа таблото. Колата беше автоматична. Дръпна лоста и се вля в движението.

Без никакво предупреждение огромна мъжка фигура се стовари върху предното дясно стъкло. Джоел посегна и заключи вратата, възползва се от отвор в колоната автомобили и даде газ. Убиецът се задържа върху колата и извади оръжие. Конвърс рязко зави вдясно, но човекът не падна. Джоел бръкна под сакото, а убиецът, закрепен незнайно как, извади пистолет и се прицели в него. Джоел залегна и удари главата си в рамката на прозореца. Експлозията пръсна стъклото, около очите му се забиха стъкълца. Но беше извадил револвера, насочи го към увисналата над него фигура и дръпна спусъка. Два пъти.

Два приглушени пукота проехтяха в мрака на колата и на здравото стъкло цъфнаха две дупки. Мъжът изрева, хвана се с ръце за гърлото и се изтърколи на земята в пространството между два камиона. Конвърс зави надясно в широка, празна алея. Един човек е останал долу, на улицата… Той ще извика подкрепления… Отново съм свободен… за малко, помисли Джоел. Мъртвецът не можеше да идентифицира колата му. Паркира в сянката, извади цигара и се постара да успокои треперенето на ръцете си. Вдъхна дълбоко дима, опипа челото си и внимателно изчисти стъкълцата.

Носеше се по улиците като движен от часовников механизъм, но при всяко колебание, при всяко спиране използваше очите и ноздрите си като първобитно същество, осъзнаващо единствено необходимостта да оцелее в силно враждебна среда. Четири пъти мина покрай хотел „Амстел“ на „Тулплайн“, пресече улици и канали до американското консулство на градския площад, наречен „Музеумплайн“. Беше проучил алтернативните пътища, знаеше страничните улички, които можеха веднага да го върнат на главната улица. Накрая подкара на изток, пресече моста Шелингвудер над реката и пое по крайбрежието, докато стигна няколко пусти ниви. Щяха са свършат работа, мястото беше изолирано. Обърна колата и се насочи към Амстердам.

Беше осем и половина, небето бе потъмняло. Готов беше. Когато следобед разглеждаше подробно туристическата карта, откри цял параграф с упътване как да се ползват телефонните автомати. Навремето беше летец, инструкциите бяха втората му природа. Паркира колата срещу хотел „Амстел“ и влезе в една кабина.

— Моля ви, госпожица Шарпантие?

— Dank u — рече телефонистката и моментално превключи на английски. — Момент, моля… А, да, госпожица Шарпантие е пристигнала само преди час. Сега ще ви свържа.

— Благодаря.

— Ало?

Божичко, дали да заговори? Имаше ли право да говори? А „Аквитания“!

— Вал, Джак Талбът е на телефона. Реших да проверя дали си дошла. Радвам се, че си тук. Как си?

— Напълно изтощена, ужасни човече. Следобед говорих с Ню Йорк и споменах сделките ни в Амстердам, дължащи се на някой си Джак Талбът. Наредиха ми да отида в града на каналите и да прекарам цялата следваща сутрин в ръкостискания.

— Защо не се ръкуваш и с мен?

— Много са ти студени ръцете. Но въпреки това можеш да ме поканиш на вечеря.

— С най-голямо удоволствие, но първо имам нужда от една услуга. Можеш ли да скочиш в едно такси и да ме вземеш от консулството на „Музеумплайн“?

— Какво? — паузата се изпълни със страх. — Защо, Джак? — въпросът прозвуча шепнешком.

Конвърс понижи глас.

— Няколко часа се карам с разни хора и се опасявам, че прекалих.

— Какво… е станало?

— Тъпа история. Днес ми изтече паспортът и ми трябваше временно удължаване на срока. Вместо това се наложи да изслушам половин дузина лекции и получих нареждане да се явя утре сутринта. Вдигнах луд скандал.

— И сега ти е неудобно да ги молиш да ти извикат такси, така ли?

— Точно така. Ако познавах тази част на града, щях да тръгна пеша и да се опитам да намеря такси на улицата, но никога досега не съм стъпвал тук.

— Ще си оправя физиономията и ще дойда да те взема. След около двайсет минути.

— Благодаря, ще те чакам пред консулството. Ако ме няма, постой в таксито, след няколко минути ще се появя. Спечели страхотна вечеря, малката — Джоел затвори телефона, излезе от кабината и се върна в наетата кола. Започваше чакането.

След десет минути я видя и сърцето му запрескача. Очите му се замъглиха. Излезе от стъклените врати на „Амстел“ с голяма чанта от тъмен плат. Стойката й беше изправена, крачките — дълги и грациозни като на балерина.

Чакането свърши, започна наблюдението. Портиерът на „Амстел“ й спря едно такси, тя седна вътре и веднага се наведе напред към шофьора да го упъти. След двайсет напрегнати секунди, през които очите му опипваха улицата и платното във всички посоки, запали колата и включи фаровете. Никаква кола не изпълзя от редицата и не тръгна след таксито, но все пак трябваше да е сигурен. Завъртя волана, излезе на платното и пое към консулството по най-прекия път. След минута забеляза таксито на Вал да завива по моста над канала. Зад нея имаше две коли и той се съсредоточи върху формата и размерите им. Вместо да ги следи, даде газ и тръгна по обиколен път, за да провери малката възможност да е засечен от преследвач на „Аквитания“. Три минути по-късно, след два десни и един ляв завой, влезе в „Музеумплайн“. Таксито беше пред него, другите две коли не се виждаха. Стратегията му работеше. Вероятността телефонът на Вал да се подслушва беше реална. Телефонът на Рьоне беше подслушван и това доведе до смъртта му, тъй че в случая с Вал реши да действа от най-лошата възможна позиция. Ако беше докладвано, че тя тръгва към американското консулство да вземе свой колега, Джоел Конвърс отпадаше. Консулството не беше най-подходящото място за убиеца беглец, очакваха всячески да го избягва. Нали избиваше американци.

Таксито спря до тротоара на „Музеумплайн“ 19, пред каменната сграда на консулството. Конвърс остана на половин пресечка зад него и отново зачака. Минаха няколко коли, но нито една не спря и дори не намали. Самотен велосипедист натискаше педали по улицата, обърна колелото и изчезна в обратна посока. Тактиката беше успяла. Вал беше сама в таксито на трийсет метра пред него и никой не я беше проследил от „Амстел“. Вече можеше да направи последната крачка към нея. Бръкна под сакото и хвана пистолета с перфорирания заглушител.

Слезе от колата и тръгна по паважа с бавна, безгрижна походка на мъж, решил да се поразходи по площада в лятната нощ. Наоколо имаше десетина пешеходци, повечето двойки, които също се разхождаха в двете посоки. Разгледа ги внимателно. Никой на улицата не проявяваше дори минимален интерес към таксито. Доближи се до задната му врата и почука на стъклото. Тя го смъкна.

За кратък момент погледите им се срещнаха. Вал вдигна ръка към устните и потисна възклицанието си.