Матилон му беше казал да вземе влака от Арнхем до Амстердам, ясно си спомняше това. А капитанът на баржата го посъветва да вземе автобус от Лобит до Арнхем, в Лобит нямало гара. Първото нещо, което трябваше да направи на гарата в Арнхем, беше да се поизчисти, да разучи тълпата и да прецени дали да рискува да стане част от нея. Умът му препусна едновременно в няколко направления. Очилата без диоптри отдавна бяха изчезнали по време на бурните събития във Везел, щеше да ги замени със слънчеви. Трудно можеше да направи нещо за драскотините по лицето си, но след сапун и вода нямаше да изглеждат толкова зловещи, а около гарата все щеше да намери къде да пооправи скъсаните си дрехи… Трябваше му и карта. По дяволите, нали беше летец! Трябваше да се добере до Амстердам и да намери начин да установи контакт с човек на име Корт Торбеке и да се обади на Нейтън Саймън в Ню Йорк. Имаше да върши толкова неща.

Когато излезе от склада, внезапно осъзна какво става. Всеки изминал ден приближаваше генералите от „Аквитания“ до осъществяването на лудостта, която бяха замислили. Той и те трябваше да разменят местата си. Преследваният трябваше да стане преследвач. Апостолите на Делавейн бяха убедили света, че той е убиец-психопат и затова трябва да го открият, заловят, убият и да го представят като поредния пример за разпространяващото се безумие, което може да се спре само с тяхна помощ. „Аквитания“ трябваше да се извади на показ и да се разруши, преди да е станало твърде късно. Броенето преди старта вървеше.

Действай!, заповяда си наум Конвърс и тръгна по-бързо по улицата.

Седеше в последния вагон на влака, все още нащрек, но доволен от постигнатия напредък. Беше действал предпазливо, без излишни движения, съсредоточен върху поне десетината възможни опасности — втренчени в него очи, мъж или жена, забелязани два пъти за кратък период от време, чиновник, който го бави с любезността си повече от необходимото.

ТУК СЕ ГОВОРИ АНГЛИЙСКИ, гласеше надписът върху покрива на павилион за вестници на оживен ъгъл в Лобит. Докато си купуваше карта и вестник, Конвърс помоли да го упътят към спирката на автобуса за Арнхем, прикрил лице зад вестника. Собственикът беше прекалено зает с клиентите и не обърна внимание на вида му. Упъти го в телеграфен стил, като действаше повече с жестове, отколкото с думи. Джоел откри автобусната спирка след четири преки. Седна в претъпканото превозно средство, зарови лице във вестника, който не можеше да прочете, и след около четирийсет минути слезе на гарата в Арнхем

Първата му задача бе да отиде до умивалника, който беше най-отдалечен от вратата на мъжката тоалетна. Изми се и доколкото можа изтупа дрехите си. Огледа се. Все още изглеждаше зле, но повече приличаше на човек, който се е наранил, отколкото на пребит, а между двете имаше разлика.

След това отиде на гарата и обмени в гулдени марките и петстотин долара. От аптеката до обменното бюро си купи тъмни очила с цветни рамки. Когато се нареди на опашката пред касата, закрил с ръка белезите по лицето си, погледът му се спря върху щанда за козметика отсреща. Гледката събуди един спомен.

Малко след сватбата, при един от онези шантави инциденти, които стават в най-неподходящото възможно време, Валери се беше спънала в килима и си удари главата в ръба на малка маса. До седем вечерта й излезе „адски бушон“, както се изрази Джоел. Около окото й се беше оформил почти пълен черен кръг. На следващата сутрин в десет часа трябваше да проведе представяне на фирмата си на два езика пред клиенти от Щутгарт. Беше го изпратила до аптеката за малко шишенце течен грим, който направи синината видима само от съвсем близко разстояние.

— Не искам хората да си помислят, че новичкият ми съпруг ме е пребил, защото не съм удовлетворила някоя от най-дивите му сексуални фантазии.

— Коя по-точно? — беше попитал той.

Излезе от опашката, заобиколи гишетата и се устреми към щанда с кремове и одеколони, шампоани и лакове за нокти. Позна шишенцето, избра по-тъмен нюанс и се върна на опашката.

Второто посещение на мъжката тоалетна отне десетина минути, но резултатите оправдаха бавенето. Нанесе внимателно грима и белезите избледняха. Вече изглеждаше не като побойник, а като човек след леко падане, освен ако не го гледаха много отблизо. Конвърс се поздрави за хрумването.

Качи се в последния вагон на влака от Арнхем за Амстердам, пълен с двойки летовници на неговата възраст. Спирките се нижеха, пътниците слизаха и се качваха.

— Амстел! — изрева кондукторът, като отвори предната врата. — Амстердам!

Влакът влезе в гарата и мъжки и женски гърди, облечени в тениски, шумно нахлуха във вагона. Пет-шест души, седнали пред Джоел, станаха едновременно да поздравят познатите си. Във въздуха се вдигнаха бутилки и кутии с бира. Между тесните стени екна смях, който почти удави свирката на влака.

Зад новодошлите по пътеката с несигурна стъпка се движеше възрастна жена, очевидно пияна. Измачканите й дрехи подхождаха на огромната протрита брезентова торба, която стискаше в лявата си ръка, докато с дясната се опря на най-близката облегалка, за да запази равновесие. Ухилена прие бутилка бира, пътниците започнаха да пускат в торбата й бутилки и сандвичи. Двама мъже застанаха на пътеката и й се поклониха ниско, сякаш беше кралица. Трети я плесна отзад и подсвирна. Ритуалът продължи няколко минути — развеселените пътници си бяха намерили забавление. Старицата пиеше, плезеше се с опулени очи и развят дрипав шал. Забавляваше всички с пиянските си подвиквания и приемаше всичко, което хвърляха в чантата й, включително и дребните монети. Любезни са холандските летовници, мислеше Джоел, готови са да се погрижат за по-нещастните от тях. Жената се доближи до него, като държеше брезентовата чанта разтворена пред себе си, за да получи всичко, което й хвърляха от двете страни на пътеката. Конвърс бръкна в джоба си, извади няколко гулдена и ги пусна в чантата.

— Goedemorgen — каза старицата и помаха с ръка. После изрече нещо дълго и неразбираемо.

Джоел кимна и заби поглед в картата, но жената с чантата остана до него.

— Uw hoofd! Ach, heb je een ongeluk gehad, jongen?

Конвърс отново кимна, бръкна повторно в джоба си и даде на пияницата още пари. Посочи към картата и й махна да се отстрани.

— Spreekt u Engels? — изкрещя едрата старица, залитна и се надвеси над него.

Джоел сви рамене, облегна се и отново прикова очи в картата.

— Май говориш — рече дрезгаво, ясно и трезвено жената. Дясната й ръка вече не стискаше облегалката, а ровеше в чантата. — Търсихме те всеки ден, във всеки влак. Не мърдай! Пистолетът ми има заглушител. При тоя шум ще дръпна спусъка и никой няма да чуе нищо, включително мъжът до теб, който мисли само как да се запознае с жената с големите гърди. Намерихме те, Meneer Конвърс!

Намираше се на няколко минути от Амстердам и смъртта.

— Mag ik u even lastig vallen? — изкрещя старицата на пътника до Конвърс и пак се заклатушка. Мъжът отлепи очи от веселбата на пътеката и погледна нагоре към вещицата. Тя се развика отново, без да вади дясната си ръка от чантата. Сивата й чорлава коса се разтърси, когато кимна към предната част на вагона. — Zou ik op uw plaats mogen zitten?

— Mij best! — човекът стана ухилен и Джоел инстинктивно отдръпна краката си, за да мине. — Dank u wel — добави той и пое към единственото празно място зад двойката, танцуваща на пътеката.

— Мърдай! — дрезгаво изкомандва старицата, като се поклащаше в ритъма на носещия се към Амстердам влак.

Ако ще правя нещо, реши Джоел, трябва да е сега. Започна да се изправя с вперени право пред себе си очи, десният му лакът бе подпрян на ръчката, на сантиметри от издутата торба. Рязко пъхна ръка в зейналия й отвор и впи пръсти в тлъстата китка на ръката, която държеше оръжието. Стисна я, наведе я надолу, като сграбчи плът и метал, и яростно я изви наляво. Блъсна старицата в тясното пространство между седалките, завъртя я и я тръшна на мястото до прозореца. Пистолетът гръмна, чу се остро изпукване и в дебелия брезент се прогори дупка, краищата й задимяха. Куршумът се заби някъде ниско долу. Силата на женището се оказа маниакална, далече по-голяма, отколкото можеше да си представи. Бореше се яростно, посягаше с нокти към лицето му, но той успя да вдигне ръката й над главата, изви я и я задържа зад гърба й. В торбата ръцете им още не се пускаха, тя стискаше пистолета, а той не можеше да откопчи пръстите й от него. Все пак успя да го задържи насочен надолу, като обездвижваше китката й — сила срещу сила. Разкривеното й лице подсказваше, че няма да се предаде.