— Ти си хладнокръвен кучи син.

— Направо леденостуден, капитане. Имаме работа с параноична фантасмагория, наречена „Аквитания“, управлявана от изпитани, предани, високоинтелигентни и изобретателни мъже, които, ако постигнат целите си, ще бъдат гласове на силата и разума в един обезумял свят. Те ще поемат контрола над нашия свят, защото всички други възможности ще бледнеят в сравнение със стабилността. Стабилност, адвокате, като алтернатива на хаоса. Ти какво би избрал, ако беше обикновен човек, с работен ден от девет до пет, с жена и деца, и не можеш да си сигурен, че като се прибереш вечерта, няма да завариш дома си разбит, жена си изнасилена и децата си удушени. Ще гласуваш с две ръце за танкове по улиците.

— И още как — съгласи се флотският юрист. — Остават само няколко дни или седмици. Ако само можех да се добера до нещо… — Конвърс се обърна и тръгна към вратата на спалнята.

— Къде отиваш? — запита Конъл.

— Телефонът на Бийл на Миконос е в куфарчето ми. Той е единственият ми контакт и искам да говоря с него. Трябва да знае, че марионетката току-що се е сдобила с непредвидена свободна воля.

Три минути по-късно Джоел стоеше до масата и притискаше слушалката към ухото си, докато телефонистката в Атина прехвърляше разговора към остров Миконос. Фицпатрик седеше на дивана с досието на Хаим Абрамс, разгърнато на масичката за кафе, и гледаше Конвърс.

— Можеш ли да се свържеш? — попита той.

— Звъни.

Периодичните, пронизителни сигнали се повтаряха — четири, пет, шест пъти. На седмия път слушалката се вдигна.

— Herete?

— Доктор Бийл, моля. Доктор Едуард Бийл.

— Tee tha thelete?

— Бийл. Собственикът на къщата. Извикайте го, моля! — Джоел се обърна към Фицпатрик. — Говориш ли гръцки?

— Не, но смятам да се заема с него.

— Побързай — Конвърс продължи да слуша мъжкия глас от Миконос. Сипеха се неразбираеми гръцки фрази. — Благодаря. Довиждане — Джоел почука няколко пъти по вилката с надеждата, че линията не е прекъснала и говорещата английски гръцка телефонистка още е насреща. — Ало, телефонистката в Атина ли е?… Добре! Искам да ме свържете с друг номер на Миконос, за сметка на същия телефон в Бон — Конвърс посегна към указанията, дадени му от Престън Холидей в Женева. — Банка „Родос“. Номерът е…

След няколко минути се обади банкерът Костас Ласкарис.

— Herete?

— Господин Ласкарис, говори Джоел Конвърс. Помните ли ме?

— Разбира се… Господин Конвърс? — гласът на банкера звучеше отдалечено и някак странно, сякаш беше нащрек или объркан.

— Опитах да се свържа с доктор Бийл на номера, който ми дадохте, но се обажда човек, който не говори английски. Знаете ли къде е Бийл?

По телефона долетя кратка въздишка.

— Човекът, с когото сте говорил, е полицай, господин Конвърс — каза тихо Ласкарис. — Аз го изпратих там. Ученият имаше много ценни неща.

— Защо? Какво искате да кажете?

— Тази сутрин, малко след изгрев слънце, доктор Бийл изкарал лодката си от пристанището, придружен от някакъв човек. Видели са ги няколко рибари. Преди два часа лодката на доктор Бийл беше намерена разбита в скалите отвъд Стефанос. На борда не е имало никой.

Убих го с нож за риба и хвърлих тялото му на стадо акули отвъд скалите на Стефанос.

Джоел затвори телефона. Холидей, Анстет и Бийл вече ги нямаше, всичките му контакти бяха мъртви. Беше марионетка без опора, нишките му бяха изтънели, водеха единствено към сенки.

Восъчната кожа на лицето на Ерих Лайфхелм пребледня още повече, очите му се присвиха и нишестенобелите устни се разтвориха. След това кръвта внезапно нахлу в главата му, той се наклони над писалището в кабинета си и изхриптя в слушалката:

— Лондон, повтори името.

— Адмирал Хикмън. Той е…

— Не — прекъсна го рязко немецът. — Другото! На офицера, дето е забранил достъпа до информацията.

— Ирландско име… Фицпатрик. Старши юридически офицер на базата в Сан Диего.

— Капитан трети ранг Фицпатрик?

— Да, откъде знаеш?

— Unglaublich! Diese Stumper!33

— Warum?34 — запита англичанинът. — В какъв смисъл?

— В Сан Диего може да е старши юридически офицер, англичанино, но той не е в Сан Диего! Той е тук, в Бон!

— Да не си луд? Не, разбира се, не си. Сигурен ли си?

— Той е с Конвърс! Разговарях с него. Двамата са регистрирани на негово име в „Das Rektorat“! Чрез него се добрах до Конвърс!

— И не направи опит да скрие името си?

— Тъкмо обратното, дал е документите си на рецепцията!

— Каква ниска класа — продума озадачен Лондон. — Или каква самоувереност — добави англичанинът и тонът му се промени. — Да не е сигнал, че никой не може да го докосва?

— Unsinn! Не.

— Защо?

— Разговарял е с Перигрин, посланика. Нашият човек е бил там. Перигрин се опитал да го залови, да го принуди да отиде в посолството. Получили се усложнения и той избягал.

— Значи нашият човек не е бил добър.

— Появила се е пречка. Някакъв Schauspieler — актьор. Перигрин не желае да обсъжда инцидента. Мълчи.

— Което означава, че никой няма да пипне с пръст флотския офицер от Калифорния — заключи Лондон. — И то съвсем основателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е шурей на Престън Холидей.

— Женева! Mein Gott, по петите ни са!

— Да, но не разполагат с достатъчно информация. Съгласен съм с Пало Алто, който на свой ред е съгласен със специалиста ни в Мосад… и с Абрамс.

— С евреина? Какво казва той?

— Казва, че Конвърс е агент, който действа слепешката по нареждане на Вашингтон.

— Е, нужно ли е нещо повече?

— Той не бива да напуска дома ти. Ще получиш допълнителни указания.

Заместник-държавният секретар Брустър Толанд смаян затвори телефона, облегна се назад в креслото си, след това рязко се наведе и натисна няколко бутона на телефона.

— Чисапийк — обади се женски глас. — Кодът, моля?

— Шест хиляди — отвърна Толанд. — Мога ли да говоря с Консулски операции, Осми отдел?

— За Осми отдел е нужно…

— Плантадженет — прекъсна я заместник-секретарят.

— Веднага, господине.

— Какво има, Шест хиляди?

— Стига глупости, Хари, на телефона е Брус. Какви ги вършиш в Бон без наше знание?

— Не разбирам за какво става дума.

— А всичко ли ти е известно?

— Достатъчно. Уведомявам те за всичко, което вършим. Вчера сутринта имахме оперативка за Германия и не си спомням да е споменавано нещо, което да представлява интерес за теб.

— Надявам се, разбираш, че ако нарочно ме държат на тъмно, значи съм извън играта.

— Точно така и бих ти го казал, само и само да останеш там. Какъв е проблемът?

— Току-що проведох разговор по обезопасения телефон с един много сърдит посланик, който може да се обади на свой стар приятел в Шестнайсет нула нула.

— Перигрин? А неговият проблем какъв е?

— Щом не знаеш нищо, значи някой разиграва Консулски операции. Спомена поверително разследване на посолството, на неговото посолство, свързано по някакъв начин с Военноморския департамент.

— С флотата? Това е лудост, истинска лудост! Бон да не е пристанище?

— Не, доколкото ми е известно.

— Не съм чувал „Бисмарк“ или „Граф Шпее“ да кръстосват по Рейн. Изключено е, Брус. Нямаме нищо общо с това и не бихме искали да имаме. Разполагаш ли с някакви имена?

— Да, едно — отвърна Толанд и погледна към тефтера с набързо надраскани бележки. — Адвокат на име Джоел Конвърс. Кой е той, Хари?

— За Бога, никога не съм го чувал. А каква е ролята на флотата?

— Човек, който се представя за старши юридически офицер на голяма военноморска база с чин капитан трети ранг.

— Представя ли се?

— Преди това се е представял за военен аташе в посолството.

— Сигурно е някой избягал от лудница.