— Знаеш, че никога не съм те питал какво се случи между теб и Джоел, но веднъж седмично, когато съм в града, вечерям с него. Според него е било необходимо…

— Знам това, Роджър. Какво се мъчиш да ми кажеш?

— Те твърдят, че е изчезнал, че никой не може да го открие.

— Е, и?

— Може да ти се обади. Няма друг, на когото би се обадил сега.

Валери затвори очи. Следобедното слънце беше ослепително.

— На базата на ежеседмичните си вечери с него ли допускаш това?

— Не е интуиция. Никога не съм имал интуиция, освен когато летя… Не ми го е казвал направо, но винаги е било там, зад облачната покривка.

— Невъзможен си, татко.

— Грешките на пилота са като на всеки друг човек. Но има моменти, когато той не може да си ги позволи… Не сменяй телефона си, Вали.

— Няма.

— А сега кажи аз какво да правя.

— Съпругът на Джини има добра идея. Отнасят всички въпроси към адвоката си. Може би и ти трябва да направиш същото. Имаш ли адвокат?

— Естествено — рече Роджър Конвърс. — Дори трима. Талбът, Брукс и Саймън. В интерес на истината, Нейт е най-добрият. Знаеш ли, че кучият му син започна да се учи да лети на шейсет и седем години? Сега има разрешително за многомоторен самолет.

— Татко! — прекъсна го рязко Валери. — На летището си, нали?

— Да, на „Кенеди“.

— Не се прибирай у дома. Не ходи в апартамента си. Вземи първия самолет за Бостън. Под друго име. Обади ми се да ми кажеш с кой полет пристигаш. Ще те взема от летището.

— Защо?

— Просто направи, както ти казвам, моля те!

— Защо?

— Ще останеш тук. Аз заминавам.

Конвърс излезе бързо от магазина за дрехи на оживената улица „Борнхаймер“ и се огледа във витрината. Преценяваше цялостния ефект на покупките си не като клиент пред огледало, който гледа дали дрехите му отиват, а като минаващ по тротоара пешеходец. Остана доволен — нищо в облеклото му не привличаше вниманието. Снимката му във вестниците беше направена преди около година, когато го интервюира „Ройтерс“. На нея се виждаха само главата и раменете му, носеше тъмен адвокатски костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, както подобава на специалист по международно право. Такава беше и представата на всички, прочели вестниците, и тъй като тя нямаше да се промени от вечерните издания, трябваше да се промени той.

Освен това не можеше да си позволи да остане със същите дрехи, с които беше в банката. Загубилият ума и дума Лахман без съмнение щеше да даде пълно описание на полицията, но дори паниката да му затвореше устата, все пак го беше видял с тъмно сако, бяла риза и раирана вратовръзка. Подсъзнателно или не, мислеше Джоел, съм търсил патината на почтеността. Може би го правеха всички, които спасяваха живота си с бягство, защото им бе отнето човешкото достойнство.

Външността, която искаше да постигне, беше на професор по история, когото познаваше от колежа. Всичките му дрехи се връзваха една с друга. Саката му бяха от туид с кожени кръпки на лактите, панталоните — сиви, от мек вълнен плат, ризите му без изключение бяха сини, памучни. Над очилата с рогови рамки и дебели стъкла носеше небрежно накривена мека ирландска шапка със спусната над челото и тила периферия. Където и да се появеше този човек, веднага се разбираше, че принадлежи към академичния свят на Нова Англия.

Конвърс беше успял да възпроизведе външността му по памет. Трябваше само да смени огледалните очила с рогови. Мина покрай голям универсален магазин. Вътре не можеше да няма щанд с разнообразни по размер и форма очила, някои със слаб диоптър, други — от обикновено стъкло.

По причини, които още не се бяха очертали ясно в съзнанието му, очилата му се струваха жизненоважни. После разбра. Беше погълнат от това, което знаеше, че идва на първо място — промяната на външността. Протакаше я, защото не беше сигурен какво трябва да прави след това, не беше уверен, че ще може да предприеме каквото и да било.

Огледа се в овалното огледало на универсалния магазин и отново остана доволен от видяното. Очилата с дебели, уж рогови рамки бяха с плътни стъкла без диоптър и му придаваха вид на учен „бухал“. Вече не беше човекът от снимката във вестниците. Но бе постигнал и друг важен резултат — съсредоточаването върху външността бе избистрило главата му. Можеше отново да мисли, само трябваше да седне някъде. Имаше нужда и да хапне и пийне нещо.

Кафенето беше претъпкано, огледалните витрини превръщаха блясъка на слънчевата светлина в сини и червени коридори. Настаниха го на маса до тапицираната с черна кожа стена и управителят го увери, че е достатъчно да поиска меню на английски. На континента думата уиски обикновено се тълкуваше като „скоч“. Поръча двойно и извади бележника и химикалката, които беше купил в универсалния магазин. Донесоха напитката му и той започна да пише.

Конъл Фицпатрик?

Куфарчето?

Над 93 000 долара.

Посолството отпада.

Никакъв Лари Талбът и т.н.

Бийл отпада.

Анстет отпада.

Човекът от Сан Франциско отпада.

Хората във Вашингтон. Кои са?

Кейлъб Даулинг? Не.

Хикмън от флотата, Сан Диего? Възможно.

… Матилон?

Рьоне! Защо досега не се беше сетил за Рьоне? Разбираше защо французинът, цитиран анонимно във вестника, беше направил онези забележки. Рьоне се мъчеше да го предпази. Ако нямаше друг начин за защита пред съда или доводите в негова полза бяха прекалено неубедителни, винаги можеше да пледира временна невменяемост. Джоел загради с кръгче името на Матилон, написа отляво цифрата 1 и загради и нея. На улицата щеше да намери международен телефон с телефонистка, предназначен за загубени туристи, и щеше да се обади на Рьоне в Париж. Пийна две глътки уиски, отпусна се под въздействието на топлината, плъзнала по тялото му, и се върна към списъка, като започна от началото.

Конъл? Допускането, че е убит, беше неизбежно, но не и задължително. Ако беше жив, значи го държаха някъде, за да изпомпат информацията, с която разполагаше. Като старши юридически офицер на най-голямата и могъща военноморска база на Западното крайбрежие и човек, срещал се нееднократно със Службата за контрол над въоръжаването към Държавния департамент и със съответните служби в Пентагона, Фицпатрик можеше да се окаже находка за хората на „Аквитания“. И все пак, да насочи сега вниманието върху него значеше да предизвика екзекуцията му, ако вече не бяха я извършили. Ако още беше жив, единственият начин да го спаси бе да го открие, но не по законен път, а тайно. Конъл трябваше да бъде спасен безшумно.

Внезапно Джоел забеляза човек в униформа на армията на САЩ, който говореше с двама цивилни на бара. Не го познаваше, но униформата привлече вниманието му. Подсети го за военния аташе на посолството, този тъй услужливо наблюдателен дипломат, видял на моста мъж, намиращ се на километри от него. Лъжец на „Аквитания“, който го идентифицираше с лъжите си. Ако този лъжец не знаеше къде се намира Фицпатрик, можеше да бъде принуден да научи местонахождението му. Конвърс тегли черта от дясната страна на листа и свърза името на Конъл Фицпатрик с това на адмирал Хикмън от Сан Диего. Не сложи номер, имаше да обмисля още много неща.

Куфарчето? Все още беше убеден, че хората на Лайфхелм не са го намерили. Ако генералите на „Аквитания“ разполагаха с него, щяха да му дадат да разбере това. Значи Конъл го беше скрил някъде. Дали в „Das Rektorat“? Струваше си да опита. Джоел огради „Куфарчето“ и го номерира с 2.

— Speisekarte, mein Herr? — заговори сервитьорът и Конвърс се стресна.

— На английски, моля.

— Разбира се, господине — сервитьорът разпери менютата като огромно тесте карти, избра едно и го връчи на Джоел. — Специалитетът ни за днес е Wienerschnitzel — виенски шницел.

— Чудесно. Няма нужда от меню. Донесете ми един.

— Danke.

Човекът изчезна, преди Джоел да си поръча второ уиски. Толкова по-добре.

Над деветдесет и три хиляди долара. Нямаше какво да допълни, неудобната издутина около кръста му напомняше непрестанно за себе си. Разполагаше с необходимите средства.