— Виновен е Пентагонът. Известно време ти бе героят на вечерните новини. Как беше, три опита за бягство? При първите два са те заловили и хвърлили в карцера, но последния път си успял, и то съвсем сам, нали? Пропълзял си неколкостотин километра през вражеската джунгла, преди да достигнеш фронтовата линия.

— Бяха само сто и шейсет и извадих дяволски късмет. При първите два опита бях отговорен за смъртта на осем души и не се гордея особено с това. Не можем ли вече да преминем към сделката „Ком Тек“ — „Берн“?

— Още малко — каза Холидей и бутна кроасана си встрани. — Моля те. Не искам нищо да цедя. Просто имам нещо наум, макар че сигурно не минавам в очите ти за много умен.

— Престън Холидей не е глупак, репутацията му го потвърждава. Ако колегите ми са прави, ти си истинска акула. Но аз познавах човек, който се казваше Ейвъри, а не Прес.

— Приеми, че разговаряш с Фаулър, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— И какво имаш наум?

— Най-напред няколко въпроса. Просто искам да бъда точен, защото и ти имаш репутация. Твърдят, че си един от най-добрите специалисти на международната сцена, но хората, с които говорих, не могат да разберат защо Джоел Конвърс работи за сравнително малка, макар и стабилна фирма, когато може да бъде много по-добре поставен. Или дори да започне собствен бизнес.

— Да не искаш да ме наемеш?

— Аз не, не вземам партньори. Благодарение на Джон Холидей, адвокат от Сан Франциско.

Конвърс се загледа във втората половина от кроасана си и реши, че вече не е гладен.

— Какъв е въпросът ти, адвокате?

— Защо си там, където си?

— Плащат ми добре и на практика движа всичко. Никой не диша във врата ми. Освен това не обичам да рискувам. Съществува дребният въпрос с издръжката на бившата ми жена.

— И деца ли издържаш?

— Слава Богу, не.

— Какво стана, когато напусна Военноморските сили? Как се чувстваше? — Холидей отново се наклони напред, с лакът на масата, опрял брадичка в дланта си като любознателен студент. Или нещо друго.

— С кого си разговарял? — запита Конвърс.

— За момента тази информация е поверителна, адвокате. Ще приемеш ли такъв отговор?

Джоел се усмихна.

— Наистина си акула… Излязох от онази бездна и започнах да искам всичко от живота. Сърдит, това е вярно, но исках всичко. Слабият студент стана първенец, но ще те излъжа, ако не призная, че се радвах на всеобщо благоразположение. Върнах се в „Амхърст“ и взех две години и половина за три, след което отидох на специализация в Джорджтаунския университет5, където изкарах и стажа си.

— Значи си стажувал във Вашингтон?

Конвърс кимна.

— Да.

— При кого?

— Във фирмата на Клифърд.

Холидей тихичко подсвирна и се облегна.

— Това е златна територия, пропуск за рая на Блакстоун6, както и за мултинационалните корпорации.

— Казах ти, че се ползвах от благоразположението им.

— Тогава ли започна да мислиш за работа в чужбина? Докато беше в Джорджтаун? Във Вашингтон?

Джоел отново кимна и примижа от отражението на слънчев лъч в металната решетка на някакъв балкон на булеварда край езерото.

— Да — тихо отвърна той.

— Защо нищо не стана? — попита Холидей.

— Съображенията, поради които ме искаха, се оказаха погрешни. Изцяло погрешни. Когато разбраха, че имам свои собствени правила, не ме допуснаха да припаря в Държавния департамент дори с туристически групи.

— А фирмата на Клифърд? Имал си страхотен имидж дори за тях — калифорниецът вдигна ръце във въздуха, с дланите напред. — Знам, знам. Погрешни съображения.

— Погрешни цифри — поправи го Конвърс. — Прекалено много маймуни имаше на клона — над четирийсет адвокати в ръководството, плюс още двеста на заплата. Десет години щях да прекарам в усилия да открия мъжката тоалетна и още десет — да получа ключ от нея. Това не удовлетворяваше търсенията ми.

— А какви бяха те?

— Да стана това, което съм сега, или почти. Казах ти, че заплащането е добро и че движа международния отдел. Последното е не по-малко важно от парите.

— Не би могъл да го знаеш, когато си постъпил — възрази Холидей.

— Знаех. Поне получих недвусмислен намек. Когато Талбът, Брукс и Саймън — собствениците на фирмата, която ти нарече малка, но стабилна, дойдоха при мен, постигнахме договореност. Ако след четири-пет години успеех да се докажа като добър юрист, щях да заема мястото на Брукс. Той отговаряше за сделките в чужбина, но беше започнал да се уморява от безкрайното нагаждане към часовите разлики. — Конвърс отново млъкна. — Очевидно се доказах.

— И също толкова очевидно по някое време си се оженил.

Джоел се облегна назад.

— Необходимо ли е всичко това?

— Няма никакво значение, просто дълбоко ме интересува.

— Защо?

— Реакцията ми е естествена — обясни Холидей и по очите му пролича, че се забавлява. — И ти би се чувствал така, ако аз бях на твоето място, а ти — на моето, и бях преживял всичко, през което си минал.

— Акулата си е акула — промърмори Конвърс.

— Разбира се, не си длъжен да отговаряш, адвокате.

— Знам, но колкото и да е чудно, нямам нищо против. Тя понесе своя дял от сътресения, предизвикани от това, което бях преживял — Джоел разчупи кроасана, но не направи опит да го вдигне от чинията. — Утеха, удобство и смътна представа за стабилност — каза той.

— Моля?

— Това са нейни думи — продължи Джоел. — Твърдеше, че съм се оженил, за да има къде да отида, да има кой да ми готви и пере дрехите и за да сложа край на досадната загуба на време, свързана с намирането на жени за леглото. Освен това, като съм узаконил връзката ни, аз съм демонстрирал приемлив имидж за пред обществото… „Какви усилия положих, за да играя тази роля“ — също нейни думи.

— Верни ли бяха?

— Казах ти, че когато се върнах, исках всичко, а тя бе част от него. Да, верни бяха. Готвачка, чистачка, перачка, партньорка в леглото и приемливо, привлекателно допълнение. Заяви, че никога не е могла да разбере как класирам по изпълнение всички тези роли.

— Звучи като момиче с характер.

— Такава беше. Такава е.

— Не дочувам ли нотка на евентуално ново начало?

— Изключено — Конвърс поклати глава с подобие на усмивка на устните, но почти без хумор в очите. — И тя се оказа в капан, а това не трябваше да става. Както и да е. Доволен съм от сегашното си положение. Хора като мен не са родени за семейно огнище, на което да къкри яденето, въпреки че понякога съжалявам за това.

— Животът ти не е лош.

— Твоят такъв ли е? — бързо попита Джоел, за да измести темата от себе си.

— Главните ми грижи са зъболекарите и бележките от тестовете. Имам жена и пет деца. Не бих приел друг начин на живот.

— Но нали пътуваш много?

— Затова пък връщанията ми са истински празници — Холидей отново се наведе напред, сякаш проучваше важен свидетел. — Значи в момента нямаш ангажименти, нямаш при кого да се приютиш.

— Ако те чуят Талбът, Брукс и Саймън, ще се обидят. Баща ми също. Откак мама умря, двамата вечеряме веднъж седмично, когато не лети насам-натам.

— Много ли лети?

— Една седмица е в Копенхаген, следващата в Хонконг. Забавлява се чрез непрекъснато движение. На шейсет и осем години е и е страшно разглезен.

— Струва ми се, че ще го харесам.

Конвърс отново сви рамене с усмивка.

— Може и да не ти хареса чак толкова. Смята адвокатите за поплювковци, включително и мен. Той е последният от железните пилоти.

— Сигурен съм, че ще го харесам… Все пак, с изключение на работодателите и баща ти, нямаш някакви сериозни ангажименти.

— Ако говориш за жени, имам няколко добри приятелки и смятам, че разговорът отиде твърде надалече.

— Казах ти, че имам нещо наум.

— Тогава защо не пристъпиш към въпроса, адвокате? Край на разпита.