Калифорниецът кимна.

— Добре, започвам. Хората, с които разговарях, се интересуват доколко си свободен, ако се наложи да пътуваш много.

— Отговорът е, че въобще не съм свободен. Имам си работа и задължения към фирмата, в която работя. Днес е сряда, документите по сделката ще са готови до петък. В събота и неделя ще почивам, а в понеделник ще се върна на работа, където ме очакват.

— Ами ако уредим въпроса с „Талбът, Брукс и Саймън“?

— Това е в сферата на предположенията.

— Ами ако за теб ще се окаже много трудно да откажеш?

— Това вече е нелепо.

— Все пак ме изслушай — рече Холидей. — Петстотин хиляди, ако приемеш да свършиш каквото можеш, един милион, ако свършиш работата докрай.

— Ти си луд — второ отражение на светлина заслепи Конвърс, този път за по-дълго. Вдигна лява ръка да засенчи очите си и се втренчи в човека, когото беше познавал като Ейвъри Фаулър. — Като изключим факта, че нищо няма да припечелиш тази сутрин, зле си подбрал и момента. Не обичам да получавам предложения, дори и съвсем шантави, от адвокати, с които ми предстои да се срещна като опонент.

— Двата въпроса нямат нищо общо помежду си. Ти си прав, че няма да спечеля или да изгубя от тази сделка. Двамата с Аарон свършихте цялата работа, а аз съм толкова етичен, че швейцарците ще ми платят само за прекараното тук време, и то минимума, защото не оказвам експертна услуга. Препоръката ми на съвещанието ще бъде да се приеме целият пакет от документи, без да се промени и една запетайка. Къде е тук конфликтът?

— А къде е здравият разум? — запита на свой ред Джоел. — Нека не говорим за предложението, което „Талбът, Брукс и Саймън“ ще намерят приемливо. Твърдиш, че си готов да ми платиш максималното ми възнаграждение за две години и половина плюс премиите, стига да кимна с глава.

— Кимни — каза Холидей. — Ние се нуждаем от теб.

— Ние? Това е нещо ново. Все ми се струваше, че са те. Те са хората, с които си разговарял. Изплюй камъчето, Прес.

Престън Холидей впи очи в очите на Джоел.

— Аз съм част от тях. В момента става нещо крайно нередно. Искаме да прекратиш дейността на една фирма. Положението е много тежко и опасно. Ще ти предоставим всички средства за действие, с които разполагаме.

— Коя е фирмата?

— Името й няма да ти говори нищо, тя не е регистрирана. Да я наречем правителство в сянка.

— Какво?

— Група съмишленици, трупащи в момента огромни ресурси, които ще им осигурят влияние в среди, до които не би трябвало да имат достъп, и власт, каквато не им се полага.

— Къде са те?

— На места, които нашият беден, несъвършен свят не може да си позволи. И ще постигнат целите си, защото никой не го очаква.

— Прекалено си загадъчен.

— Уплашен съм, защото ги познавам.

— Но нали имаш средствата, с които да ги унищожиш? — отбеляза Конвърс. — Предполагам, че ще рече, че не са неуязвими.

Холидей кимна.

— Така смятаме. Разполагаме с някои сламки, но трябва голямо ровене, за да се открият и систематизират всички факти. Имаме основания да предполагаме, че са нарушавали законите, като са извършвали деяния, забранени от правителствата им.

Джоел мълчеше и разглеждаше калифорниеца.

— Правителства? — запита той. — В множествено число?

— Да — Холидей понижи глас. — Те са от различни националности.

— Но фирмата е една, така ли? Корпорацията е една.

— В известен смисъл, да.

— А защо не само „да“?

— Не е толкова просто.

— Виж какво ще ти кажа — прекъсна го Джоел. — Имате си сламки, тъй че тръгвайте да гоните лошите батковци. Аз си имам работа и съм доволен от нея.

Холидей помълча, после изрече тихо:

— Не, не си.

Отново настъпи мълчание. Двамата мъже взаимно се преценяваха.

— Я повтори! — очите на Конвърс се бяха превърнали в сини ледени късчета.

— Фирмата ти прояви разбиране. Съгласиха се да ти дадат отпуск.

— Нагъл кучи син! Кой ти е дал право дори да разговаряш…

— Генерал Джордж Маркъс Делавейн — прекъсна го Холидей. Произнесе името монотонно.

Ново избухване на ослепителна светлина опари очите на Джоел и ги превърна от лед в огън. В главата му забучаха гръмотевици.

Летците седяха около дългата четвъртита маса и пиеха кафе със забити в кафявата течност или шарещи по сивите стени очи. Никой не наруши мълчанието. Преди един час летяха над Пак Сонг и обстрелваха земята, за да спрат напредващите северновиетнамски батальони и да осигурят жизненоважното време за прегрупиране на американските войски, които скоро щяха да се окажат в обсада. Бяха направили удара и се върнаха в базата на самолетоносача, всички освен един. Бяха загубили командира си. Старши лейтенант Гордън Рамзи беше свален от ракета, проследила траекторията на самолета му над бреговата ивица и улучила резервоара му. Експлозията обви в пушек следите, оставени от реактивните самолети. Смъртта настъпи при скорост деветстотин и шейсет километра в час и за секунда изтри живота на летеца. Ескадрилата беше пресрещната от лош атмосферен фронт и през следващите няколко дни едва ли щеше да има бойни полети. Щяха да имат време за размисли, а това не беше приятна перспектива.

— Лейтенант Конвърс — извика един моряк през отворената врата.

— Да?

— Капитанът моли да се явите в командното помещение.

Поканата бе отправена твърде изискано, мислеше Джоел, докато ставаше от стола. Усещаше мрачните погледи на мъжете около масата. Повикването беше очаквано, но нежелано. Повишението беше чест, с която с удоволствие би се разминал. Не беше служил по-дълго, нямаше по-висок чин и не бе по-възрастен от останалите летци. Просто имаше най-много летателни часове и този опит щеше да си каже думата при поемането на поста командир на ескадрила.

Докато се изкачваше по тесните стъпала към мостика, забеляза далече в небето огромен армейски хеликоптер „Кобра“, който тежко пореше въздуха по посока на самолетоносача. След около пет минути щеше да увисне над него и да се приземи на площадката. Някой от сушата беше решил да ги посети.

— Загубата е ужасна, Конвърс — заговори капитанът, наведен над картите на масата, и поклати тъжно глава. — Само как мразя да пиша тези писма.

— И ние се чувстваме по същия начин, господин капитан.

— Не се съмнявам. Не се съмнявам също така, че знаете защо сте тук.

— Не съвсем, господин капитан.

— Рамзи твърдеше, че вие сте най-добрият, а това означава, че ще поемете командването на една от ескадрилите в Южно китайско море — телефонът зазвъня и прекъсна старшия офицер на самолетоносача. Той вдигна слушалката. — Да?

Това, което последва, беше съвсем неочаквано за Джоел. Капитанът най-напред се намръщи, след това мускулите на лицето му се напрегнаха, очите му станаха едновременно тревожни и гневни.

— Какво? — възкликна той високо. — Изпратил ли е предупреждение, при радиста има ли нещо? — настъпи пауза, след която капитанът тресна слушалката и изкрещя: — Исусе Христе! — погледна към Конвърс. — Струва ми се, че ни сполетя съмнителната чест да ни посети изненадващо командването в Сайгон.

— Ще се прибера долу, господин капитан — рече Джоел и понечи да козирува.

— Не още, лейтенанте — тихо, но твърдо отвърна капитанът. — В момента получавате заповеди и тъй като те се отнасят до въздушните операции на този кораб, ще ги изслушате докрай. Ще дадем на Лудия Маркъс да разбере, че пречи на работата на флотата.

Следващите трийсет секунди бяха посветени на ритуала на повишението — по-старши офицер изяснява на подчинения си новите му отговорности и задължения. Внезапно рязко се почука два пъти и вратата се отвори. В стаята нахлу високият широкоплещест армейски генерал Джордж Маркъс Делавейн и я изпълни със своето натрапчиво присъствие.

— Капитане — рече Делавейн и пръв козирува на командира на кораба въпреки по-ниския му чин. Леко пискливият му глас беше вежлив, за разлика от погледа, който излъчваше нескрита враждебност.