— Някои печелят — прошепна Конвърс, докато се изправяше. Беше си припомнил думите на човека във влака за Емерих.

Намираше се в блатото, а дрехите държеше над главата си, вдигнал ръка. Беше пропълзял през железопътната линия надолу по гъстата трева към блатистата влага. Там имаше вода, а това беше единственото нещо, което го интересуваше. Водата беше благодат независимо дали осигуряваше път за бягство, или пречистваше изтощеното тяло. И това бяха уроци, научени преди години. Седеше гол на наклонения бряг на блатото и сваляше пояса с парите, като се чудеше дали банкнотите вътре не бяха се намокрили, но нямаше сили да го отвори и провери.

Все пак пребърка всички джобове на дрехите, които беше съблякъл от палачите на Лайфхелм. Не беше сигурен дали нещата са ценни или не. Парите бяха без значение с изключение на дребните банкноти. Шофьорските книжки бяха със снимки, в пластмасови калъфки, не си струваше риска да ги използва. Имаше зловещ на вид нож, дългото му острие изскачаше при докосване на бутон в дръжката. Запази го. Намери и евтина запалка-еднодневка, гребенче и два спрея за освежаване на дъха след повече пийване. Оставаха личните вещи — ключове, медальон във формата на четирилистна детелина, снимки. Не пожела да ги погледне. Смъртта си беше смърт и в нея приятел и враг се изравняваха. Интересуваше се единствено от дрехите. Те бяха втората възможност, която бе използвал в джунглата преди цяла вечност. Беше се напъхал в изтърканата униформа на разузнавача и на два пъти враговете не бяха стреляли по него. Вместо това му бяха помахали.

Избра дрехите, които му подхождаха най-добре, и ги облече, а останалите хвърли в блатото. Както и да изглеждаше, приликата с академичния учен в туид, която беше пробвал в Бон, беше нищожна. Сега можеше да мине за човек, работещ на Рейн, член на екипажа на някой шлеп. Беше се спрял на сакото на шофьора — тъмно, от груб вълнен плат, с шлицове отстрани, отдолу облече синята му джинсова риза, като преди това изпра кръвта около дупките от куршумите. Панталоните бяха на помощник-палача, от кафяво кадифе, без ръбове, леко разкроени над глезените. Нито единият нямаше шапка, а неговата беше някъде в сметището. Налагаше се да купи или да открадне. Без шапка, с която да закрива част от лицето си, се чувстваше гол, като без дрехи.

Легна на сухата гъста трева, вперил очи в небето. Слънцето изчезваше зад невидимия хоризонт.

— О, проклет да съм! — възкликна изисканият мъж с буйна бяла грива. Гъстите му, почти побелели вежди се вдигнаха изумено. — Не сте ли момчето на Моли Уошбърн?

— Моля? — рече армейският офицер на съседната маса в банкетната зала на ресторант „Ам Тулпенфелд“ в Бон. — Познаваме ли се, господине?

— Едва ли ме помните, майоре… Извинете, че прекъснах разговора ви — южнякът отправи извинението към седналия срещу офицера плешивеещ мъж на средна възраст, който говореше английски с подчертан немски акцент. — Но Моли просто няма да прости на бедния стар кореняк на Джорджия, ако не каже „здрасти“ на сина й и не го почерпи една чашка.

— Боя се, че нищо не разбирам — отбеляза Уошбърн приветливо, но неохотно.

— И аз на ваше място бих се объркал, млади човече. Знам, че ще прозвучи блудкаво, но за последен път ви видях, когато току-що бяхте надянали дълъг панталон. Носехте син блейзер и бяхте бесен от загубата на футболен мач. Май обвинявахте лявото крило.

Майорът и събеседникът му се засмяха одобрително.

— Божичко, говорите за много отдавна, когато живеехме в Долтън. Но как ме познахте?

— Миналата седмица се отбих при милата ви майчица в Саутхамптън. В гостната й има няколко хубави ваши снимки.

— Разбира се, на пианото.

— Точно там. В сребърни рамки, както си му е редът.

— Опасявам се, че не помня името ви.

— Тейър. Томас Тейър или просто старият Ти Ти, както ме нарича майка ви.

Ръкуваха се.

— Радвам се, че се виждаме отново, господине — заяви Уошбърн и посочи към събеседника си. — Това е хер Щамлер. Организира почти всичките ни връзки с немските информационни средства.

— Радвам се да се запознаем, господин Щамлер.

— Удоволствието е мое, хер Тейър.

— Като става дума за посолството, защото предполагам, че сте говорили именно за него, обещах на Моли да ви се обадя, щом пристигна. Честна дума, канех се да го направя още утре, пристигнах едва днес. Какво съвпадение, нали? Да се окажем един до друг в ресторанта!

— Майоре — намеси се вежливо немецът. — Двама души, които се познават от толкова години, сигурно имат за какво да си поговорят. И тъй като ние двамата в основни линии уредихме деловите въпроси, смятам да си тръгвам.

— Не, не, господин Щамлер — възрази Тейър, — не мога да допусна подобно нещо!

— Моля ви, всичко е наред — немецът се усмихна. — В интерес на истината, майор Уошбърн настоя да ме покани на вечеря след ужасните истории, с които се разправяхме през последните няколко дни. Естествено, той беше много по-зает, но и аз съм изтощен. Освен това съм много по-възрастен от нашия приятел и далеч не толкова издръжлив. Леглото ме зове, хер Тейър.

— Е, господин Щамлер, и на мен ми хрумна нещо. Вие сте изцеден, а аз току-що слязох от самолета, тъй че защо и двамата да не се оттеглим и да не оставим младежа да се позабавлява?

— Този път аз не мога да допусна такова нещо — немецът се изправи и протегна ръка на Тейър. Ръкуваха се, Щамлер се обърна към Уошбърн и се ръкува и с него. — Ще ви се обадя утре сутринта, Норман.

— Добре, Герхард… Защо просто не казахте, че сте уморен?

— С риск да обидя един от най-добрите си приятели? Бъди разумен, Норман. Лека нощ, господа — немецът отново се усмихна и си тръгна.

— Щом, така или иначе, оставаме двамата, млади човече — рече южнякът, — защо не се преместите при мен и не ме оставите да спестя няколко долара на посолството?

— Добре — отвърна Уошбърн, стана с напитката си в ръка и седна на стола срещу Тейър. — Как е мама? Не съм говорил с нея няколко седмици.

— Моли си е Моли, момчето ми. От двайсет години външността й не е мръднала. Не проумявам как го прави!

— А и тя няма да ви каже.

Двамата се засмяха. Южнякът вдигна чаша и я поднесе напред. Чукнаха се и се разнесе нежен звън. Започваше.

Конвърс наблюдаваше улицата, спотаен в тъмния вход на някакъв магазин в Емерих. Срещу него мъждиво светеше евтин хотел с неприветлив вход. Все пак, ако имаше късмет, можеше след няколко минути да се озове в легло. Легло, а до него, в ъгъла — умивалник, и ако щастието му истински се усмихнеше, гореща вода, с която да промие раната и да смени превръзката. През последните две нощи беше разбрал, че подобни места са единствените му убежища. Никой не задаваше въпроси, а от клиентите се очакваше да се регистрират под измислени имена. Но дори най-безразличното посрещане криеше опасности. Трябваше само да си отвори устата и веднага щяха да го идентифицират като американец, който не говори немски.

Чувстваше се като глухоням, минаващ между две редици налагащи го с пръчки войници. Беше безпомощен, тъй дяволски безпомощен! Убийствата в Бон, Брюксел и Везел правеха всеки американец между трийсет и петдесет години подозрителен. Мелодраматичното подозрение беше подправено със спекулации, че лудият получава помощ, че е манипулиран от терористични организации — „Баадер-Майнхоф“, ООП, либийски подривни групи… Търсеха го навсякъде, а вчера „Интернешънъл Хералд Трибюн“ излезе с материали, че убиецът тръгва за Париж, което значеше, че генералите на „Аквитания“ искаха общественото внимание да се съсредоточи върху Париж, а не там, където знаеха, че се намира, за да могат войниците им да го проследят, заловят и убият.

Трябваше да се махне от улицата и търсеше хотел точно като този отсреща. Знаеше, че трябва да се приюти някъде, навън имаше прекалено много капани. Тъй че първата нощ във Везел се сети за студента Йохан и потърси начин да пресъздаде същите обстоятелства. Младите хора бяха по-малко склонни към подозрителност и по-отзивчиви към предложенията за финансова отплата.