— Боже мой! — прошепна тя.

— Плати му и тръгни към сивата кола, паркирана на трийсетина метра отзад. Последните три цифри на номера са едно, три, шест. Ще бъда там след няколко минути.

Докосна шапката си, сякаш беше обяснил нещо на объркан турист, и продължи по улицата. Отдалечи се на петнайсетина метра от таксито, обърна се и пресече площада. Стигна отсрещния тротоар с извита наляво глава — като пешеходец, наблюдаващ уличното движение. Всъщност не изпускаше от очи женската фигура, която вървеше по тротоара. Хлътна бързо в сянката на някакъв вход и продължи да наблюдава, затаил дъх. Очите му се мъчеха да проникнат във всички тъмни кътчета отсреща. Нищо. Никой. Излезе от входа, потиснал лудото желание да хукне напред, и непринудено тръгна надолу, докато се озова точно срещу колата. Спря отново, този път да запали цигара, задържа пламъчето в шепата си, а очите му оглеждаха, оглеждаха… Никой. Хвърли цигарата на тротоара и неспособен да се сдържи повече, изтича през улицата, отвори вратата и седна зад волана.

Намираше се на сантиметри от него. Дългата тъмна коса обграждаше лицето й в мътната светлина. Това красиво лице сега беше пълно с безпокойство, големите очи изгаряха неговите.

— Вал, защо? Защо го направи? — попита той и във въпроса му отекна плач.

— Нямах избор — тихо и тайнствено отвърна тя. — Да се махаме оттук, моля те.

Пътуваха от няколко минути. Мълчаха. Джоел се концентрира върху улиците и завоите. Идеше му да закрещи. Това беше единственото, което можеше да му попречи да спре колата, да се вкопчи във Вал, да я накара да му обясни защо беше направила всичко това! Защо се беше върнала в живота му? Той носеше смърт! Но най-много искаше да я притисне към себе си, да усети лицето й до своето, да й благодари и да й каже колко съжалява за миналото и за днешния ден.

— Знаеш ли къде отиваме? — наруши мълчанието Вал.

— Имам колата от шест часа. Разполагам с карта на града и прекарах времето в шофиране наоколо, за да науча каквото ми е нужно.

— Да, напълно в твой стил. Винаги си бил методичен.

— Реших, че така трябва — заоправдава се той. — Проследих те от хотела, за да разбера дали някой друг не те следи. Освен това се чувствам по-добре в кола, отколкото на улицата.

— Думите ми не бяха упрек.

Конвърс й хвърли бегъл поглед. Изучаваше го, очите й дълбаеха лицето му в редуващите се светлини и сенки.

— Извинявай. Вероятно напоследък съм станал докачлив, макар че не ми е ясно защо.

— Аз също. Търсят те само на два континента и в около осем държави. Твърдят, че си най-талантливият убиец след терориста Карлос.

— Трябва ли да ти обяснявам, че това са лъжи? Опашати лъжи с очевидна цел.

— Не — простичко отвърна Валери. — Не е нужно, защото го знам. Но трябва да ми кажеш останалото. Всичко.

Той отново насочи поглед към нея, стараеше се да свали пластовете замъглено стъкло, които обвиваха мислите и доводите й. В миналото успяваше с любов или с ярост. Но сега не можеше, чувствата й лежаха прекалено дълбоко и нямаха нищо общо с любовта, знаеше го. Беше нещо друго и адвокатът в него го съветваше да бъде предпазлив и лукав.

— Защо смяташе, че ще те видя по телевизията? Едва не те пропуснах.

— Не съм мислила за телевизията, разчитах на вестниците. Знаех, че снимката ми ще се появи на първите страници в цяла Европа. Допуснах, че паметта ти не е дотолкова угаснала, че да не ме познаеш, а журналистите винаги споменават хотели и адреси, това внася автентичност в информацията им.

— Но аз мога да чета само на английски.

— Паметта ти наистина не е в ред. Три пъти съм идвала с теб в Европа — два пъти в Женева и веднъж в Париж. Не посягаше към сутрешното си кафе, ако на масата няма „Хералд Трибюн“. Дори когато от Женева отидохме на ски в Шамони, вдигна скандал на сервитьора, задето не го бе донесъл.

— И за „Трибюн“ ли даде интервю?

— Не, те написаха основния материал. С всички подробности. Предположих, че ще купиш вестника и ще разбереш какво правя.

— Поради факта, че сме се отчуждили, не сме се виждали години наред и не говориш немски, френски или друг език?

— Да. Това е приемливо обяснение за всички, които знаят, че говоря чужди езици. Използвах го за прикритие. Много хора, които знаят езици, често крият този факт. Това прави разговорите по-кратки, свежда ги до най-общи изявления и човек винаги може да разбере дали преиначават думите му.

— Забравих, че в известен смисъл това е твой бизнес.

— Идеята не дойде от бизнеса ми, а от Роджър.

— От татко?

— Да. Пристигна от Хонконг преди няколко дни и някакъв алчен чиновник вдигна на крак вестникарите да го чакат пред самолета. Когато стъпи на „Кенеди“, щяха да се избият за интервюта. Не беше гледал телевизия, слушал радио или чел вестници от два дни. Беше в паника и ми се обади. Аз просто направих така, че телеграфната агенция на Берлин да разбере, че отивам там.

— Как е татко? Той не може да се справи сам.

— Справя се. Сестра ти също, макар че не толкова добре, но мъжът й взе нещата в свои ръце. По-добър е, отколкото го смяташ, Конвърс.

— Какво става с тях? Как приемат всичко това?

— Като смутени, ядосани и неразбиращи хора. Смениха номерата на телефоните си и дават изявления чрез адвокати — между другото, в твоя защита. Може би не си го разбрал досега, но те много те обичат, въпреки че според мен не си им дал достатъчно поводи за това.

— Наближаваме — тихо рече Джоел, когато наближиха моста Шелингвундер. Поеха по него, над тях проблясваха светлинки, а далече долу, по водата, отраженията играеха като точки. Валери не реагира. Той не издържа. — Защо, Вал? Трябва да знам! Защо дойде?

— Извинявай, бях се замислила — очите й се откъснаха от лицето му и се втренчиха през стъклото на колата. — Предполагам, че ще е по-добре да ти го кажа сега, докато шофираш и не е нужно да те гледам. Изглеждаш ужасно, не приличаш на човек и по лицето ти е изписано какво си преживял. Затова не искам да те гледам.

— Обиждаш ме — рече с усмивка Конвърс, като се стараеше да намали шока й от вида му. — Обадиха ми се от „Космополитън“ и искат да ме снимат на корицата.

— Стига! Изобщо не е смешно и ти го знаеш, дори по-лошо — не ти се говори за това!

— Предавам се. Все пак имаше време, когато изобщо не ме разбираше.

— Винаги съм те разбирала, Джоел! — Валери продължаваше да се взира в пътя, главата й не помръдваше в лъчите на фаровете. — Не се дръж повече като тъжен шут. Нямаме време за това, нямаме време за тъпите ти шегички. Винаги съм се натъжавала, като гледах как отблъскваш хората, които искаха да поговорят с теб, но това време мина.

— Радвам се да го чуя. Говори тогава! Защо, по дяволите, се набърка?

Очите им гневно се срещнаха, внезапно припламнаха спомени за отминалата любов. Тя извърна глава, докато Конвърс насочи колата към изхода от моста и зави по пътя, успореден на реката.

— Добре — сдържано започна Валери. — Може да си бил отвратителен съпруг и бездушен към чувствата на другите, но не си това, което те изкарват. Не си убил тези хора.

— Това ми е известно. Преди малко заяви, че и ти го знаеш. Защо дойде тук?

— Защото трябваше — твърдо отсече Валери, все още загледана право напред. — Онази нощ след новините, когато излъчиха снимката ти по всички канали и те видях толкова различен от това, което беше преди години, тръгнах да се разхождам по плажа и се замислих за теб. Заради теб минах през личен ад, Джоел. Ти беше безпомощен срещу ужасите на миналото си, а аз се стараех да проявявам разбиране, защото знаех какво си преживял. Но ти никога не се опита да проявиш разбиране към мен. Аз също исках много неща, но те отиваха на заден план, не бяха важни… Добре, мислех си аз. Един ден всичко ще мине, кошмарите му ще изчезнат, той ще ме погледне и ще каже: „Ей, и ти си човек.“ Е, кошмарите изчезнаха, но това не стана. Имах нужда от теб, Джоел, но ти не можа да откликнеш. Беше дяволски забавен дори когато знаех, че не ти е до това, беше страхотен в леглото, но единствено се интересуваше от самия себе си и от никой друг.