— Човекът, забранил достъпа до военното досие на Конвърс, е флотски офицер, зет на Престън Холидей.

— Да, да! Генерале!

— Престани веднага!

— Извинявай, скъпи приятелю. Всичко пасва!

— Това, което си мислиш, може да бъде оборено от доводите му — заяви Делавейн. — Този флотски офицер, зетят, вярва, че Конвърс е организирал убийството на Холидей.

— Разбира се! Идеално! Това ли е всичко, което е казал?

— Не, дал е на командващия базата в Сан Диего да разбере, че Холидей е споделил с него, че отива в Женева да се срещне с един човек, който според него е замесен в незаконен износ. Адвокат на печалбари от търговия с оръжия. Възнамерявал да притисне този международен адвокат на име Конвърс и да го заплаши с изобличение. Какво смяташ?

— Измама!

— Но от чия страна, сабра? Силата на гласа ти не може да ме убеди.

— Не се съмнявай! Прав съм! Този Конвърс е пустинен скорпион!

— Какво значи това?

— Не разбираш ли? Мосад го разбра!

— Мосад ли?

— Да! Разговарях с нашия специалист и той надушва същото! Генерале, според неговата информация този Конвърс може да е истински, може наистина да желае да се присъедини към нас, но когато му казах, че надушвам мърша, той излезе с още едно предположение. Конвърс може да е агент на правителството си, без дори да го знае!

— Провокатор?

— Кой знае, Маркъс? Но нещата вървят натам. Първо се слага забрана върху военното му досие, а то положително ще ни каже нещо, вече сме убедени. След това заявява, че нашият враг бил и негов. Колко просто е да го инструктират за това. И накрая се намеква, че Конвърс е убиецът от Женева — толкова точно и изцяло в негова полза. Имаме работа с аналитични умове, които наблюдават всеки ход на шахматната дъска и срещу всяка пионка имат цар.

— Все пак това, което твърдиш, може да е точно обратното. Той може да е…

— Не може! — изкрещя Абрамс.

— Защо, Хаим? Обясни ми защо!

— В него няма жар, няма огън! Вярващите не са такива! Ние не сме умни, ние сме непреклонни!

Няколко секунди Джордж Маркъс Делавейн мълча, а израелецът знаеше, че е по-добре да не прекъсва мълчанието му. Изчака тихият студен глас да долети от слушалката.

— Срещнете се утре. Изслушайте го и бъдете вежливи, играйте неговата игра. Но той не бива да напуска къщата без моя заповед. Може и никога да не я напусне.

— Шалом, приятелю.

— Шалом, Хаим.

Валери се приближи до стъклените врати на ателието си — същите като на балкона на горния етаж, и погледна към спокойните, облени със слънце води на нос Ан. Сети се за яхтата, която така застрашително беше пуснала котва пред дома й преди няколко нощи. Не беше се връщала повече. Случилото се стана част от миналото, която поставяше въпроси, но не даваше отговори. Като затвореше очи, още виждаше мъжкия силует и огънчето на цигарата му. Не спираше да гадае какво правеше той, за какво мислеше. След това си спомни за двамата мъже в светлината на зазоряването, очертани от рамките на бинокъла й, които я разглеждаха с далеч по-силни бинокли. Дали бяха новаци, търсещи сигурно пристанище? Любители, плаващи по тъмните води на крайбрежието през нощта? Въпроси без отговор.

Така или иначе, това беше минало. Кратък, тревожен епизод, събудил тъмни представи — демони, търсещи логика, както би се изразил Джоел.

Отметна дългата си черна коса и се върна при триножника, взе четката и нанесе с ръждивокафява боя последните щрихи на потъналите в сянка пясъчни дюни. Отстъпи назад, разгледа работата си и за пети път се закле, че картината е готова. Беше поредният й морски пейзаж. Не й омръзваше да ги рисува, а за щастие започваше да намира и добър пазар за тях.

Вдъхновяваше я къщата, в която живееше. Беше мечтала за такава в годините, когато не знаеше дали някой ден ще може да си позволи. Беше завършила школата за изящни изкуства в Париж и се готвеше да завладее артистичния свят на Ню Йорк, но грубата реалност промени плановете й. Семейството й бе достатъчно заможно да й осигури прилично, макар и не луксозно съществуване по време на трите години в колежа и двете в Париж. Баща й беше възторжен художник любител, който все се вайкаше, задето не е поел риска да се отдаде изцяло на изящните изкуства вместо на архитектурата. За това подкрепяше финансово и морално единствената си дъщеря и живо съпреживяваше напредъка й, като се радваше на твърдата й решимост. А майка й — винаги любяща, винаги готова да я подкрепи във всичко, правеше ужасни снимки на най-слабите работи на Вал и ги изпращаше на сестра си и братовчедите си в Германия, като им пишеше невъзможни лъжи за музеи, галерии и луди комисиони.

— Шантава берлинчанка — нежно казваше баща й със силния си галски акцент. — Трябваше да я видиш по време на войната. Всички се бояхме до смърт от нея! Все очаквахме някоя нощ да се изтърси в щаба с пиян Гьоринг или упоен Гьобелс в ръце и да ни заяви, че ако искаме Хитлер, само трябва да й кажем!

На младини баща й бил свръзка на Свободните французи със съюзниците и немската нелегална съпротива в Берлин. Надменният парижки аристократ, говорещ немски, бил изпратен в звеното в Шарлотенбург, координиращо всички действия на нелегалните в Берлин. Често заявяваше, че имал повече проблеми с дивата фройлайн и безумните й идеи, отколкото с нацистите. Въпреки това два месеца след капитулацията се оженили. В Берлин. Където нито неговото семейство искало да разговаря с нея, нито нейното с него.

Никой не й беше казал дали семейната вражда беше в дъното на последвалите събития, но парижанинът и берлинчанката бяха емигрирали в Сейнт Луис, щата Мисури, където майката на Валери имаше далечни родственици.

Грубата действителност. Преди девет години, когато се върна от Париж и се установи в Ню Йорк, баща й отиде да я посети и разплакан й съобщи ужасната новина. Любимата му щура берлинчанка беше болна от години, имаше рак, който щеше да я убие. В отчаянието си беше изхарчил почти всички пари, с които разполагаше, включително и за неизплатената втора и трета ипотека на къщата им в Белфонтейн. Опитваше се да спре болестта. Не можа да й каже нищо повече. Можеше само да ридае и загубата на парите нямаше нищо общо със сълзите му. А тя го прегърна и го запита защо не й беше казал досега.

— Това не е твоята битка, ma cherie. Беше наша. След Берлин винаги сме били само двамата. Тогава се борихме заедно, борим се заедно и сега, като един човек.

Майка й почина след шест дни, а шест месеца по-късно баща й запали цигара на остъклената веранда и заспа, за да не се събуди повече. Щастливо избавление. Валери не можа дори да заплаче. Беше шок, но не и трагедия. Където и да се намираше сега, той искаше да е там.

И така, Валери Шарпантие започна да търси работа с добра заплата, която да не зависи от продадените картини на неизвестна художничка. Порази я не толкова фактът, че лесно намери такава работа, а че тя нямаше нищо общо с дебелата папка скици и рисунки, които беше занесла. Втората рекламна агенция, към която се обърна, изглеждаше много по-заинтересувана от доброто й владеене на немски и френски. Беше времето на корпоративното поглъщане на по-малки фирми, на многонационалните съюзи, в които едни и същи юридически лица печелеха от двете страни на Атлантика. Валери Шарпантие, в душата си художничка, на повърхността се превърна във фирмена хиена. Човек, който можеше бързо да скицира и рисува, да представя стоки и да говори езици. Всичко, което беше дълбоко чуждо на душевността й, все пак й осигури добър начин на живот за жена, която живееше в очакване името й върху платното да започне да значи нещо.

Тогава в живота й се появи мъж, който накара всички предишни връзки да избледнеят от паметта й. Мил, почтен човек със собствени проблеми, само дето не говореше за тях, не желаеше да говори за тях, а това трябваше да й подскаже нещо. Джоел, нейният Джоел, в един момент излиятелен, в следващия — затворен, но винаги зад някакъв щит, зад фасада от чувство за хумор, често колкото хаплив, толкова и смешен. Известно време си влияеха добре един на друг. И двамата бяха амбициозни, макар и по различни причини — тя заради независимостта, която пораждаше признанието, той заради изгубените години, които не можеше да си върне. Всеки от тях действаше като буфер, когато другият изживяваше разочарование или срещаше пречка. Но всичко започна да се разпада. Причините й бяха до болка ясни, но той не можа да ги схване. Джоел до такава степен започна да се опива от собствения си напредък, от собствената си решимост, че спря да обръща внимание на всичко друго и най-вече на нея. Никога не повишаваше глас, не командваше, но гласът му беше леден, а властността все повече избиваше на повърхността. Ако имаше точен момент, когато нещата тръгнаха надолу, можеше да го посочи като един ноемврийски петък. Агенцията я беше командировала в Берлин, „Телефункен“ нервно настояваше за някакви специални услуги и тя беше избрана да успокои бурята. Опаковаше багажа си, когато Джоел се прибра от работа. Влезе в спалнята и я попита закъде се стяга. Когато му каза, той отсече: