— Компрометиран?

— Разгадай го… Да, прав си, ядосан съм от смъртта на Сам. Но още по-ядосан съм, че изпуснахме жената. Освен всичко останало, с нас тя щеше да има шанс да оживее, а сега почти го няма и не ми се иска да тежи на съвестта ми, доколкото имам такава.

— Но ако си прав, тя е някъде около Нелис, най-вероятно в Лас Вегас.

— Без съмнение е в Лас Вегас и докато намерим някой, който да я потърси, ще се е запътила кой знае накъде… Не бих искал сега да съм на нейно място. Единственият й път беше преграден. Към кого може да се обърне? Къде може да отиде? Вчера Даулинг ни обясни нещо, което не е казал на секретарката на Перигрин. Нашият човек се е боял от персонала на посолството повече от всичко друго. Никога не би се съгласил да отиде на среща с Перигрин, защото е знаел, че ще бъде капан, и следователно не може да го е убил. Но е бил поставен в такова положение, че накъдето и да тръгне, да попадне в клопка, която да го кара да продължава да бяга и да се крие — цивилният помълча и добави твърдо: — С жената е свършено, капитане. Тя е в края на тежкия си път… на техния път. И може би тъкмо това е най-хубавото. Ако изпадне в паника, може да я намерим. Но ще трябва да поемем някои рискове. Как е вратът ти? Написа ли си завещанието?

Валери тихичко плачеше до стъклената врата над пищния Лас Вегас. Сълзите й не бяха само за Сам Абът, жена му и децата му, бяха и за нея и Джоел. Беше й позволено да поплаче при така стеклите се обстоятелства, а не искаше да се самозалъгва. Нямаше представа какво да прави. Към когото и да се обърнеше, отговорът щеше да е един и същ. Кажи му да престане да се крие и ще го изслушам. А в минутата, в която се появеше, щеше да е мъртъв. Ако пък въпреки всички бюрократични бариери успееше да се срещне с някой от силните на деня, щеше ли да бъде убедителна каузата й? Какви думи би могла да използва?

Кой би й повярвал?

Кажи му да спре да се крие и ще го изслушам.

Не може! Ще го убият!… Ти ще го убиеш!

Телефонът иззвъня и за миг я парализира. Гледаше го ужасена, но се насили да овладее чувствата си. Сам Абът беше мъртъв, а й беше казал, че ще се обади само той. Боже мой, помисли Вал, открили са ме, точно както ме откриха в Ню Йорк. Само че нямаше да повторят грешките си. Трябваше да запази спокойствие, да помисли и да ги надхитри. Звъненето спря. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра нулата.

— Обаждам се от стая деветстотин и четиринайсет. Моля ви, изпратете ми веднага някой от охраната на хотела. Спешно е.

Трябваше да действа бързо и да бъде напълно готова за тръгване, когато човекът от охраната дойде. Налагаше се да напусне хотела и да намери сигурен телефон. Беше слушала толкова разкази, знаеше какво да предприеме. Необходимо бе да се свърже с Джоел в Оснабрюк.

Полковник Алън Меткаф, старши офицер на разузнаването във военновъздушната база Нелис, излезе от телефонната кабина и огледа магазина, в който се намираше. Ръката му не помръдна от джоба на спортното яке, стиснала малкия пистолет. Погледна часовника си. Жена му и трите им деца скоро щяха да кацнат в Лос Анжелис, а късно следобед щяха да са в Кливланд. Четиримата щяха да останат при родителите й до второ нареждане. Така беше най-добре, тъй като нямаше представа как ще се развият нещата.

Знаеше само, че Сам Абът беше правил онази маневра хиляди пъти, познаваше самолета като петте си пръста и никога не излиташе без електронна проверка на машината. Да се припише катастрофата на пилотска грешка беше нелепо. Някой го беше излъгал, че самолетът е в ред. Сам беше убит, защото приятелят му Меткаф беше допуснал ужасна грешка. След като разговаря с Абът близо пет часа, Меткаф се беше обадил на един човек във Вашингтон и му каза да подготви за следобеда на следващия ден съвещание на високо равнище с по двама представители на Националната служба за сигурност, Г-2 и флотското разузнаване. Причината му съобщи неофициално: бригаден генерал Сам Абът разполагаше с невероятно важна и неочаквана информация за беглеца Джоел Конвърс относно убийствата на американския посланик в Бон и на главнокомандващия на НАТО.

Щом толкова лесно и безпроблемно можеха да убият човека с информацията, посредникът също нямаше да ги затрудни. Най-добре беше Дорис и децата да постоят в Кливланд. Трябваше да свърши много работа и да върне ужасния си дълг.

И тази Конвърс! Защо бе постъпила така, защо бе избягала толкова бързо? Естествено, той го очакваше, но все пак хранеше някаква отчаяна надежда, че ще й се обади навреме. Но най-напред трябваше да уреди Дорис и децата — да направи резервации за билетите им, да се обади на родителите й. Трябваше да се махнат веднага, може би следващият убит щеше да е той. Следваше набег до военното летище с пистолета на седалката до него, претърсване на кабинета на Сам в качеството му на офицер от разузнаването — особено отвратителна задача, но в дадения случай жизненоважна, разпит на разстроената секретарка на Абът. Научи едно име: Паркет.

— Аз ще я взема — беше казал снощи Сам. — Отседнала е в грандхотела и обещах да я търся само аз. Тя е хладнокръвна жена, но едва не е попаднала в капана им в Ню Йорк. Иска да чуе познат глас и не мога да я упрекна.

Хладнокръвна госпожо, мислеше Алън Меткаф, докато сядаше в колата си, току-що направи най-грубата грешка в съкратения си живот. С мен имаше шанс евентуално да оцелееш, но сега, както казват в тази част на Невада, зарът е срещу теб.

Въпреки това ще ми тежи на съвестта, разсъждаваше офицерът от разузнаването, докато натискаше педала на газта към шосе 15 на юг.

Съвест. Зачуди се дали Джоел Конвърс щеше да тежи на колективната съвест на ония потайни копелета във Вашингтон. Бяха изпратили човек на бойното поле и го бяха изоставили, без дори да проявят великодушието да му осигурят бърза и немъчителна смърт. Учителите на камикадзе бяха светци в сравнение с тях.

Конвърс. Къде ли беше сега?

Човекът на Лайфхелм отне пистолета на скования Джоел, след което се обърна към редицата сенилни бабички на столовете с високи облегалки. Говори по-малко от минута, после улови общия им трофей Конвърс над лакътя и го обърна с лице към Хермионе Гайнер, чийто затворник всъщност беше. Извършваше се някакъв мистичен ритуал, изплувал от далечното минало.

— Току-що обясних на тези храбри жени от нелегалната съпротива — рече немецът, загледан в Конвърс, — че са изобличили един предател на делото. Фрау Гайнер ще го потвърди, ja, meine Dame?

— Ja! — изплю думата напрегнатата старица с озарено от свирепа, победоносна радост лице. — Предателство! — изврещя тя.

— Установихме връзка по телефона и получихме нареждания — продължи боецът на Лайфхелм. — Тръгваме, Amerikaner. Не можеш да направиш нищо, тъй че не вдигай излишна врява.

— Щом сте организирали всичко така добре, защо изпратихте онези двамата във влака? — попита Джоел и кимна към мъжа с гипсираната ръка. Инстинктивно се мъчеше да печели време — адвокат, който отвлича вниманието на опонента си, като му дава възможност да се поизхвърли.

— Само те наблюдавахме — отвърна немецът. — Искахме да сме сигурни, че ще направиш всичко, което очаквахме от теб. Тук всички са съгласни с това, Stimmt das, Frau Geyner?

— Ja!

— Но другият е мъртъв — обади се Джоел.

— Загуба за делото, за която ще скърбим. Хайде! — немецът и двамата му другари се поклониха на дамите и поведоха Конвърс през големите двойни врати към изхода. Вън, на паянтовата веранда, ловецът на Лайфхелм връчи дебелия плик на човека с гипса и издаде някакви заповеди. Двамата кимнаха и тръгнаха бързо надолу по стъпалата. Раненият се опираше на разклатеното перило. Забързаха по дясната част на дългата дъга на алеята за коли. Близо до далечния изход към второстепенния път Джоел видя очертанията на голяма закрита кола.

Тримата тъмничари го изведоха от заграждението. Беше дълбока нощ и или го местеха в друг лагер, или щяха да го екзекутират в гъстата джунгла, която щеше да погълне предсмъртния му вик. Старшият тъмничар излая някаква заповед на двамата си подчинени, които се наведоха и хукнаха към пленен американски джип, паркиран на неколкостотин метра в мрака. Остана сам с тъмничаря и знаеше, че този момент няма да се повтори. Ако предприемеше нещо, трябваше да е сега. Обърна леко глава и насочи поглед към тъмния силует на оръжието в ръката на тъмничаря…