За самолета в седем часа нямаше места, а машината в единайсет беше претоварена. През изхода пускаха само хора с билети. Беше протестирала толкова гневно, че хората се заобръщаха. Реши да опита с подкуп, който само ядоса чиновника — не защото го обиди, а защото нямаше възможност да й услужи и да вземе парите. И отново пътниците пред и зад нея на двете опашки я изгледаха, когато той я смъмри с чисто галска надменност. Ако продължавам така, няма да стигна жива до Шамони, реши Вал и прие билет за един часа.

Самолетът кацна в Анеси с над половин час закъснение — в три и няколко минути, а опашката за таксита я накара да се държи по начин, който обикновено избягваше. В качеството си на сравнително висока жена знаеше какъв ефект предизвиква, когато започне да гледа отвисоко хората около себе си. Колкото и да беше глупаво, повечето хора го приемаха не като природна даденост, а като признак за вътрешно превъзходство. Жените се смущаваха, а мъжете ставаха плахи. Тази тактика й помогна да пререди няколко души на опашката, но беше безнадеждно далече от началото й. Тогава случайно погледна вдясно. В другия край на платформата видя лъскави лимузини и няколко шофьори, които пушеха, облегнати на тях, чоплеха си зъбите и си приказваха. За Бога, какво чакаше? Измъкна се от опашката и тичешком отвори чантата си.

А последното й раздразнение дойде в резултат на нещо, което трябваше да помни. В амфитеатъра на чудесното „село“ Шамони имаше забрана за движение на автомобили. Слезе от лимузината и тръгна бързо по широкия булевард. Видя в далечината големия червен терминал на лифта. Не можа да се сдържи. Започна да тича, все по-бързо и по-бързо! Чакай ме горе, мили! Остани жив и ме чакай!

В пет без десет Конвърс удари спирачка на паркинга и изскочи от колата. По магистралата към Монблан имаше голямо движение и близо до строежа на огромния нов мост се получи задръстване. Всички мускули на десния му крак бяха схванати от усилието непрекъснато да търси пролуки в летаргичното движение. Но все пак стигна! Беше в Шамони. Пред него се разгръщаше великолепието на Алпите, долу се виждаше селото. Затича се, като жадно гълташе свежия планински въздух. Забрави за болката, защото тя трябваше да го чака! Вал, моля те, успей! Толкова те обичам… по дяволите, имам нужда от теб! Чакай ме!

Тя стоеше до сградата на лифта и гледаше облаците под краката си, образували стена, покрила всички земни грижи. Потрепери от алпийския студ, но не помръдна. Застана до каменния парапет с дебел планински телескоп, през който туристите се наслаждаваха на красотите на Алпите срещу няколко франка. Боеше се до смърт, че той няма да дойде, че няма да може да дойде. Смърт.

Задаваше се последният лифт, след залез го спираха, защото замръзваше в отсъствието на слънце. Тя бе единственият човек освен бармана и няколко клиенти зад стъклените врати на бара. Джоел! Помолих те да останеш жив! Моля те, направи каквото те помолих!

Вагонът на лифта бавно се приближи и спря със скърцане. Вътре нямаше жива душа. Беше празен! Смърт.

И тогава се появи той, висок мъж със свещеническа якичка, и покривът на света отново придоби смисъл. Слезе от вагона, тя се втурна към него и той тръгна към нея. Прегърнаха се и се притиснаха един към друг, както никога не бяха правили, докато бяха мъж и жена.

— Обичам те! — прошепна той. — Боже мой, колко те обичам!

Тя се отдръпна от него, сложила ръце на раменете му, и очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си жив, тук си! Изпълни молбата ми.

— Длъжен бях — рече той, — защото молбата беше твоя.

Спаха голи, прегърнати, притиснали телата си, сякаш искаха да отблъснат света, срещу който трябваше да се изправят сутринта. Но поне няколко часа можеха да оставят за себе си — да дават и да получават един от друг, да знаят, че са съвсем сами, да си говорят шепнешком и да се опитат да проумеят какво и защо са загубили, да си обещаят, че никога няма да го загубят отново.

Когато утрото дойде, не искаха да го приемат, поне не веднага. Навън беше техният добре познат свят, но имаше и друг, който генералите от „Аквитания“ бяха готови да им наложат.

Поръчаха закуска и две канички кафе. Докато Вал разресваше косата си, Джоел отиде до прозореца и се загледа в цветния оживен Шамони. Навсякъде миеха с маркучи улиците. Шамони се подготвяше за нашествието на летните туристи и Конвърс реши, че са имали невероятен късмет, като намериха стая. Бяха обиколили три хотела, в първия едва се добраха до рецепцията. „За Бога, махни тази якичка!“ — беше изсъскала Валери. И трите бяха пълни, но в четвъртия — „Кроа Бланш“, някой току-що се беше отказал от резервацията си.

— След малко ще изляза да купя дрехи — обади се Валери зад гърба му.

— Колко ми липсваше всичко това — каза той, обърна се и обви ръце около нея. — Липсваше ми. Много.

— Нали се намерихме, мили. Това е единственото, което има значение.

На вратата се почука, вежливо чукане на сервитьор. Валери продължи:

— Сигурно носят кафето. Иди си измий зъбите с моята четка.

Седнаха един срещу друг на малката мраморна масичка до прозореца. Знаеха, че е време да започнат да мислят за външния свят. Джоел сложи лист и химикалка до кафето си.

— Още не мога да преглътна поведението на леля! — внезапно заговори Вал. — Как можах? Защо не ми мина през ума?

— И аз си задавах същите въпроси — нежно се усмихна Конвърс. — По отношение на теб.

— Чудя се как вчера не ме изхвърли от лифта.

— На два пъти ми мина през ума.

— Божичко, каква глупачка бях!

— Не, просто беше отчаяна — поправи я Джоел. — Също като леля си. Хващахте се за всяка сламка. Тя отчаяно се стреми да се върне в единствените пълноценни дни на живота си. Човек, обзет от такива чувства, може да бъде много убедителен. Говореше с нужните думи, със същите езотерични фрази, които си слушала от дете. Затова си й повярвала. Аз бих сторил същото.

— Ужасен си, когато искаш да утешиш някого, скъпи. По-кротко, още е сутрин.

— Разкажи ми за Сам Абът — рече той.

— Разбира се, но преди да започна, искам да знаеш, че не сме сами. В Париж има един инспектор от „Сюрте“, който знае, че не си убил Рьоне и че не би могъл да убиеш тъй наречения шофьор в „Жорж V“

Джоел сепнато се наведе над кафето си.

— Но аз го убих! Бог ми е свидетел, че не исках, стори ми се, че посяга за пистолет, но аз го пребих, блъсках главата му в стената. Умрял е от мозъчни травми.

— Не е. Убили са го в болницата. Бил е удушен. Прюдом каза, че това не е имало връзка с раните му. Както се изрази той, щом не си убил шофьора и Рьоне, колко души още не си убил? Смята, че всичко е инсценировка. Не разбира защо са укрили някои факти около смъртта на шофьора, а при Рьоне изведнъж се намират улики, които би трябвало да се оповестят много по-рано, ако наистина са съществували. Става дума за отпечатъци от пръстите ти в кабинета на Матилон. Прюдом иска да помогне, даде ми телефон, на който можем да го намерим.

— Не е ли опасно да му се доверим? — попита Джоел, докато записваше нещо на листа.

— Мисля, че не. Вчера сутринта направи нещо забележително, но ще стигна и до там.

— Човекът от „Жорж V“ — тихо изрече Конвърс. — Помощникът на Бертолдие. Оттам започна бягството ми. Сякаш някой внезапно се е възползвал от момента, видял е възможната стратегия и не е искал да изпусне удобния случай. „Изкарайте го убиец, може би ще се окаже полезно в бъдеще. Цената е само един човешки живот.“ Боже мой! — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Продължавай. Започни от началото. Какво стана със Сам?

Разказа му всичко, като започна от невероятната случка в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк — телефонния разговор, последван от енергичен млад мъж, хукнал нагоре по стълбите на хотела, а сетне за капитана, преследвал я по улицата.

— Най-странното в случая е — рече Джоел, — че хората, които са се обадили, може да са били на страната на закона.