— Чудесно.

— Тъй ли? Интуицията е хубаво нещо като първа реакция, адвокате, но след това човек започва да си задава въпроси. Един досаден възпитаник на елитен университет, в момента правителствен чиновник, размахващ дипломатически паспорт, макар и с противно поведение, което демонстрира посред нощ, все пак е представител на Държавния департамент. За какво, по дяволите, става дума?

Джоел се обърна, тръгна към леглото и погледна досието на Лайфхелм на пода. Обърна се отново и заговори ясно, като чуваше изтощението в гласа си.

— За нещо, в което не бих искал да те намесвам при никакви обстоятелства. Но за твое сведение интуицията ти не те е измамила.

— Честно казано — отвърна актьорът и бистрите му очи развеселено надникнаха иззад бръчките, — и аз си помислих същото. Заявих на онова копеле, че ако се сетя за нещо друго, ще се обадя на Уолтър… забравих му второто име.

— Кой?

— Посланикът ни в Бон. Представяш ли си, при всичките неприятности, които имат тук, дипломатическите марионетки са организирали обяд в моя чест — нищо и никакъв телевизионен актьор. Но предложението ми да се обадя на посланика разстрои нашия приятел повече от всичко друго. Не го очакваше. Доколкото си спомням, три пъти ми повтори, че посланикът не бива да бъде безпокоен по този въпрос. Не бил толкова важен, а пък имал и други грижи и всъщност дори не знаел нищо. И слушай внимателно, господин адвокат. Заяви, че си супертаен агент на Държавния департамент. Май тогава му казах: „Дрън-дрън.“

— Благодаря — рече Конвърс. Не му хрумна нищо друго, но знаеше какво иска да научи.

— Тогава разбрах, че интуицията ми не е чак толкова слаба — Даулинг погледна часовника си, след това се взря в Конвърс с пронизващ поглед. — Не съм страхливец, но не съм и знаменосец, друже. Въпреки това знамето ми допада. Не бих живял под друго.

— Аз също.

— Тогава се изясни. За знамето ли работиш?

— Да, но по единствения начин, по който мога, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Разследваш ли нещо в Бон? Затова ли не искаше да те виждат с мен? Затова ли в Хамбург седна толкова далече и дори не слезе сам от самолета в Бон?

— Да.

— А оня кучи син не искаше да се обаждам на посланика…

— Разбира се, че няма да иска. Не може да си го позволи. И, моля те, наистина не се обаждай.

— Да не си… Боже Господи! Да не си от онези тайни агенти, за които съм чел? В самолета се запознавам с човек, който не иска да го видят как слиза на летището.

— Не е толкова мелодраматично. Аз съм адвокат и просто разследвам някои нередности. Приеми тази теза. И много ти благодаря за всичко, което направи за мен. Новак съм в тия работи.

— Но не ти трепва окото, друже. Бива си те — Даулинг се обърна и тръгна към вратата. Спря и погледна пак Конвърс. — Може и да съм луд — заговори той. — На моята възраст това е позволено, но у теб има нещо едновременно насърчаващо и възпиращо. Забелязах го, когато ти разказвах за жена си. Женен ли си?

— Бях.

— Кой не е бил? Женен, искам да кажа. Съжалявам.

— А аз — не. И двамата не съжаляваме.

— А кой тогава? Още веднъж съжалявам. Интуицията не ме подведе. Ти си свястно момче — Даулинг посегна към топката на вратата.

— Кейл?

— Да?

— Трябва да знам. Много е важно. Кой беше човекът от посолството? Сигурно се е представил.

— Да — потвърди актьорът. — Размаха картата си под носа ми, когато му отворих вратата, но бях без очила. Затова, когато си тръгваше, настоях да разбера кой е.

— И кой беше?

— Каза, че името му е Фаулър. Ейвъри Фаулър.

— Какво?!

— Какво?

— Какво каза? — Конвърс се изви под въздействието на името. Трябваше да положи физическо усилие да се успокои и се хвана за леглото.

— Какво има, Джо? Какво ти е?

— Името! Да не е някаква лоша шега, някаква грешка! И теб ли те накараха да пътуваш с този самолет? Случайно ли се запознахме? И ти ли си част от всичко това, господин актьор! Много добре играеш игричките си!

— Ти си или пиян, или болен. За какво говориш?

— За стаята, за бележката ти, за всичко! Това име! В капан ли ме вкара тази нощ?

— Вече е сутрин, млади човече, и ако тази стая не ти харесва, можеш да отседнеш където пожелаеш. Пет пари не давам.

— Където?… — Джоел се опита да избегне ослепителните отражения на светлините от „Ке дю Монблан“ и да отпусне свитото си гърло. — Не… аз сам дойдох тук — пресипнало рече той. — Ти не би могъл да знаеш, че ще дойда. В Копенхаген, в самолета… Купих последния билет за първа класа, съседното място, до пътеката, беше продадено.

— Винаги сядам до пътеката.

— О, Боже!

— Говориш несвързано — Даулинг погледна към празната чаша на нощната масичка и към писалището, върху което имаше сребърен поднос с бутилка уиски. — Много ли пи?

Конвърс поклати глава.

— Не съм пиян… извинявай, моля те, извинявай! Ти нямаш нищо общо. Използват те, опитват се да те използват, за да ме открият! Ти спаси… работата ми… а аз се нахвърлих върху теб. Прости ми.

— Не ми приличаш на човек, притеснен за работата си — отбеляза актьорът по-скоро загрижено, отколкото сърдито.

— Не става дума за службата ми… а за успеха на една работа — Джоел пое дъх, за да се вземе в ръце. Отлагаше момента, когато трябваше да погледне в очите ужасните последици от току-що чутото. Ейвъри Фаулър! — Просто искам да доведа докрай започнатото, искам да спечеля — добави смутено, с надеждата да прикрие това, което Даулинг очевидно беше забелязал. — Всички адвокати искат да спечелят.

— Не се и съмнявам.

— Извинявай, Кейл.

— Няма нищо — каза актьорът с непринуден глас, но с внимателен поглед. — На местата, където се подвизавам напоследък, крясъците са нещо обичайно, но не говорят нищо. А твоите говореха.

— Не, просто реагирах прекалено бурно. Казах ти, че съм новак. Не по отношение на закона, а… в тези обиколни методи.

— Тъй ли?

— Да. Трябва да ми повярваш.

— Добре, щом настояваш — Даулинг отново погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но има още нещо, което може да ти бъде от полза при спасяването на… — актьорът направи многозначителна пауза — тая твоя работа.

— Какво е то? — попита напрегнато Конвърс, като се стараеше да не издава интереса си.

— Когато Фаулър си тръгваше, през ума ми минаха някои мисли. Едната беше, че съм се отнесъл твърде зле с човек, който просто си върши работата, а другата беше съвсем егоистична. Не бях му оказал съдействие, а това може в някакъв момент да ми излезе през носа. Разбира се, ако ти не беше се появил, щях да си прибера бележката, и толкоз. Но щом си тук и си в черния списък, може да ми се стъжни.

— Това трябваше да е първата ти грижа — чистосърдечно заяви Джоел.

— Може, не знам. Във всеки случай му казах, че по време на разговора съм те поканил да пийнем заедно и да дойдеш на снимките. Изглеждаше озадачен от втората част, но разбра първата. Заинтересувах се дали да му се обадя в посолството, ако ме потърсиш, и той каза да не го правя.

— Какво?

— С две думи, даде ми да разбера, че ако го потърся, ще попреча на „вътрешното разследване“. Предпочита той да ме търси. Щял да се обади към обяд.

— Но ти снимаш. Ще бъдеш на площадката.

— Това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите. Имаме радиотелефони. Тъй че ще прехвърлят разговорите ни.

— Не те разбирам.

— Ами опитай. Когато той се обади, аз ще се обадя на теб. Да му кажа ли, че сме се свързали?

Конвърс загледа учудено възрастния актьор, търсача на рискове.

— Винаги съобразяваш по-бързо от мен, нали?

— Ти си съвсем прозрачен. Той — също, та просто трябваше да събера две и две. Фаулър иска да те открие, но сам, далече от хората, които не искаш да видиш и ти. Когато застана на вратата и произнесе последните си думи, нещо ме разтревожи. Не можеше да играе дълго ролята си, също като теб в самолета, но не бях сигурен… Какво да му кажа, Джо?