— Най-добре вземи телефона му.
— Добре. Сега лягай да спиш. Приличаш на дрогирана актриса, която току-що е научила, че ще играе Медея.
— Ще се опитам.
Даулинг бръкна в джоба си и извади лист хартия.
— Вземи — рече той и се приближи към Конвърс. — Не бях сигурен дали да ти го дам, но по-добре да го имаш. Това е номерът на радиотелефона, на който можеш да ме намериш. Обади ми се, след като говориш с Фаулър. Много ще се притеснявам за теб.
— Давам ти дума… Кейл, какво искаше да кажеш с „това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите“?
Актьорът килна театрално глава.
— Кучият му син ме запита какво работя…
Конвърс седна на ръба на леглото. Главата му бумтеше, тялото му бе напрегнато. Ейвъри Фаулър! Боже! Ейвъри Престън Фаулър Холидей! Прес Фаулър… Прес Холидей!
Джоел спря да се люшка напред-назад и втренчи поглед в досието на Лайфхелм на пода. Беше допуснал най-лошото, защото не разбираше какво става, но имаше и една алтернатива, една малка възможност. Симетрията беше налице — той не можеше да ги проследи, но те съществуваха! Името Ейвъри Фаулър говореше нещо единствено на него, поне в Бон не знаеха за връзката му с убийството в Женева. Дали Даулинг не беше прав? Джоел му беше казал да вземе телефона на човека, но не беше твърде убеден. Образът на тъмночервената лимузина, влизаща през вратите на посолството, не го напускаше. Това беше връзката с шока от името на Ейвъри Фаулър. Човекът, който го използваше, беше от посолството, беше и част от „Аквитания“, следователно самозванецът също участваше в капана. Логиката беше проста и аритметична… но липсваше геометрията. Ами ако линията беше нарушена от вмъкване на друга равнина, нарушаваща аритметичната прогресия? В такъв случай обяснението можеше да постъпи само от източника.
Шокът се оттегляше, отново възстанови равновесието си. Започна да приема неочакваното, както беше правил стотици пъти в съдебни и заседателни зали. Знаеше, че не може да предприеме нищо, докато не се случи нещо друго извън контрола му. Най-трудното беше да се насилва да функционира, докато то наистина се случеше, каквото и да беше. Догадките бяха безплодни, всички вероятности оставаха неразбираеми за него.
Посегна към пода и взе досието на Лайфхелм.
Годините на Ерих Лайфхелм в Bundesgrenzschutz са уникални и изискват някои пояснения за самата организация. Една от последиците на всяка война е необходимостта от национална полиция в окупираната страна, която решава проблеми от най-обикновения превод до запознаване на окупационните войски с местните обичаи и традиции. За да се поддържа ред, трябва да има буфер между окупаторите и победения народ. Има и една странична причина, рядко обсъждана или анализирана в историческите книги, но все пак не по-малко важна. Разгромените армии все още притежават талантливи хора и ако техният талант не се реализира, унижението от поражението може да ферментира или най-малко да се дестилира до враждебност, която е непродуктивна за стабилизирането на политическия климат, или може да се превърне във вътрешна поквара, която да доведе до насилие и кръвопролития за сметка на победителите и новосформираните правителства. С две думи, Генералният щаб на съюзниците се оказа натоварен с блестящ и популярен военен, който не би изтърпял анонимността на ранното пенсиониране. Bundesgrenzschutz, в буквален превод — федерална погранична полиция, като всички полицейски организации е полувоенна структура и се явява логичен приемник за хора като Ерих Лайфхелм. Те са били водачи, така че по-добре победителите да ги използват, отколкото да бъдат атакувани от тях. И както винаги между водачи, има някои, които теглят напред и повеждат стадото. През онези години Ерих Лайфхелм е най-изявеният от тях.
Първоначалната му работа в Grenzschutz е като военен консултант по време на масираната германска демобилизация, а след това става главна връзка между полицейските гарнизони и окупационните войски на съюзниците. След демобилизацията главните му задължения са съсредоточени върху неспокойните зони във Виена и Берлин, където е в непрестанна връзка с командващите на американския, британския и френския сектор. Лайфхелм не крие фанатичния си антисъветизъм и е съответно забелязан от висшите офицери. Те започват все повече да му се доверяват, както навремето прусаците, докато започват да го смятат за един от тях.
В Берлин Лайфхелм за първи път се среща с генерал Жак-Луи Бертолдие. Развива се близко приятелство, но и двамата не парадират с него поради старата вражда между немските и френските военни. Намерихме само трима бивши офицери, служили под командването на Бертолдие, които си спомниха, или пожелаха да говорят, за честите им вечери заедно в отдалечени ресторантчета и кафенета, потънали в разговор. Но когато Лайфхелм е викан във френския щаб в Берлин, отношенията им са ледено официални. Рядко използват при обръщение фамилните си имена, ползват единствено чиновете и титлите си. В последните години, както вече бе отбелязано, и двамата отричат да се познават лично, като по този начин признават, че пътищата им може би са се пресекли отново.
Докато преди признаването на приятелството им е било неуместно заради традиционните предразсъдъци, настоящите причини са много по-разбираеми. И двамата са остриета в организацията на Делавейн. Имената им са включени в първия списък. Те са влиятелни хора, включени в управителните съвети на многонационални корпорации, които търгуват с продукти и технологии от строителството на язовири до изграждане на атомни централи. Помежду им са стотиците дъщерни фирми в Европа и Африка, които лесно могат да експедират продажбата на оръжия. Както ще се види по-подробно на следващите страници, може да се допусне, че Лайфхелм и Бертолдие поддържат връзка чрез една жена от Бон на име Илзе Фишбайн. Казва се Фишбайн по мъж, но бракът й е разтрогнат преди много години, когато Яков Фишбайн, един от оцелелите в концентрационните лагери, емигрира в Израел. Фрау Фишбайн, родена през 1942 г., е най-малката незаконна дъщеря на Херман Гьоринг.
Конвърс остави досието и посегна към тефтерчето до телефона на нощната масичка. Откачи от джобчето на ризата си златната химикалка „Картие“, която Вал му беше подарила преди години, и си записа името Илзе Фишбайн. Разгледа химикалката и името. Златната химикалка беше символ на обществено положение и бе спомен от по-добри дни. Е, всъщност не по-добри, а по-пълноценни. Валери по негово настояване най-сетне беше напуснала рекламната агенция в Ню Йорк с ненормалното й работно време и беше минала на свободна практика. В последния си официален работен ден беше отишла до магазина на „Картие“ и с голяма част от последната си заплата му купи подарък. Когато я попита с какво толкова е заслужил този подарък, тя отговори: „Накара ме да направя нещо, което трябваше да сторя преди години. От друга страна, ако свободната практика не ми донесе успех, ще ти я открадна и ще я продам… И без това ще я изгубиш.“
Свободната практика се оказа извънредно успешна, а той не изгуби химикалката.
Илзе Фишбайн насочи мислите му в друга посока. Колкото и да му се искаше да се срещне с нея, за това и дума не можеше да става. Това, което Ерих Лайфхелм знаеше, му е било съобщено от Бертолдие с посредничеството на фрау Фишбайн тук, в Бон. А съобщението очевидно съдържаше подробно описание и предупреждение — американецът е опасен. Илзе Фишбайн в качеството си на доверено лице на „Аквитания“ можеше да го отведе и при други хора в Германия, част от мрежата на Делавейн, но да я потърси означаваше да рискува себе си, а той не беше готов за това. Все пак разполагаше с име, с някаква информация, с един факт, който никой не предполагаше, че притежава, а опитът му подсказваше да съхранява такива детайли и да ги разкрива в удобен момент. Или да ги използва сам, зад гърба на другите.
И все пак изкушението беше огромно. Кръвна наследница на Херман Гьоринг, замесена в опит за възраждане на генералите! В Германия! Илзе Фишбайн можеше да се превърне в непосредствен ключ към лавина от нежелани спомени. Държеше в ръката си остро копие и в подходящ момент щеше да се възползва от него.
