— И естествено, „Талбът, Брукс и Саймън“ са се съгласили — отбеляза Джоел. — На Анстет не се отказва. Той е твърде логичен, да не говорим за влиянието на съда, който ръководи.

— Не мога да допусна, че е използвал второто.

— Но то съществува.

Холидей бръкна в джоба на сакото си и извади дълъг бял плик.

— Това е писмото. Съдържа всичко, което вече ти казах. Има и отделна страница, която обяснява какво трябва да направиш в Миконос. Щом уточниш с банката как и къде искаш да получиш парите, ще ти дам името на човек, който живее на острова, откакто се пенсионира. Той ще ти предаде всичко по случая. Имена, връзки, за които имаме информация, дейности, нарушаващи законите на техните страни — търговия с оръжие, изпращане на технологична информация на забранени места. Изгради няколко обвинения срещу Делавейн, дори без преки доказателства. Това ще е достатъчно. Ще ги направим за смях. Друго не е нужно.

— Откъде, по дяволите, вземаш това нахалство? — разсърди се Конвърс. — Не съм се съгласявал да правя каквото и да било! Не можете да вземате решения вместо мен! Какво си въобразявате? Оценявате ме като кон и предприемате действия зад гърба ми! За кого се вземате?

— За загрижени хора, които смятат, че са намерили подходящ човек за подходяща работа в подходящ момент — заяви Холидей и остави плика пред Конвърс. — Но не разполагаме с много време. Ти си бил там, където искат да изпратят всички нас, и знаеш за какво става дума — калифорниецът внезапно се изправи. — Помисли. Ще говорим по-късно. Между другото, швейцарците знаят, че тази сутрин сме се срещали. Ако някой те попита за какво сме си говорили, обясни им, че съм се съгласил с окончателното разпределение на акциите от клас А. Благодаря за кафето. Радвам се, че се срещнахме отново, Джоел.

Калифорниецът бързо мина между масите и излезе през вратата с медни рамки на „Льо Ша Боте“ в слънчевия блясък на „Ке дю Монблан“.

Телефонната централа беше в далечния край на дългата тъмна заседателна маса. Приглушеното й бръмчене беше в тон с достолепната обстановка. Швейцарският арбитър, юридически представител на женевския кантон, вдигна слушалката и тихо се обади. Кимна два пъти и остави слушалката. Огледа масата — седем от осемте адвокати бяха на местата си и си шепнеха. Осмият — Джоел Конвърс, стоеше прав до огромния прозорец с дръпнати встрани завеси и изглед към „Ке Гюстав Адор“.

— Господа — рече арбитърът. Разговорите секнаха и всички лица се обърнаха към него. — Обади се господин Холидей. Ще закъснее, но ви моли да започнете без него. Той е дал своите указания на съдружника си господин Рожто, а и разбрах, че тази сутрин се е срещнал с господин Конвърс и са се споразумели за една от последните подробности. Така ли е, господин Конвърс?

Главите отново се обърнаха, този път към фигурата до прозореца. Отговор нямаше. Конвърс продължаваше да гледа езерото.

— Господин Конвърс?

— Моля? — Джоел се обърна с намръщено чело, мислите му очевидно се рееха далече от Женева.

— Така ли е, господине?

— Не чух въпроса ви.

— Срещнахте ли се днес с господин Холидей?

Конвърс помълча.

— Да — отвърна след малко.

— И?

— И… той се съгласи с окончателното разпределение на акциите от клас А.

Последва очевидно облекчение от страна на американците и мълчаливо съгласие от представителите на „Берн“. И двете реакции не убягнаха на Джоел и при други обстоятелства би се замислил върху тях.

— Тогава да започнем работа, както предложи господин Холидей — каза арбитърът и си погледна часовника.

Изниза се цял час и започна втори. Бръмченето на гласовете се смесваше с шумоленето от разменяните страници, изясняваха се клаузи, включваха се нови параграфи. Холидей още го нямаше. Запалиха лампите, защото обедното небе притъмня, заговори се за настъпваща буря.

Внезапно зад дебелата дъбова врата се разнесоха писъци, които толкова се засилиха, че породиха страх у всички. Някои скочиха от столовете си около масата и шокирани застинаха на място. Други се втурнаха към вратата. Между тях беше и Конвърс. Арбитърът завъртя топката и дръпна вратата с такава сила, че я блъсна в стената. Никога нямаше да забравят гледката, която се разкри пред очите им. Джоел се втурна навън, като разблъскваше с лакти и ръце хората пред себе си.

Беше Ейвъри Фаулър. Бялата му риза беше подгизнала от кръв, гърдите му бяха решето от кървящи рани. Когато той падна, вдигнатата му яка се откъсна и откри окървавеното гърло. Хрипливото дишане беше до болка познато на Джоел — беше държал главите на децата в лагерите, докато хлипаха от гняв и неизразим страх. А сега държеше главата на Ейвъри Фаулър, след като го положи на пода.

— Божичко, какво стана? — извика Конвърс и прегърна умиращия.

— Те се… върнаха — изкашля думите съученикът му. — Асансьорът. Причакаха ме в асансьора… Казаха, че е заради „Аквитания“, това е името, което използват… „Аквитания“. Господи! Мег… децата! — главата на Ейвъри Фаулър се изви в спазъм към дясното рамо и окървавеното гърло изпусна последния му дъх.

Конвърс стоеше под дъжда с подгизнали дрехи и гледаше нещо невидимо във водата, където само преди час фонтанът беше изхвърлял струи към небето.

Умът му бе парализиран.

Той мина покрай дългото мраморно гише на рецепцията на хотел „Ришмон“ и се запъти към витата стълба вляво. Направи го по навик — апартаментът му беше на втория етаж, а обкованите с мед и тапицирани с виненочервено кадифе асансьори бяха повече за украса, отколкото за бързина.

Не забелязваше нищо около себе си, беше напълно безчувствен. Всяка частица от ума и тялото му бе вцепенена, разпръсната в някакво безвъздушно пространство. Един човек, когото бе познавал като момче под едно име, години по-късно беше умрял в ръцете му под друго, а думите, които бе прошепнал в жестокия миг на смъртта, бяха колкото неразбираеми, толкова и смразяващи. „Аквитания“. Казаха, че е заради „Аквитания“… Къде беше разумът? Къде се криеше логиката? Какво означаваха тези думи и защо беше въвлечен в тяхното неуловимо значение? Знаеше, че е въвлечен и че цялата отвратителна история, в която неволно се бе забъркал, имаше своите корени нейде в него. Името на един човек му бе подействало като магнит. Джордж Маркъс Делавейн, палачът от Сайгон.

— Monsieur! — сподавеният вик долетя отдолу, той се обърна и видя официално облечения портиер да тича през фоайето нагоре по стъпалата. Името му беше Анри и се познаваха от близо пет години. Приятелството им надхвърляше отношенията между служител и гост на хотела — често бяха играли заедно комар в Дивон ле Бен, отвъд границата на Франция.

— Здравей, Анри.

— Mon Dieu, Джоел, добре ли си? Търсят те непрекъснато от службата ти в Ню Йорк. Чух по радиото, цяла Женева говори за това! La drogue! Наркотици, престъпления, оръжия… убийство! Вече нахлуват и тук!

— Това ли съобщиха?

— Съобщиха, че под ризата му са открили пакетчета с кокаин. Уважаван avocat international, подозиран, че е връзка…

— Това е лъжа! — прекъсна го Конвърс.

— Но така говорят по радиото, какво друго мога да кажа? Споменаха и твоето име, бил умрял в ръцете ти… Разбира се, не си замесен, бил си просто там заедно с другите. Чух името ти и ужасно се разтревожих! Къде беше досега?

— Отговарях в полицейския участък на редица въпроси, които нямат отговор.

Въпроси, на които нямаше отговор, но някой го имаше. Не той и не властите в Женева. Ейвъри Фаулър, не — Престън Холидей заслужаваше нещо по-добро. Едно доверие бе предложено и прието в смъртта.

— Божичко, ти си вир-вода! — възкликна разтревоженият Анри. — Ходил си под дъжда. Нямаше ли таксита?

— Не съм гледал. Исках да повървя.

— А, разбирам. Шокът. Ще ти изпратя малко хубав „Арманяк“. А за вечеря ще ти резервирам маса в ресторанта.

— Благодаря. Дай ми половин час и накарай телефонистката да ме свърже с Ню Йорк. Никога не мога да се свържа сам.