Не се виждаше нищо освен ръба на стола, а под него — лъснатият паркет на пода. Дългите, силни крака, които бяха носили тренираното му мускулесто тяло през битки и триумфални паради, му бяха отнети. Лекарите казаха, че болните крака са инструменти на смъртта, която ще убие и останалата част от него. Сви юмруци и бавно ги притисна към писалището, гърлото му се изпълни с беззвучен писък.

— По дяволите, Конвърс, какво си въобразяваш? — кресна Конъл Фицпатрик с нисък, яростен глас, когато настигна Джоел, крачещ забързано между високите дървета около Алтер Цол. — Познавах Прес много по-добре и много по-дълго от теб. За Бога, той беше женен за сестра ми! Бяхме близки приятели цели петнайсет години!

— Държиш се като дете. Изчезвай.

Фицпатрик се затича и препречи пътя на Джоел.

— Моля те, мога да помогна, позволи ми да го направя! Знам езика, за разлика от теб! Имам връзки, пак за разлика от теб!

— Освен това имаш и собствена представа за някакъв срок, каквато аз нямам. Махни се от пътя ми, моряче.

— Недей така — замоли го офицерът. — Добре, няма да получа всичко, което искам. Не ме отблъсквай.

— Моля?

Фицпатрик неволно пристъпи от крак на крак.

— Свикнал си да извиваш ръце, нали, адвокате?

— Не, обстоятелствата го налагат.

— Понякога човек сам ги създава.

— Не и аз.

— Тогава грешката ми е в това, че не те познавам.

— В момента говориш за тактика, но когато каза „два дни“, ти го мислеше.

— Разбира се — кимна Конъл. — Защото искам всичко да се разкрие, искам виновният да плати. Бесен съм, Конвърс, направо съм бесен. Не искам цялата работа да се замотае и да отмре. Колкото повече време не се прави нищо, толкова по-малко хора се интересуват. Знаеш това не по-зле от мен, а може би и по-добре. Опитвал ли си се някога да възобновиш старо дело? Аз съм опитвал нееднократно, когато съм преценявал, че има нередности. Е, разбрах едно: системата не обича такива неща. И знаеш ли защо?

— Знам — отвърна Джоел. — Защото в съдебните регистри има прекалено много нови дела, твърде много усилия се влагат в текущите проблеми.

— Точно така. Прес заслужава нещо по-добро. Мегън — също.

— Да, заслужава… заслужават. Но има едно усложнение, което Прес Холидей разбираше по-добре от нас двамата. Казано просто… и жестоко, животът му не беше особено важен в сравнение с целта, която преследваше.

— Това е прекалено жестоко!

— И дяволски точно — отсече Конвърс. — Зет ти щеше да ти извие врата, ако беше се втурнал по този начин и се беше развикал на висок глас за помощ. Върви си, капитане. Върни се за погребението.

— Не. Искам да ме включиш в разследването. Оттеглям срока.

— Много мило.

— Нека бъде по твоему — Фицпатрик отново кимна и с въздишка призна поражението си. — Ще правя каквото ми кажеш.

— Защо? — попита Джоел и очите им се срещнаха.

Погледът на военноморския юрист не трепна. Отговори просто:

— Защото Прес ти имаше доверие. Твърдеше, че си най-добрият.

— След него — допълни Конвърс и си позволи да смекчи изражението си с намек за усмивка. — Добре, и аз ти имам доверие, но съществуват някои основни правила. Или ги приемаш, или, както сам се изрази, няма да се включиш в екипа.

— Да ги чуем. Ще примигвам вътрешно, за да не ме видиш.

— Първо на първо, ще ти казвам само нещата, които според мен трябва да знаеш в дадена ситуация. Всичко друго ще бъде плод на догадките ти и по този начин няма да можеш да издадеш сведенията, с които разполагаме.

— Доста грубичко.

— Това е положението. От време на време ще ти казвам по някое име, ако съм преценил, че то ще отвори някоя врата, но това винаги ще бъде от втора или трета ръка. Ти си съобразителен, ще изнамираш свои източници, за да се предпазваш.

— Правил съм го неведнъж. Все пак трябва да ми кажеш нещо.

— Ще ти кажа много абстрактни неща и съвсем малко факти. Щом започнем да напредваме, ако това изобщо стане, ще научиш повече. Когато решиш, че си отгатнал нещо, казвай ми. Това е много съществено. Не можем да рискуваме да се провалим само защото работиш въз основа на погрешни предположения.

— Кои сме ние?

— Бих искал да знам.

— Много утешително.

— Така е.

— Защо още сега не ми кажеш всичко? — попита Фицпатрик.

— Защото Мегън Холидей загуби съпруга си и не бих искал да види как ще загуби и брат си.

— Приемам този довод.

— Между другото, с колко време разполагаш? Нали си на активна военна служба?

— Първоначалният ми отпуск е трийсет дни, с право на продължаване. При положение, че единствената ми сестра е овдовяла с пет деца, бих могъл и да се уволня.

— Ще се придържаме към трийсетте дни, капитане. Те са повече от времето, с което разполагаме. Може да е и по-малко от две седмици.

— Започвай да говориш, Конвърс.

— Да се поразходим — Джоел тръгна обратно към стената на Алтер Цол и гледката на Рейн под нея.

Разказа сбито на събеседника си за какво става дума, описа текущата ситуация, в която няколко съмишленици от различни страни се обединяват и използват значителното си влияние, за да заобиколят законите и да продават оръжия и технологии на вражески правителства и организации.

— С каква цел? — заинтересува се Фицпатрик.

— Бих могъл да отговоря „печалба“, но едва ли ще те убедя.

— Като единствен мотив — да — замислено отбеляза флотският офицер. — Влиятелни хора, поне както аз разбирам думата „влиятелни“ по отношение на съществуващите закони, най-резултатно биха оперирали сами или на малки групи, в рамките на собствените си страни. Естествено, ако печалбата беше основната им цел, не биха се координирали зад граница, а и не е необходимо. Пазарът е широк, само трябва да прибират парите.

— Браво, адвокате.

— Тъй че? — Фицпатрик погледна Джоел, докато вървяха към отвора в каменната стена, където бе поставено бронзово оръдие.

— Дестабилизация — обясни Конвърс. — Масова дестабилизация. Серия от сътресения в неспокойни райони, които ще поставят под въпрос способността на демократичните правителства да се справят с насилието.

— Отново питам — с каква цел?

— Бързо мислиш — рече Джоел, — тъй че ще те оставя сам да си отговориш. Какво става, когато съществуващата политическа структура се компрометира от безредици, когато вече не може да функционира, когато нещата излязат от контрол?

Двамата спряха до оръдието, флотският офицер заразглежда дулото му.

— Или се преструктурира, или се подменя — отговори той, обърна се и погледна Конвърс.

— Още веднъж браво — тихо изрече Конвърс. — Това е в общи линии.

— Но няма смисъл — Фицпатрик присви очи от слънцето и от усилен размисъл. — Нека обобщя. Може ли?

— Може.

— „Влиятелни хора“ означава лица с високо обществено положение. Ако допуснем, че не говорим за престъпни елементи, възможност, която отпада поради отсъствието на чисто печалбарски мотив, става дума за сравнително уважавани граждани. Има ли някаква друга дефиниция, която да не знам?

— Ако има, и аз не я знам.

— Тогава защо ще искат да дестабилизират политическите структури, които гарантират влиянието им? Не се връзва.

— Чувал ли си израза „всичко е относително“?

— До втръсване. Е, и?

— Ами помисли.

— За какво?

— За влиянието — Джоел извади цигарите си, изтръска една и я запали. По-младият мъж се взираше в седемте планини на Вестервалд в далечината.

— Искат още — бавно заяви Фицпатрик и се извърна към Конвърс.

— Искат всичко — поправи го Джоел. — А единственият начин, по който могат да го постигнат, е като докажат, че техните методи са единствените ефикасни, че всички други са безплодни срещу повсеместните изблици на хаос.

Изражението на Конъл остана неподвижно, докато осмисляше думите на Конвърс.

— Света Дево… — започна той. Гласът му бе едновременно шепот и вик. — Многонационален фашизъм.

— Писна ми да повтарям „браво“, затова ще кажа „точно така“, адвокате. Току-що го формулира по-добре от всички нас.