Падна, кракът му хлътна в дупка, издълбана от крайбрежно животно, глезенът му болезнено се изви.

Стана, измъкна крака си и опита да продължи да тича, макар и с накуцване. Доберманите наближаваха, лаят и скимтенето ставаха все по-яростни със засилването на следата, мирисът на неизсъхнала пот ги влудяваше и подготвяше да убиват.

Брегът! Беше целият в тиня и плаващи боклуци. Джоел улови дръжката на пистолета, но не за да го извади, а да не го изгуби, докато куцукаше надолу към брега и търсеше най-удобното място да влезе във водата.

Не чу нищо до момента, когато от сенките проехтя плътен рев и огромно животинско тяло полетя във въздуха право към него. Чудовищната муцуна на кучето бе изкривена от ярост, очите му горяха, огромната челюст зееше, виждаха се зъбите и черната паст. Конвърс падна на колене и доберманът прелетя покрай дясното му рамо, разкъса ризата му с горния си кучешки зъб и пльосна по гръб в тинята. Моментното поражение се оказа непоносимо за него, загърчи се и се затъркаля, заръмжа, стъпи на задни лапи и се оттласна от тинята към чатала на Джоел.

Джоел стреля и отнесе горната част на кучешкия череп. Кръв и мозък се пръснаха в сенките, отпуснатата лъскава челюст се опря в скута му.

Останалата част от глутницата се носеше към брега, придружена от оглушително кресчендо животински писъци. Джоел се хвърли във водата и заплува с всичка сила навътре. Пистолетът му пречеше, но знаеше, че не бива да го изпуска.

Докато плуваше срещу крайбрежните течения на Рейн, Джоел внезапно се сети — днес беше петият ден от затворничеството му в имението на Лайфхелм. Разбира се, не приличаше на клетка в джунглата, но това не променяше съществено положението. Вече беше в сенчестата част на реката, околните планини не допускаха лъчите на залязващото слънце. Задържа се на място и се обърна назад. На брега до заливчето, където беше влязъл във водата, кучетата се щураха, объркани и гневни, ръмжаха и виеха. Няколко отидоха на брега да подушат убития си водач и всяко от тях уринира до него. Територията им беше маркирана.

Мощни струи светлина от фенерчета внезапно пронизаха мрака на дърветата. Конвърс заплува към средата на реката — беше успял да се спаси от фенерчетата по Меконг, не се боеше от тях и сега. Вече го бе преживял и знаеше кога е спечелил.

Остави течението в средата на реката да го понесе на изток. Някъде там трябваше да има други светлини, които щяха да го отведат до убежище и телефон. Трябваше да постави всяко нещо на мястото му и бързо да изгради основата, върху която щеше да работи. Чувстваше, че може да го извърши. Но адвокатът в него му подсказа, че ако по улиците тръгне човек с превързана огнестрелна рана и мокри дрехи, който не говори немски, той едва ли ще се изплъзне от вниманието на апостолите на Джордж Маркъс Делавейн. Тъй че трябваше да действа по друг начин, с всички подръчни средства. Трябваше да се добере до телефон! Трябваше да се обади в чужбина. Трябваше и щеше да го направи! Хуан Хе избледня, сега Рейн беше път към живота.

Заплува бруст, стиснал здраво пистолета над водата. В далечината видя светлините на някакво село.

Валери стоеше в студиото си и намръщено слушаше гласа в слушалката. Навитият на спирала шнур се опъна, когато протегна ръка и остави четката на триножника. Очите й се плъзнаха по залените със слънце дюни зад стъклените врати, но мисълта й бе съсредоточена върху думите, които чуваше.

— Лари, какво става с теб? — прекъсна го тя, неспособна да се сдържи. — Джоел не е просто твой служител или младши съдружник, той е твой приятел! Говориш, сякаш искаш да възбудиш дело срещу него. Какъв беше онзи ваш термин? Да, косвени улики. Бил тук, бил там, някой казал това, друг онова.

— Опитвам се да разбера, Вал — запротестира Талбът от кабинета си в Ню Йорк. — Съветвам те и ти да направиш същото. Има много неща, които не мога да ти кажа, защото така ме посъветваха високопоставени личности. И сега нарушавам инструкциите именно защото Джоел ми е приятел и искам да му помогна.

— Добре, да започнем отначало — съгласи се Валери. — Какво точно искаш да знаеш?

— Съзнавам, че не ми влиза в работата, но не бих те питал, ако не се налагаше…

— Добре. За какво става дума?

— Знам, че вие с Джоел имахте проблеми — продължи старшият съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, сякаш говореше за несъществена детска караница. — Но има проблеми и проблеми.

— Лари — прекъсна го отново Вал. — Имахме проблеми и се разведохме. Това означава, че проблемите са били сериозни.

— Един от проблемите не беше ли и физическото насилие? — попита бързо и тихо Талбът. Думите очевидно го отвращаваха.

Валери се смая, не очакваше подобен въпрос.

— Какво?

— Знаеш какво имам предвид. Удрял ли те е в пристъп на ярост?

— Не сме в съда и отговорът ми е не, разбира се, че не. Хиляди пъти бих предпочела да е така.

— Моля?

— Нищо — отвърна Валери, като се съвзе от смайването си. — Не знам какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Джоел разполагаше с много по-ефикасни средства да ми смачка фасона. И едно от тях, скъпи Лари, беше кариерата на Джоел Конвърс в „Талбът, Брукс и Саймън“.

— Знам, скъпа, и съжалявам. Подобни оплаквания са постоянно явление в бракоразводните дела и не знам срещу тях да има противодействие. Но това е друго нещо. Говоря ти за мрачните му настроения, знаем, че често му се случваше.

— А познаваш ли нормален човек, който да не изпада в мрачни настроения? — заинтересува се бившата госпожа Конвърс. — Светът, в който живеем, не е раят на земята.

— Така е. Но Джоел е изживял част от живота си в много по-страшен свят от всичко, което можем да си представим. Не мога да допусна, че тези преживявания не са оставили белези върху психиката му.

Валери замълча, трогната от неподправената искреност на възрастния мъж, която се коренеше в загрижеността му.

— Лари, много си мил и подозирам, че си прав, дори съм сигурна, че си прав. Точно затова смятам, че трябва да ми кажеш нещо повече. Вие, адвокатите, употребявате термина „физическо насилие“, когато биете нанякъде. Но това понякога подвежда. Хайде, Лари, бъди честен. Той вече не ми е съпруг, но не сме се разделили, защото е преследвал фусти или ми е блъскал главата в стената. Може и да не искам да бъда омъжена за него, но това не значи, че не го уважавам. Той има свои проблеми, аз имам мои, а ти намекваш, че неговите са много по-сериозни. Какво се е случило?

Талбът не отговори веднага и след малко отново бързо и тихо произнесе думи, които очевидно го отвращаваха.

— Казват, че нападнал някакъв човек в Париж, без да е бил предизвикан. Човекът умрял.

— Не, изключено! Не би могъл!

— Точно това ми заяви и той, но ме излъга. Уж се обади от Амстердам, а не е стъпвал там. Обеща да се върне в Париж и да изясни нещата, а не се е върнал. Всъщност е някъде в Германия. Интерпол има заповед да го арестува, търсят го навсякъде. Изпратили са му съобщение да се яви в американското посолство, но е отказал. Просто е изчезнал.

— Боже мой, всички бъркате! — избухна Валери. — Не го познавате! Ако всичко това наистина се е случило, значи е бил нападнат и е нямало друг начин да се защити!

— Не и според независимия ни свидетел, който не е познавал нито единия, нито другия.

— Значи не е независим, той лъже. Изслушай ме сега. Живяла съм с този човек четири години, с изключение на няколко кратки командировки, и през цялото време бяхме в Ню Йорк. Виждала съм го нападан от пияници и улична измет, пънкари, с които би могъл да измете паважа, но нито веднъж не е правил дори крачка към тях. Просто вдигаше ръце с дланите напред и отминаваше. Понякога тъпанарите му подвикваха груби думи, а той само спираше и ги поглеждаше. И да ти кажа, Лари, този поглед ги смразяваше. Но това беше всичко.

— Вал, бих искал да ти вярвам. Искам да вярвам, че е било самозащита, но защо е избягал и се е скрил? Посолството може да му помогне, да го защити, а той не иска да стъпи там.