— Значи се бои. Това се случваше, но само за няколко минути, обикновено през нощта, когато се събуждаше от някакъв кошмар. Сядаше в леглото с толкова плътно затворени очи, че лицето му се превръщаше в мрежа от бръчки. Но никога не продължаваше дълго, казваше ми, че е напълно естествено и няма защо да се тревожа. Искаше всичко онова да остане в миналото, никога не говореше за него.

— А може би е трябвало — тихо продума Талбът.

Валери отговори не по-високо:

— Може да си прав, Лари. Не мисли, че не съм преосмислила всичко през последните две години. Но каквото и да се е случило, той действа по този начин само защото се бои… или може би е ранен…

— Проверени са всички болници и частни лекари — прекъсна я Талбът.

— По дяволите, трябва да има някаква причина! Такова поведение не е типично за него и ти го знаеш.

— Точно така, Вал. Нищо от това, което е извършил, не е типично за човека, когото познавам. Може би ти единствена би могла да хвърлиш известна светлина.

— Какъв е човекът в Париж, който е умрял?

— Шофьор във фирма за наемане на лимузини. Според свидетеля, който е пазач в мазето на хотела, Джоел се приближил до него, креснал му нещо и го избутал през вратата. Чули се звуци от боричкане и след няколко минути мъжът бил намерен пребит на алеята.

— Абсурд! Какво ти каза Джоел?

— Че излязъл през вратата, видял двама мъже да се бият и изтичал да предупреди пазача на път към таксито си.

— Точно така би постъпил — твърдо отсече Вал.

— Портиерът на „Жорж V“ го отрече. Полицията твърди, че снопчетата коса, намерени по пребития, съответстват на космите от банята на Джоел.

— Крайно невероятно!

— Да допуснем, че е имало предизвикателство, за което не знаем — продължи бързо Талбът. — Но това не обяснява последващите му действия. Преди да ти ги кажа, искам да ти задам един въпрос. Мисля, че ще ме разбереш.

— Нищо не разбирам! Какъв е въпросът?

— През онези периоди на депресия Джоел фантазираше ли? Изпадаше ли в състоянието, което психиатрите наричат „вживяване в роля“?

— Искаш да кажеш дали си е представял, че е друг човек, с друг тип поведение?

— Точно така.

— Категорично не.

— Тъй ли?

— Какво „тъй ли“? Изплюй камъчето, Лари.

— Като говорим за вероятно и невероятно, очаква те шок, мила моя. Според хората, които ме предупредиха да не говоря много, а вярвай ми, че са добре информирани, Джоел е отлетял за Германия, като е заявил, че участва в секретно разследване на посолството ни в Бон.

— Може и така да е! Не си ли взе отпуск от „Талбът, Брукс и Саймън“?

— Взе си отпуск във връзка със съвсем друг въпрос. Няма никакво разследване на посолството в Бон, нито явно, нито тайно. Откровено казано, говорих с хора от Държавния департамент.

— Боже мой… — Валери замълча, но преди адвокатът отново да заговори, прошепна: — Женева. Онзи ужасен случай в Женева!

— Ако има някаква връзка, а това е първото нещо, което обсъдихме с Нейтън, тя е толкова дълбоко скрита, че не можахме да я открием.

— Но тя съществува. Всичко започна тогава.

— Ако приемем, че съпругът ти действа рационално.

— Той не ми е съпруг и съм сигурна, че действа рационално.

— Белезите върху психиката, Вал. Не може да няма белези. И ти се съгласи с това.

— Не съм се съгласявала за този вид белези. Не за убийство, лъжа и бягство! Джоел не е такъв! Моят съпруг не е… не беше такъв!

— Разумът е извънредно сложен и деликатен инструмент. Стресовите състояния от миналото могат да изскочат внезапно…

— Стига, Лари! — извика Валери. — Запази тези приказки за съдебната зала и не ми пробутвай такива глупости за Конвърс!

— Ти си разстроена.

— Точно така, разстроена съм! Защото търсиш обяснения, които не подхождат на човека! Подхождат на това, което са ти казали онези хора, които трябвало да уважаваш.

— Уважавам ги в смисъл, че са информирани и имат достъп до сведения, с каквито ние не разполагаме. Освен това фактът, че са нямали и най-малката представа кой е Джоел Конвърс, докато адвокатската асоциация не им е дала адреса и телефона на фирмата, не бива да се пренебрегва.

— И ти им вярваш? След всичко, което знаеш за Вашингтон, просто си приел думите им? Колко пъти Джоел се е връщал от командировки там и е повтарял: „Лари твърди, че лъжат. Не знаят какво да правят и затова лъжат.“

— Валери — строго рече адвокатът. — Тук не става въпрос за някаква бюрократична процедура, а след толкова години смятам, че мога да различа човек, който играе игрички, от един истински гневен… гневен и уплашен човек. Обади ми се лично заместник-държавният секретар Брустър Толанд и ми даде номер, на който потвърдиха самоличността му. Той не играеше театър. Беше потресен, гневен и както ти казах, силно разтревожен.

— И ти какво му каза?

— Истината, разбира се. Не само защото трябваше да го направя, но и защото лъжите не биха помогнали на Джоел. Ако е болен, има нужда от помощ, а не от съучастничество. Няма да помогнем на Джоел с лъжи. Аз наистина вярвам, че му се е случило нещо. Той не е на себе си.

— Чакай малко — извика Валери, осенена от предположение. — Може би не става дума за Джоел!

— За него става дума — простичко отсече Талбът.

— Откъде знаеш? Само от думите на някакви непознати във Вашингтон?

— Не, Вал — отвърна адвокатът. — Говорих с Рьоне в Париж, преди Вашингтон да се появи на сцената.

— С Матилон?

— Джоел е ходил в Париж да търси помощта му. Излъгал го, точно както излъга и мен, но и двамата стигнахме до извода, че не само лъжите са съществени. Забелязал нещо в погледа на Джоел, същото, което аз долових в гласа му. Някаква неуравновесеност и особено отчаяние. Рьоне го е видял, а аз го чух. Опита се да го скрие и от двама ни, но не успя. Когато говорих последния път с него, затвори телефона на половин дума, а гласът му ехтеше като на зомби.

Валери се втренчи в ярките танцуващи отражения на слънцето във водите на нос Ан.

— Рьоне съгласи ли се с теб? — попита с едва доловим глас.

— Говорихме за всичко, което току-що ти казах.

— Страх ме е, Лари.

Хаим Абрамс влезе в стаята и тежките му ботуши затропаха по пода.

— Значи все пак успя! — изрева израелецът. — Мосад беше прав, той е опасен!

Единственият човек в кабинета беше Ерих Лайфхелм, седнал зад писалището.

— Патрули, сирени, кучета! — извика немецът и удари с малката си ръка по червеното сукно. — Как е успял?

— Повтарям, той е опасен, специалистът ни го нарече чудовище. Колкото повече го ограничават, толкова по-яростен става. Така е било и тогава, преди много години. Тъй че нашият провокатор започна одисеята си по-рано, отколкото я планирахме. Свърза ли се с другите?

— Говорих с Лондон — рече задъхан Лайфхелм. — Той ще се обади в Париж и Бертолдие ще прехвърли две роти от Марсилия и Брюксел тук, в Бон. Нямаме време за губене.

— Надявам се, че търсенето продължава.

— Natürlich46! Претърсват и двата бряга сантиметър по сантиметър. Всички черни пътища и пътеки, които водят от реката към града.

— Може да се изплъзне, правил го е и друг път.

— И къде ще отиде, сабра? В посолството си? Там можеш да го смяташ за труп. В бонската или федералната полиция? Ще го натоварят в брониран микробус и ще го докарат тук. Няма къде да отиде.

— Това вече го чух, когато напусна Париж. Чух го и когато пристигна в Бон. И на двете места допуснахме грешки, които ни струваха много часове. Казвам ти, в момента съм по-разтревожен, отколкото съм бил през три войни и цял живот, изпълнен с безредици.

— Бъди разумен, Хаим, и гледай да се успокоиш. Той няма други дрехи, няма паспорт, нито някакви документи за самоличност, няма пари. Не говори езика…

— Има пари! — внезапно се сети и кресна Абрамс. — Когато беше под действието на наркотиците, говореше за голяма сума пари, обещани в Женева и доставени на Миконос.