Секретарката затвори телефона, стана от стола и приглади роклята си. Отвори едно чекмедже и извади чанта с дълги дръжки. Преметна я през рамо и отиде до затворената врата на началника си. Почука.

— Да? — обади се отвътре Матилон.

— Сюзан е, господине.

— Влез, влез — рече Рьоне и когато жената влезе, се облегна на стола. — Последното писмо май е на неразбираем език.

— Съвсем не, господине. Просто… опасявам се, че не е прилично да ви го кажа.

— Какво толкова неприлично можеш да ми кажеш? На моята възраст ще бъда толкова поласкан, че ще се похваля на жена си.

— О, господине…

— Не, Сюзан, сериозно, ти си тук вече… колко стана… седмица, десет дни? Човек може да си помисли, че работиш при мен от месеци. Работата ти е безупречна и ти благодаря, че се съгласи да заместиш секретарката ми.

— Тя ми е близка приятелка, господине. Не можех да не й помогна в такъв момент.

— Благодаря ти. Надявам се, че Господ е добър и ще й помогне. Младите хора в наше време карат толкова бързо и безразсъдно. Съжалявам. Какво има, Сюзан?

— Не съм обядвала, господине. Чудех се дали…

— Божичко, колко съм недосетлив! Разбира се, иди да обядваш и непременно ми донеси сметката. Ще ти я възстановя.

— Не е нужно, но все пак благодаря за предложението.

— Сюзан, това не е предложение, а заповед. Пийни си вино, пък после нека объркаме всички имена. Тръгвай.

— Благодаря, господине — Сюзан отиде до вратата, отвори я малко и спря. Погледна през рамо и видя, че Матилон е потънал в четене. Затвори тихичко, бръкна в чантата си и извади голям пистолет с перфориран заглушител, завинтен към дулото. Обърна се и безшумно тръгна към писалището.

Адвокатът вдигна очи.

— Какво има?

Сюзан бързо изстреля четири куршума. Рьоне Матилон отскочи назад в стола си, черепът му бе отнесен от дясното око до лявото слепоочие. По лицето и бялата риза рукна кръв.

— За Бога, къде беше досега? — извика Валери в слушалката. — Цяла сутрин се мъча да се свържа с теб!

— Рано тази сутрин — отвърна Лорънс Талбът, — когато чух новината, разбрах, че се налага да взема първия самолет за Вашингтон.

— Да не би да си повярвал? Не може да бъде!

— Че вярвам, вярвам, но има и нещо по-лошо, чувствам се отговорен. Имам усещането, че без да съзнавам, съм дал тласък на всичко това и май точно така е станало.

— По дяволите, Лари, обясни ми.

— Джоел ми се обади от един хотел в Бон, не знаеше името му. Беше напълно излязъл от релси, Вал. Една секунда говореше спокойно, следващите ми крещеше и накрая си призна, че е объркан и уплашен. Бръщолевеше невероятни неща, как го заловили и затворили в каменна къща в гората и как избягал и се криел в реката, как убил някакъв човек, когото наричаше „разузнавач“. Непрекъснато крещеше, че трябва да се измъкне, че претърсват гората и двата бряга… С него се е случило нещо лошо. Върнал се е в онези ужасни дни на военнопленничеството. Всичко, което каза, всичко, което описа, е разновидност на тогавашните му преживявания — болката, стреса, напрежението от бягството му през джунглата и по реката. Той е болен, мила моя, и тази сутрин го доказа по ужасяващ начин.

Валери почувства празнота, някакъв страшен вакуум в гърлото. Не беше в състояние да мисли, можеше единствено да реагира на чутото.

— Защо смяташ, че си отговорен за случилото се?

— Убеждавах Джоел да се срещне с Перигрин. Постарах се да му внуша, че той ще го изслуша, че не е такъв, за какъвто го смята.

— За какъв го смята? Какво точно ти каза?

— Почти нищо смислено. Някакви надути фрази за генерали и фелдмаршали и мъглява историческа теория, която обединявала командири от различни войни и армии в усилията им да завземат властта. Не се изразяваше ясно. Стараеше се, но щом започнах да му задавам въпроси, избухна и заяви, че това не е съществено, че не го слушам или че съм прекалено твърдоглав, за да го разбера. Все пак накрая призна, че е много уморен и объркан и има нужда от сън. Тогава му споменах за Перигрин, но той не изрази доверие към него. Беше дори враждебен, защото видял колата на бивш немски генерал да влиза в посолството, а както вероятно знаеш, Перигрин е един от изтъкнатите офицери на Втората световна война. Обясних му, колкото можах по-търпеливо, че Перигрин не е от „тях“ и че не дружи с военни… Явно не съм успял. Джоел се е свързал с него, насрочил си е среща и го е убил. Нямах представа, че е толкова болен.

— Лари — започна бавно Валери със слаб глас. — Слушам те много внимателно, но не ми звучиш достоверно. Не че не ти вярвам. Джоел веднъж заяви, че си честен човек… но нещо липсва от картината. Онзи Конвърс, когото познавам и с когото живях четири години, никога не изкривяваше фактите, за да ги нагоди към абстрактните идеи, в които искаше да вярва. Не го правеше дори когато беше страшно ядосан. Казвах му, че от него ще излезе слаб художник, защото не може да промени дори един нюанс, за да подкрепи концепцията си. Това просто не му е присъщо.

— Значи твърдиш, че той не може да лъже?

— Сигурна съм, че може… че лъжеше, но никога за важни неща. Не е в неговия стил.

— Но е било, преди да се разболее, преди да започне да буйства. Призна, че е убил човека в Париж.

Валери ахна.

— Не може да бъде!

— Опасявам се, че е така. Точно както е убил и Уолтър Перигрин.

— Заради някаква историческа теория? Грешиш, Лари!

— Двама психиатри от Държавния департамент го обясниха, но с фрази, които положително ще оплета, ако трябва да ги повторя. „Прогресираща латентна ретрогресия“ май беше една от тях.

— Глупости!

— Но може би си права за едно. Женева. Помниш ли, ти ми каза, че имало нещо общо с Женева?

— Да. И какво е то?

— Там е започнало всичко. Във Вашингтон бяха единодушни. Не знам дали си чела вестниците…

— Само „Глоуб“, защото ми го носят. Иначе не съм мръднала от телефона.

— Убитият в Женева адвокат всъщност е доведен син на Джак Холидей. Бил един от водачите на антивоенното движение през шейсетте години и опонент на Конвърс в сделката. Установено е, че са се срещнали на закуска преди съвещанието. Смятат, че той е подмамил Джоел и че сигурно се е държал брутално с него, защото е имал репутацията на човек, който впива зъби в гърлото на противника.

— И защо би го направил? — попита Валери. Изтощените й нерви внезапно се напрегнаха.

— За да разстрои Джоел. Да отвлече мислите му от сделката. Не забравяй, че са преговаряли за милиони и че спечелилият адвокат щеше да получи голямо признание — клиентите биха се редили на опашка пред кантората му на Уолстрийт. Има дори доказателства, че Холидей е успял.

— Какви доказателства?

— Половината са технически, тъй че няма да се впускам в големи обяснения. Ще ти кажа само, че е имало изкусно прехвърляне на даващи право на глас акции, които при известни пазарни условия биха донесли на клиентите на Холидей повече гласове, отколкото възнамеряваното сливане на компаниите. Джоел го е приел, а не смятам, че при нормални обстоятелства би го направил.

— При нормални обстоятелства? А каква е другата половина?

— Поведението на Джоел на самото съвещание. Според докладите от разпитите на всички присъстващи той не е бил на себе си. Бил разсеян, дори объркан. Няколко адвокати и от двете страни на масата са коментирали факта, че почти през цялото време е стоял до прозореца и е гледал навън, сякаш е чакал нещо. Бил е толкова разконцентриран, че е трябвало да повтарят въпросите, отправени към него, но дори тогава като че ли не ги е схващал. Мисълта му била другаде, заета с нещо, което го е поглъщало изцяло.

— Лари! — извика Валери. — За какво намекваш? Че Джоел има нещо общо с убийството на Холидей?

— Такава възможност не бива да се изключва — тъжно изрече Талбът. — Нито психологически, нито в светлината на видяното от свидетелите в коридора, където е умрял Холидей.

— И какво са видели? — прошепна Валери. — Във вестниците пишеше, че когато е умрял, Джоел е държал главата му.