— Боя се, че има още нещо, мила моя. Прочетох докладите. Според портиера и двама адвокати точно преди Холидей да издъхне, двамата си разменили яростни думи. Никой не е сигурен какви точно са били, но са единодушни, че са изглеждали злобни. Холидей е бил вкопчен в реверите на Джоел, сякаш го е обвинявал. По-късно, когато го разпитвала женевската полиция, Джоел заявил, че не е имало свързан разговор, нищо повече от истеричните думи на един умиращ. В полицейския доклад е отразено, че не е имал желание да подпомогне полицията.

— Божичко, той просто е бил в шок! Знаеш какво е изживял! Видът на човек, буквално издъхнал в ръцете му, сигурно го е травмирал!

— Валери, не отричам, че на пръв поглед е така, но всичко трябва да се проучи. Най-вече поведението му.

— Какво според тях е направил? Каква е новата теория? Че е излязъл на улицата, срещнал случайно наемен убиец и му платил да види сметката на Холидей? Лари, това е смехотворно.

— Разбира се, има много въпроси, на които не може да се отговори, но всичко, което става, съвсем не е смехотворно. Трагично е.

— Добре, добре — бързо издума Валери. — Но защо би го направил? Защо би искал да убие Холидей? Защо?

— Струва ми се очевидно. Колко ли е ненавиждал хора като Холидей? Били са си в къщи, на сигурно място и са проклинали и осмивали всичко, изживяно от хора като Джоел, наричали са ги глупаци, убийци, лакеи… и съвсем ненужни жертви. Наред с ненавистните му „командири“ холидеевците сигурно са олицетворявали всичко, което е мразил. Едната група хора са хвърляли войниците в боя, изпращали са ги да бъдат осакатявани, убивани, изтезавани, а другата се е подигравала с всичко, което са претърпели. Тогава, на закуската, Холидей сигурно е казал нещо, което е накарало Джоел да превърти.

— И предполагаш — тихо започна Валери, а думите отекваха в гърлото й, — че затова е искал да види Холидей мъртъв?

— Отмъщение. Това е преобладаващата теория.

— Не е вярно. Не може да бъде вярно.

— Там има висококвалифицирани специалисти, Вал. Анализирали са целия материал в досиетата му и смятат, че тази тенденция е налице. Индуцирана от шок внезапна патологична шизофрения.

— Много впечатляващо. Трябва да го избродират на шапките си за бейзбол, защото там му е мястото.

— Не смятам, че си човекът, който може да оспорва…

— Напротив, точно аз съм човекът — прекъсна го бившата госпожа Конвърс. — Но никой не си даде труда да попита мен, баща му или сестра му, която, между другото, е била една от въпросните протестиращи, за които говориш. Няма начин Холидей да е провокирал Джоел повече от нея.

— Не можеш да правиш подобни изявления, мила моя. Ти просто не си присъствала.

— Но го знам, Лари. Защото Джоел смяташе, че холидеевците, както ти сам се изрази, са прави. Не винаги одобряваше начина, по който изразяваха идеите си, но смяташе, че са прави!

— Не мога да повярвам. Не и след всичко, което е преживял.

— Тогава се обърни към друг източник, май така ги наричаш. Към някои от досиетата, които твоите жреци на поведенческите науки за по-удобно са пропуснали да прегледат. Когато Джоел се е върнал, в негова чест е имало военен парад във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния, където са му предложили всичко освен ключовете от апартаментите на всички старлетки в Лос Анжелис. Така ли е?

— Спомням си, че е имало тържествено посрещане на човек, избягал от плен при необикновени обстоятелства. Дори държавният секретар го е поздравил в самолета.

— Точно така, Лари. А после? Къде другаде е бил честван?

— Не разбирам.

— Погледни досиетата. Никъде. Той не е искал. Колко покани е получил? От колко големи и малки градове, от колко фирми и организации, всички бясно подканяни от Белия дом? Сто, петстотин, пет хиляди? Най-малко толкова, Лари. А знаеш ли колко от тях е приел? Кажи, знаеш ли? Първожреците не ти ли казаха?

— Този въпрос не беше обсъждан.

— Естествено. Защото този въпрос е нарушавал тенденцията, изкривявал е нещата, които Джоел не допусна да бъдат изкривени! Отговорът е нула, Лари. Не е приел тези покани, нито една от тях! Смятал е, че всеки ден от онази война е бил още един ден в ада. Отказвал да използват името му като пропаганда.

— Какво искаш да кажеш? — строго попита Талбът.

— Холидей не му е бил враг, поне не в смисъла, който се мъчиш да вложиш. Липсват ти нюансите.

— Метафорите ти надхвърлят възможностите ми, Вал. Какво се мъчиш да ми внушиш?

— Че нещо вони, Лари. Толкова е гнило, че едва поемам дъх, но вонята не идва откъм бившия ми съпруг. Идва от всички вас.

— Ще трябва да ме изключиш от бройката. Единственото, което искам, е да помогна. Смятах, че го знаеш.

— Знам го, Лари. Вината не е твоя. Дочуване.

— Щом науча нещо, ще ти се обадя.

— Добре. Довиждане.

Валери затвори телефона и погледна часовника си. Трябваше да тръгва за бостънското летище „Логан“ да посрещне Роджър Конвърс.

— Köln in zehn Minuten!58 — извика гласът от високоговорителя.

Конвърс седеше до прозореца, опрял лице в стъклото. Отвън се нижеха градовете по пътя към Кьолн — Борнхайм, Везел, Брюл. Влакът беше около три четвърти пълен, което значеше, че на всяка двойна седалка имаше поне по един пътник. Когато тръгнаха от гарата, на мястото, което заемаше сега, седеше една жена — модно облечена жителка на предградията. Забеляза я друга жена, вероятно нейна приятелка, седнала малко по-назад. Съседката му го заговори. Краткотрайното внимание, което предизвикаха двамата, когато се разбра, че не може да й отговори, го изнерви. Той сви рамене и поклати глава, тя млъкна, стана раздразнено и отиде при приятелката си.

Забрави вестника си сгънат на седалката, същия вестник, който на първа страница беше отпечатал снимката му. Той я гледаше като хипнотизиран, докато не се усети какво прави, и веднага седна на нейното място, като сгъна вестника така, че снимката да не се вижда. Огледа се предпазливо, прикрил лице с ръката си. Намръщи се и се постара да си придаде вид на дълбоко замислен човек, който не забелязва какво става наоколо. Но успя да забележи чифт очи, приковани в него, докато притежателят им водеше оживен разговор с възрастната дама, седнала до него. Човекът отмести поглед и Конвърс успя за половин секунда да разгледа лицето му, преди да се извърне към прозореца. Познаваше го, беше разговарял с него, но не можеше да се сети къде и кога. Усещането беше колкото влудяващо, толкова и плашещо. Къде го беше срещал? Кога? Той позна ли го? Знаеше ли името му?

Ако беше така, човекът не направи нищо. Беше възобновил разговора си с дамата. Джоел се постара да си го представи целия, може би щеше да си припомни нещо. Беше едър, не толкова висок, колкото пълен, и на пръв поглед веселяк, но Джоел усети някаква злоба под повърхността. Скоро ли го беше виждал или отдавна? Колко отдавна? Къде? Изминаха десетина минути, откак погледите им се срещнаха, а Джоел все не успяваше да размърда паметта си. Беше като гипсиран от страх.

— Wir kommen in zwei Minuten in Köln an. Bitte achten Sie auf Ihr Gepäck!59

Няколко пътници станаха, заприглаждаха саката и полите си и се запротягаха към багажа. Когато влакът намали ход, Джоел притисна чело към студеното стъкло. Остави ума си да почине, за да може през следващите минути да му подскаже какво да предприеме.

Минутите летяха, а напрежението му не спадаше, мозъкът му бе парализиран. Едни пътници слязоха, други се качиха, много носеха дипломатически куфарчета, подобни на неговото, което остана в кофа за боклук в Бон. Искаше да го запази, но нямаше как. Беше му подарък от Валери, също като златната писалка, и на двете бяха изписани инициалите му в онези по-добри дни… Не, не по-добри, поправи се той, просто по-различни. Нищо не беше по-добро или по-лошо, не можеха да се правят сравнения, когато ставаше дума за връзка. Връзките или просъществуваха, или се разпадаха. Тяхната се разпадна.