Защо тогава, питаше се той, докато влакът спираше в Кьолн, изпратих съдържанието на куфарчето на Вал? Отговорът се крие в чистата логика, реши Джоел. Тя щеше да знае какво да направи, другите не знаеха. На „Талбът, Брукс и Саймън“ не можеше да разчита. На сестра си още по-малко. Баща му? Летецът, чието чувство за отговорност свършваше до крилата на самолета? Не можеше да го прати на пилота. Обичаше стария Роджър, подозираше, че го обича повече, отколкото той него, но пилотът не беше стъпил здраво на земята. За него тя значеше връзки с хората, а старият Роджър така и не се научи да се справя с тях, не можа да намери верния тон дори с жена си, за която твърдеше, че дълбоко обича. Лекарите обявиха като причина за смъртта й сърдечна недостатъчност, но синът й смяташе, че е умряла поради системното пренебрегване от страна на мъжа й. Пък и без това Роджър го нямаше, щеше да отсъства няколко седмици. Тъй че оставаше единствено Валери… неговата вечна и бивша Валери.

— Entschuldigen Sie. Ist dieser Platz frei?60 — сепна го гласът на мъж с дипломатическо куфарче в ръка.

Джоел кимна, решил, че става дума за свободното място до него.

— Danke — рече мъжът, седна и остави куфарчето в краката си. Измъкна изпод лявата си мишница вестник и го разгърна. Конвърс се напрегна, като видя снимката си. Отново се извърна към прозореца, дръпна още по-ниско периферията на шапката и наведе глава, като се надяваше, че прилича на изтощен пътник, който иска да подремне. След няколко секунди, когато влакът потегли, изпита усещането, че е успял.

— Verrückt, nicht wahr?61 — рече съседът му с вестника.

Джоел се размърда и с усилие отвори очи под периферията на шапката.

— Ммм?

— Schade62 — добави мъжът и направи с дясната си ръка извинителен жест.

Конвърс отново се сгуши до прозореца със затворени очи, хладината на стъклото го успокояваше, тъмнината му подейства по-добре от всякога.

— Wir kommen in fünf Minuten in Düsseldorf an!63

Джоел се люшна напред, вратът му бе болезнено схванат, главата му беше изстинала. Съдейки по схванатите си рамене, доста беше поспал. Мъжът до него четеше и подчертаваше някакъв документ, дипломатическото куфарче лежеше на коленете му, а вестникът беше спретнато сгънат и пъхнат между двама им. За безкрайно неудоволствие на Конвърс снимката се виждаше ясно. Човекът отвори куфарчето, прибра документа и щракна ключалките. Обърна се към Конвърс.

— Der Zug ist pünktlich64 — заяви той и закима с глава.

Джоел кимна в отговор и внезапно забеляза, че пътникът от другата страна на пътеката беше се изправил редом с възрастната дама, ръкуваше се с нея и отвръщаше на някаква нейна фраза. Но не я гледаше, очите му бяха приковани върху Конвърс. Джоел отново се облегна на прозореца и възобнови позата на уморен пътник със спусната над очилата периферия. Кой беше този човек? Ако се познаваха, защо мълчеше? Как можеше от време на време да го поглежда и спокойно да продължава да разговаря?

Влакът започна да спира, скоро свирките му щяха да оповестят влизането му в Дюселдорф. Конвърс се запита дали немецът до него ще слезе. Беше затворил куфарчето, но не правеше движения като че ли ще се изправи и ще се присъедини към чакащите пред вратата. Вместо това взе вестника и го разгърна, слава Богу, този път на вътрешна страница.

Влакът спря, пътниците слязоха, качиха се други — повечето жени, натоварени с покупки в кутии и найлонови пликове с емблемите на скъпи бутици. Влакът за Емерих представляваше „визонова връзка“ между предградията, както се изразяваше Вал за следобедните влакове между Ню Йорк и Уестчестър и Кънектикът. Джоел видя, че мъжът от другата страна на пътеката изпрати възрастната дама до края на опашката и отново почтително се ръкува с нея, преди да се върне на мястото си. Конвърс обърна лице към прозореца, наведе глава и затвори очи.

— Bitte, können wir die Plätze tauschen? Dieser Herr ist ein Bekannter. Ich sitze in der nächsten Reihe.

— Sicher, aber er schläft ja doch nur.

— Ich wecke ihn65 — отвърна съседът на Конвърс, засмя се и стана. Мъжът от отсрещната страна го беше склонил да сменят местата си и седна до Джоел.

Конвърс се протегна, прозя се, като закри уста с лявата си ръка, а дясната плъзна под сакото към дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да го покаже на новия си спътник с познатата физиономия. Влакът потегли, шумът се засили. Сега беше моментът.

— Сигурен бях, че ви познавам — рече човекът, очевидно американец, и се ухили широко.

Конвърс беше прав, в дебелия мъж имаше нещо злобно, чу го в гласа му, както го беше чул и преди, но не помнеше къде.

— Съвсем сигурен? — попита Джоел.

— Разбира се. Но се обзалагам, че вие не сте.

— Честно казано, не.

— Ще ви подскажа. Винаги познавам добрия стар янки! Бъркал съм само два пъти през всичките тези години, докато прескачах тук-там да продавам малката си линия за производство на дубликати, почти като оригиналите.

— Копенхаген — сети се Джоел с неприязън. Чакаше багажа си заедно със същия човек. — И една от грешките ви е била в Рим, където сте взел някакъв италианец за американизиран кубинец от Флорида.

— Точно така! Та как ви беше името?

— Роджърс — отвърна Джоел само защото преди известно време беше мислил за баща си. — Вие говорите немски — додаде той.

— А как иначе? Германия е най-големият ни пазар. Старецът ми беше шваба и говореше единствено немски.

— Какво продавате?

— Най-добрите имитации на Седмо авеню, но не ме разбирайте погрешно, не съм някакво еврейче. Вземате един модел, например „Баленсиага“. Сменяте няколко копчета и плисета, слагате жабо, където в модела го няма, и пускате дрешките из Бронкс и Ню Джърси, Маями и Пенсилвания, където му зашиват етикет с името „Валенсиана“. Продавате на едро пратката за една трета от цената на „Баленсиага“ и всички са доволни с изключение на самия Баленсиага. Но не може да направи нищо, което си струва времето в съда, защото в голямата си част работата е съвсем законна.

— Не съм много сигурен.

— Е, човек трябва много да се рови, за да докаже, че има нещо незаконно.

— Така е за съжаление.

— Не ме разбирайте погрешно! Ние снабдяваме търговската мрежа и правим услуга на хиляди дребни домакини, които не могат да си позволят парижки парцали. А и аз печеля хляба си. Видяхте ли онази сбръчкана баба, с която бях? Тя е собственица на верига от магазини в Кьолн и Дюселдорф, а сега се оглежда към Бон. Да ви кажа, замотах я…

Големите и малките градове се носеха край тях. Леверкузен… Лагенфелд… Хилден, а търговският пътник не млъкваше.

— Wir kommen in fünf Minuten in Essen an!66

Всичко започна в Есен.

Най-напред настъпи бъркотията, но не внезапно. Нарастваше постепенно като огромна вълна, която набира сили с приближаването до начупен бряг, за да достигне кресчендо при разбиването си върху скалите. Всички качващи се пътници говореха възбудено помежду си. Главите започваха да се обръщат и шиите да се протягат, за да се чуят няколкото работещи транзистора. Едни бяха притиснати към уши, други, усилени до максимум по молба на пътниците, бяха вдигнати във въздуха. Колкото повече се напълваше влакът, толкова по-високо говореха всички, а разговорите почти се удавяха в пискливите метални гласове на радиожурналистите. Пред Джоел и търговския пътник седеше слабичко момиче с униформа на частно училище и учебници в брезентова раница и държеше гърмящ транзистор в лявата си ръка. Наоколо се събираха пътници и очевидно молеха момичето да усили радиото.