— Не нося документи, господине. Естеството на задачата ми не го разрешава — думите на Фицпатрик бяха бързи и точни, стойката му — изпъната.

— Искам потвърждение на името, чина и местоработата ви, и то още сега!

— Казах ви името, което бях инструктиран да казвам, ако ме запита някой несвързан със задачата ми.

— Кой ви инструктира? — излая дипломатът.

— Прекият ми началник, господине.

— Значи ли това, че Фаулър не е истинското ви име?

— Моите почитания, господин посланик. Името ми е Фаулър, чинът ми е капитан трети ранг, местоработата ми е флотата на САЩ.

— Къде си въобразявате, че се намирате? Във вражески плен? „Име, чин и сериен номер — това е всичко, което съм длъжен да кажа съгласно Женевската конвенция!“

— Това е всичко, което ми е разрешено да кажа, господине.

— Ще проверим тази работа, капитане, ако изобщо сте капитан. А и този Конвърс се очертава като извънредно странен лъжец — в един момент е олицетворение на почтеността, а в следващия действа като много особен беглец.

— Моля ви, господин посланик, опитайте се да разберете, задачата ни е поверителна. Тя в никакъв смисъл не се доближава до дипломацията, нито ще повлияе на работата ви като главен представител на американското правителство в тази страна. Но наистина е поверителна. Ще докладвам за този разговор на началниците си и те, без съмнение, ще ви се обадят. А сега, господа, с ваше разрешение, ще си тръгвам.

— Още не, капитане, или какъвто сте. Но ако сте човекът, за когото се представяте, нищо не е провалено. Аз не съм глупак. Няма да кажа на никого в посолството. Господин Даулинг настоя на това и аз приех условието му. Ще се затворим в стаята за връзка с осигурен против подслушване телефон и вие ще се обадите във Вашингтон. Не съм поел този пост, от който губя близо милион годишно, за да допусна дребни чиновници да провеждат под носа ми разследвания без мое знание.

— Искането ви звучи разумно, господин посланик, и бих искал да се съобразя с него, но се опасявам, че не мога.

— Опасявам се, че ще можете!

— Съжалявам.

— Направете каквото ви казва, капитане — намеси се Даулинг. — Както ви беше обещано, всичко ще остане между вас двамата. Но Конвърс има нужда от защита, търсят го в чужда страна, а той дори не говори езика. Приемете предложението на посланик Перигрин. Той ще спази обещанието си.

— При всичкото ми уважение към вас, отговорът ми е отрицателен — Конъл се обърна и тръгна по широката пътека.

— Майоре! — изрева посланикът с яростен глас. — Спрете го! Спрете този човек!

Фицпатрик погледна зад себе си и видя нещо, което не очакваше да види, и в същия миг разбра, че е трябвало да го очаква. От далечната сянка на огромната царствена сграда изскочи мъж, който очевидно бе военен адютант на посланика — член на състава на посолството! Конъл се вцепени, думите на Джоел отекнаха в ушите му. Хората, които си видял на летището, хората от посолството… са на другата страна.

При почти всички други обстоятелства Фицпатрик би останал на място и изчакал. Не беше сторил нищо лошо, нищо незаконно и никой не можеше да го насили да обсъжда лични въпроси, след като нямаше закононарушение. И тогава разбра колко грешеше! Генералите на Джордж Маркъс Делавейн щяха да го принудят! Обърна се и побягна.

Внезапно над главата му се разнесоха два оглушителни изстрела! Хвърли се на земята и се търкулна в сянката на храстите, когато гневен мъжки глас разцепи тишината на нощта и заспалата градина.

— Копеле мръсно! Какво си въобразяваш, че правиш?

Чуха се нови изстрели, нов поток ругатни и звуци на борба изпълниха моравата пред университета.

— Да не си посмял да убиеш човек! Освен това, кучи сине, там може да има и други хора! Не желая да ви слушам, господин посланик!

Конъл пропълзя през чакълестата пътека и раздели с ръце листата на храстите около нея. В ясната лунна светлина, на далечната пейка, актьорът Кейлъб Даулинг, бивш моряк от Кважалейн, се беше навел над тялото на майора, втурнал се от сянката, натискаше с ботуша си гърлото му, извиваше протегнатата му ръка и се мъчеше да го накара да пусне оръжието.

— Тъпо копеле си ти, майоре! А може и да си нещо друго, дяволите да те вземат!

Фицпатрик се изправи и хукна приведен по широката пътека към изхода.

— Просто нямах избор! — заяви Конъл. Беше захвърлил дипломатическото куфарче на дивана и седеше наведен на един стол, все още разтреперан.

— Успокой се, опитай се да се успокоиш — Конвърс отиде до елегантната ловна маса до стената, където имаше голям сребърен поднос с уиски, лед и чаши. Беше се научил да прави поръчки на английски. — Трябва да пийнеш нещо — продължи той и сипа бърбън на Фицпатрик.

— И още как! Досега не бяха стреляли по мен. То било много неприятно усещане.

— Така е. В първия момент не можеш да повярваш, не можеш да приемеш мисълта, че тази разкъсваща мозъка пукотевица има нещо общо с теб… докато не се увериш в доказателствата. И тогава ти призлява — Конвърс подаде чашата на флотския офицер.

— Изпускаш нещо — рече Конъл, взе чашата и погледна към Джоел.

— Нищо не изпускам. Дай да анализираме случката. Ако добре си чул Даулинг, посланикът няма да каже нищо на персонала на посолството.

— Сетих се — прекъсна го Фицпатрик и отпи няколко глътки бърбън, без да сваля очи от Конвърс. — Прочетох нещо в засекретеното с флагче досие на един друг военнопленник, май че беше сержант. При втория ти опит за бягство е бил убит човек. Било по залез-слънце. Отишъл си при него и за минута-две си загубил разсъдък. Според сержанта си се втурнал в джунглата, заловил си виетнамеца, убил си го със собствения му нож и си взел автомата му. С него си застрелял още трима виетнамци, които били наоколо.

Джоел застана пред флотския юрист. Отговори му тихо, но сърдито.

— Мразя подобни описания. Събуждат всички образи, които ненавиждам… Ще ти го разкажа както си беше. Едно момче на не повече от седемнайсет години трябваше да се облекчи и въпреки че внимавахме да не се отделяме от групата, имаше достойнството да се отдалечи на три-четири метра. Мръсникът, който го уби, изчака точно този момент и изстреля откос, който разцепи лицето на момчето на две. Когато стигнах до него, половината му лице остана в ръцете ми и чух кудкудякане — мръсен смях на мръсен човек, който олицетворяваше за мен всичко неописуемо. Нямаше значение дали е виетнамец или американец. Ако искаш да знаеш истината, това, което направих, беше и против виетнамците, и против американците, защото и двете страни бяха виновни, че всички бяхме оскотели, включително и аз. Другите трима, вероятно с жени и деца в някое село на север, нямаха представа, че съм зад тях. Застрелях ги в гръб, адвокате. Какво ли би казал Джон Уейн за това?

Конъл проговори чак когато Джоел отиде при ловната маса и си наля уиски.

— Преди няколко часа ми каза, че се връщаш оттам, закъдето съм тръгнал. Е, не съм стигнал още, но започвам да разбирам откъде се връщаш. Ти истински ненавиждаш всичко, зад което стои „Аквитания“. И най-вече хората, които я управляват.

Конвърс се обърна.

— С всяка своя частица — потвърди той. — Затова трябва да обсъдим случилото се тази вечер.

— Казах ти, че нямах избор. Сам ме предупреди, че хората от посолството, които видях на летището, са на страната на Делавейн. Не можех да поема риска.

— Знам. Сега и двамата сме преследвани от своите и защитавани от враговете. Трябва да помислим, капитане.

Телефонът дразнещо звънна два пъти. Фицпатрик скочи от стола, първата му реакция беше шокова. Джоел го гледаше и го успокояваше с поглед.

— Извинявай — рече Конъл. — Още не съм на себе си. Ще се обадя, вече съм добре — отиде до телефона и вдигна слушалката. — Ja? — послуша няколко секунди, закри я с ръка и погледна към Конвърс. — Международната телефонистка. Сан Франциско. Това е Мегън.

— Което ще рече Ремингтън — заяви Джоел. Устата му внезапно пресъхна, пулсът му се ускори.