— И аз му отговорих изчерпателно, господин адмирал — прекъсна го Ремингтън. — Такава беше инструкцията на старшия юридически офицер на базата и цитирах разпоредбата, в която ясно е казано, че старшият юридически офицер може да не дава достъп до досиетата. В гражданското право това е обичайна процедура, господин адмирал. Федералното бюро за разследване рядко предоставя на местните или градските полицейски власти информацията, която е събрало, по простата причина, че на разследването може да се попречи от изтичане на информация или поради наличие на корупция.

— И нашият старши юридически офицер, лейтенант Фицпатрик, в момента провежда разследване на офицер, уволнен преди осемнайсет години, така ли?

— Не знам, господин адмирал — отвърна Ремингтън. Очите му бяха безизразни. — Знам само, че заповедта му беше изрична. Тя остава в сила седемдесет и два часа. След това вие, разбира се, можете да подпишете нова заповед за даване достъп до досието. Президентът на страната също може да го направи по време на национална криза.

— Мислех, че срокът е четирийсет и осем часа — отбеляза Хикмън.

— Не, господин адмирал. Четирийсет и осем часа е стандартният срок за премахване на всяко флагче, независимо кой го иска, с изключение, разбира се, на президента. Нарича се специално отлагане. Флотското разузнаване го сверява с ЦРУ, Националната агенция за сигурност и Г-2, за да се увери, че няма да се изнесе материал, който все още е строго секретен. Тази процедура няма нищо общо с прерогативите на старшия юридически офицер.

— Добре сте си научил урока.

— Като всеки друг адвокат във флотата на Съединените щати, сър.

— Разбирам — адмиралът се облегна на тапицирания въртящ се стол и вдигна крака на писалището. — Капитан Фицпатрик нали отсъства от базата? Непредвиден отпуск, ако се не лъжа.

— Да, господин адмирал. Той е в Сан Франциско при сестра си и децата й. Съпругът й бе убит при опит за грабеж в Женева. Погребението май е утре сутринта.

— Да, четох за това. Мръсна история… Но нали можете да се свържете с него?

— Да, господин адмирал, имам телефона. Искате ли да му се обадя? Да го уведомя за искането на Пети отдел.

— Не, не — Хикмън поклати глава. — Моментът не е подходящ. Могат да почакат поне до утре следобед. Предполагам, че и те знаят разпоредбите. Щом сигурността е толкова застрашена, ей го Пентагонът, а според последните слухове вече са открили и пътя към Белия дом — адмиралът спря, намръщи се и погледна лейтенанта. — А ако не знаехте как да се свържете с Фицпатрик?

— Но аз знам, господин адмирал.

— Да, но представете си, че не знаехте? И се получи законно искане не чак от президента, но все пак достатъчно спешно. Вие можете да махнете флагчето, нали?

— Теоретически като следващ по ранг — да. Ако се съглася да поема юридическата отговорност за преценката си.

— За кое?

— За това, че съм повярвал достатъчно в целесъобразността и неотложността на искането, за да наруша заповедта на висшестоящия си офицер, която му осигурява седемдесет и два часа да действа така, както намери за добре. Той беше непоколебим, господин адмирал. И откровено казано, законът ме задължава да поддържам привилегията на старшия юридически офицер.

— Бих казал, че сте и морално задължен — съгласи се Хикмън.

— Моралът няма нищо общо, господин адмирал. Това е чисто юридически казус. А сега да му се обадя ли, господин адмирал?

— Не, по дяволите — Хикмън свали краката си от писалището. — Просто бях любопитен и, честно казано, вие ме убедихте. Фиц не би издал заповедта, ако нямаше основания. Пети отдел ще трябва да изчака три дни, освен ако не реши да плаща телефонни разговори с Вашингтон.

— Мога ли да попитам, господин адмирал, кой точно депозира искането?

Адмиралът погледна многозначително Ремингтън.

— Ще ви кажа след три дни. Знаете ли, и аз трябва да поддържам привилегията на един човек. Но така или иначе, ще научите, защото в отсъствието на Фицпатрик вие ще трябва да разрешите изпращането на материала след изтичането на срока — Хикмън довърши питието си и лейтенантът разбра. Разговорът беше приключил.

Ремингтън се изправи и върна полупълната си винена чаша на медното барче. Застана мирно и попита:

— Това ли е всичко, господин адмирал?

— Да, това е всичко — отговори адмиралът с поглед, зареян към океана.

Лейтенантът отсечено козирува, а Хикмън едва вдигна ръка към челото си. Адвокатът се обърна кръгом и тръгна към вратата.

— Ремингтън?

— Да, господин адмирал?

— Кой, по дяволите, е този Конвърс?

— Не знам, господин адмирал. Но капитан Фицпатрик ми каза, че степента на флагчето е четири нула.

— Боже мой…

Хикмън вдигна слушалката и последователно докосна няколко бутона. След няколко секунди вече говореше с офицер със същия чин в Пети военноморски отдел.

— Опасявам се, че ще се наложи да изчакаш три дни, Сканлън.

— И защо? — заинтересува се адмиралът на име Сканлън.

— Забраната на старшия юридически офицер да се вдигне флагчето от Конвърс е в сила на нашата база. Ако искаш да опиташ чрез Вашингтон, нямам нищо против, дори ще ти помогна.

— Казах ти, Брайън, хората ми не искат да минават през Вашингтон. И на теб ти се е случвало. Там вдигат пара, което е крайно нежелателно.

— Тогава защо не ми кажеш с каква цел искаш да махнем флагчето на Конвърс? Кой е той?

— Знаеш, че ако можех, бих ти казал. Да ти призная, и аз не съм наясно, а това, което знам, съм се заклел да не казвам на никого.

— Тогава се обърни към Вашингтон. Заставам зад решението на старшия си юридически офицер, който, между другото, дори не е тук.

— Така ли? Но ти сигурно си говорил с него?

— Не, говорих със следващия по ранг, лейтенант Ремингтън. Той е получил заповедта директно от старшия юридически офицер. И Ремингтън няма да отстъпи, можеш да ми вярваш. Дадох му тази възможност, но той се скри зад куп законови текстове. Тук го наричат „натегача“.

— Каза ли защо е сложена забраната?

— Нямаше представа. Защо не му се обадиш? Сигурно още е долу и вероятно…

— Не си му казал името ми, нали? — прекъсна го Сканлън, очевидно раздразнен.

— Не, нали ме помоли, но след три дни ще го научи. Ще трябва да подпише разрешителното и аз ще бъда принуден да му кажа кой го е поискал — Хикмън помълча и без предупреждение избухна: — Каква е тая история, адмирале? Някакъв летец, уволнен преди осемнайсет години, внезапно предизвиква всеобщ интерес. Получавам спешен телекс от всемогъщия Пети отдел, последван от твое лично обаждане. Започваш да си играеш на спомени от Анаполис, обаче нищо не ми казваш. След това откривам, че собственият ми старши юридически офицер без мое знание е забранил вдигането на флагчето от досието на този Конвърс и му слага степен четири нула. Знам, че има семейни проблеми и няма да го безпокоя до утре. Разбирам, че си дал дума да мълчиш, но, по дяволите, все някой трябва да започне да ми казва нещо! — от другия край не прозвуча отговор, но се чуваше развълнувано дишане. — Сканлън!

— Какво каза? — чу се гласът на адмирала от разстояние пет хиляди километра.

— Че и без това ще разбера…

— Не за степента. За степента на флагчето — гласът на Сканлън едва се чуваше.

— Казах степен четири нула!

Прекъсването стана рязко, чу се само ехо от изщракването. Адмирал Сканлън беше затворил телефона.

Уолтър Перигрин, посланик на САЩ във Федерална република Германия, застана с лице към Фицпатрик.

— Как се казвате, капитане?

— Фаулър, господине — отвърна флотският юрист и хвърли бегъл, но многозначителен поглед към Даулинг. — Капитан трети ранг Ейвъри Фаулър от флотата на САЩ — и Конъл отново погледна към актьора, който се взираше в него на лунната светлина.

— Разбрах, че това не е съвсем така — отсече Перигрин. Очите му гледаха не по-малко враждебно от тези на Даулинг. — Мога ли да видя документите ви?