— Сега ще си тръгна, но бих искала, ако не възразявате, вие да останете още малко. Ще се обадя на един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнете. Ще разберете защо. Той ще ви се обади тук, но няма нищо да записвате. Направете каквото ви каже, идете където ви нареди.

— Мога ли да му вярвам?

— Господин Перигрин му вярваше — кимна Инид Хийтли, — въпреки че не го харесваше.

— Значи доверието му е било истинско — отбеляза актьорът.

Кейлъб дочака телефонния разговор и си записа адреса. Портиерът на „Кьонигсдорф“ му извика такси и след осем минути беше пред живописна викторианска сграда в предградията на Бон. Изкачи се до вратата и позвъни.

След две минути го въведоха в просторна стая, вероятно навремето библиотека, но сега шкафовете за книги бяха покрити с подробни карти на Германия. Иззад писалището стана мъж с очила, кимна и заговори:

— Господин Даулинг?

— Да.

— Благодаря, че дойдохте. Името ми не е важно. Можете да ме наричате Джордж.

— Добре, Джордж.

— Но за ваша поверителна, повтарям, поверителна информация, аз съм началник на централата на ЦРУ в Бон.

— Добре, Джордж.

— С какво се занимавате, господин Даулинг? Каква е професията ви?

Актьорът само поклати глава.

Първата неясна светлина на зората пропълзя ниско по източното небе и над речните кейове с лодките. Джоел вървеше до младия моряк и непрекъснато вдигаше ръка към небръснатото си четвърти ден лице. За последен път се избръсна в Бон и сега имаше наченки на къса брада, още недостатъчно гъста, но вече не четина. Още един ден и ще трябва да започне да я подравнява и оформя — още едно бягство от приликата със снимката във вестниците.

След още един ден трябваше да реши и дали да се обади на Вал. Всъщност вече беше взел отрицателно решение. Инструкциите му бяха достатъчно ясни, а и телефонът вероятно се подслушваше. Но толкова му се искаше поне да чуе гласа й, да долови подкрепата, която знаеше, че ще открие в него. Не. Да я чуе, значеше да я въвлече. Не!

— Последната лодка вдясно — обади се морякът и забави крачка. — Трябва отново да ви попитам, защото съм дал дума. Нали не носите наркотици?

— Не, не нося.

— Може да поиска да ви претърси.

— Не мога да разреша подобно нещо — избухна Конвърс, като се сети за пояса с парите. Можеха да го помислят за скривалище на наркотици и ако го отвореха, щяха да открият сума, за каквато повечето от мошениците по крайбрежието бяха готови да извършат убийство.

— Може да се заинтересува защо. Наркотиците носят тежки присъди.

— Ще му обясня на четири очи — каза Джоел и измисли начина. Щеше да го направи с пистолет в едната ръка и допълнителни петстотин долара в другата. — Но давам честна дума, че не нося наркотици.

— Лодката не е моя.

— Но ти организира всичко и знаеш достатъчно за мен, за да ме предадеш, ако окажат натиск върху теб.

— Ja, помня. Кънектикът, посещавал съм приятели в Бриджпорт. Вие сте вицепрезидент на брокерска къща. Ако трябва, ще ви намеря.

— Не бих искал да се стига дотам. Ти си добър човек, помагаш ми в тежък момент и съм ти признателен. Няма да ти докарам неприятности.

— Ja — кимна младият немец. — Вярвам ви. И снощи ви повярвах. Говорите много добре, явно сте интелигент, но сте извършил глупост и сега ушите ви са червени. А едни червени уши ще ви струват повече, отколкото сте готов да платите, и затова плащате още повече, за да премахнете червенината.

— Проповедта ти е трогателна.

— Was ist?

— Нищо. Прав си. Такива сме ние от висшето ниво на средното управление. Ето — Джоел беше приготвил банкнотите в левия си джоб и сега ги извади. — Обещах ти хиляда и петстотин долара. Преброй ги, ако искаш.

— Защо? Ако не са толкова, ще се развикам и ще останете тук. А сте прекалено уплашен, за да поемете такъв риск.

— Ти си роден за адвокат.

— Елате, ще ви заведа при капитана. За вас той е само „капитане“. Ще ви свалят, където той каже… И внимавайте. Пазете се от хората на лодката. Те мислят, че носите много пари.

— Затова не искам да ме претърсват — призна Конвърс.

— Знам. Ще направя каквото мога.

Но това, което направи морякът, не беше достатъчно. Капитанът на мръсната баржа — нисък набит мъж с развалени зъби, заведе Джоел в кабината с руля и му каза на развален, но напълно ясен английски да си свали сакото.

— Обясних на приятеля си на пристанището, че не мога да го направя.

— Двеста долара, Amerikaner — рече капитанът.

Конвърс имаше пари в десния джоб. Бръкна да ги извади и бегло погледна през прозореца към кърмата. Видя в слабата светлина двама мъже да се качват на борда. Не погледнаха нагоре и той остана невидим за тях в сенките на кабината.

Ударът дойде внезапно, без предупреждение и с такава сила, че Джоел се сви и се хвана за стомаха. Не можа да поеме дъх. Пред него приличният на бик капитан махаше ръката си с гримаса на остра болка. Юмрукът на немеца беше улучил пистолета в колана на Конвърс. Джоел с мъка се довлече до преградата, облегна се на нея и бавно седна на пода. Все пак успя да бръкне под сакото и да извади пистолета. Насочи го към огромния гръден кош на капитана.

— Не биваше да го правиш — заговори, без да маха ръка от стомаха си. — А сега ти си свали якето, мръснико.

— Was?

— Много добре ме чу! Съблечи го, обърни го наопаки и го тръсни!

Немецът бавно и неохотно се измъкна от късото до кръста яке, като на два пъти хвърли крадливи погледи вляво от Джоел, към вратата на кабината.

— Търсех само наркотици.

— Не нося наркотици, а дори и да носех, онзи, който би ми ги продал, щеше да намери по-добър начин да ги прехвърли през реката. Обърни го! Разтръскай го!

Капитанът хвана якето за долния край и го отпусна. Къс револвер падна на пода и изтрака на дървото, последван от по-лекия звук на дълъг нож, прибран в плоска кокалена дръжка, която накрая се разширяваше. Когато се удари в палубата, острието изскочи.

— По реката е така — отсече капитанът без допълнителни обяснения.

— Аз само искам да я прекося без проблеми, а за изнервен човек като мен проблем ще е всеки, който влезе през тази врата — Конвърс посочи с глава вратата на кабината от лявата си страна. — В такова състояние съм, че ще стрелям веднага. Вероятно ще убия и теб, и този, който влезе. Не съм силен като теб, капитане, но се страхувам и това ме прави много по-опасен. Можеш ли да го разбереш?

— Ja. Не съм те наранил. Само търсех наркотици.

— Доста ме заболя — поправи го Джоел. — И това ме плаши.

— Nein. Bitte… моля ви.

— Кога ще изкараш лодката от пристанището?

— Когато реша.

— Колко души е екипажът?

— Само един човек.

— Лъжец! — кресна остро Конвърс и вдигна пистолета.

— Zwei. Двама души… днес. Ще товарим тежки сандъци в Елтон. Честна дума, обикновено е само един. Не мога да плащам на повече.

— Пускай двигателя — нареди Джоел. — Или двигателите. Хайде!

— Die Mannschaft… Екипажът… Трябва да дам заповеди.

— Чакай! — Конвърс запълзя към вратата и погледна нагоре към плътната дървена рамка на прозореца на рулевия, без да отклони дулото от гърдите на капитана. Отново се облегна на преградата и се изправи. Беше в сянка и виждаше ясно през всички прозорци пред и зад себе си. Двамата от екипажа седяха и пушеха, единият пиеше бира от кутия. — Добре — рече Джоел и освободи спусъка на автоматичния пистолет, с който не беше сигурен дали може да улучи на повече от три метра. — Отвори вратата и дай заповедите си. И ако някой от тези мъже направи нещо повече от развързването на въжетата, ще те убия. Ясно ли е?

— Ясно… но вие не ме разбирате. Исках да ви претърся за наркотици. Не съм искал да ви направя нищо лошо, просто се защитавам. Вярвам в думите на моя Neffe… на племенника ми, но трябва да съм сигурен.

— На племенника ти?

— Морякът от Бремерхавен. Как мислите, че намери тази работа? Ach, mein Bruder продава цветя! Магазинът е на неговата Frau! И той навремето плаваше по океаните като мен. А сега е Blumenhandler!