— Проклет да съм, ако разбирам нещо — каза Джоел и свали леко пистолета.

— Може би ще разберете, ако ви кажа, че ми предложи половината от хиляда и петстотинте долара, които сте му платил.

— Организирани крадци.

— Nein, аз не приех. Казах му да си купи нова Gitarre.

Конвърс въздъхна.

— Нямам наркотици. Вярваш ли ми?

— Ja, той ми обясни, че сте само един глупак. Богатите глупаци плащат повече, защото се боят да покажат пред хората глупостта си. Бедните не ги е грижа.

— Тази склонност към проповеди наследствена ли е?

— Какво?

— Нищо. Издай заповедите си. Да тръгваме.

— Ja. Моля ви, наблюдавайте през прозорците. Не искам да се боите. Прав сте. Уплашеният човек е много по-опасен.

Джоел се облегна на преградата, докато капитанът даваше заповедите си. Двигателите се включиха и въжетата бяха отвързани. Конвърс се отпусна и спря да мисли. Искаше малко да си отдъхне…

— Пет, може би шест минути — говореше капитанът и завъртя руля наляво.

Джоел примигна, беше се озовал в спокойна ниша, но не знаеше за колко време.

— Каква е процедурата? — попита той, загледан в изгрева на оранжевото слънце, което подпали остатъка от речната мъгла. — Какво трябва да правя?

— Почти нищо — отвърна немецът. — Просто ще минете спокойно по кея, сякаш минавате оттам всяка сутрин, и през ремонтната база ще излезете на улицата. Ще се окажете в южната част на град Лобит, в die Niederlande, и все едно че никога не сме се виждали.

— Разбирам, но как ще стане?

— Виждате ли онзи Bootshafen? — капитанът посочи към редица докове с тежка машинария.

— Това е пристанище.

— Ja, пристанище. Единият ми резервоар е празен. Ще кажа, че искам да го проверя. Ще спра двигателите на триста метра от брега и ще вляза в пристанището. Ще помърморя за цената, която искат холандците, но ще я платя, защото не купувам от оня deutsche крадец на отсрещния бряг. Вие ще слезете с единия човек от екипажа, ще изпушите цигара, ще се посмеете на глупостта на капитана си и ще си тръгнете.

— Просто така?

— Ja.

— Прекалено лесно е.

— Ja. Никой не е казвал, че е трудно. Само трябва да си отваряте очите.

— За полиция ли?

— Nein — капитанът сви рамене. — Ако се появи Polizei, ще се качите на лодката и тогава ще останете на борда.

— В такъв случай за кого да си отварям очите?

— За хора, които ще ви наблюдават и ще забележат, че се отдалечавате.

— Какви хора?

— Всякакви негодници. Сутрин идват на кея и търсят работа, повечето още не са изтрезнели. Пазете се от тях. Ще решат, че носите наркотици или пари. Ще ви счупят главата и ще ви ограбят.

— Племенникът ви ме предупреди да се пазя от хората на лодката ви.

— Само новият е негодник. Налива се с бира да изтрезнее. Смята, че ме е измамил, но греши. Ще го задържа на борда да чисти или ще измисля нещо друго. Другият не е проблем за вас. Той ми е верен, Idiot с як гръб и дебела глава. По реката само аз го наемам. Verstehen?

— Мисля, че да. Между другото, трябва да отида в Амстердам. Има ли влак оттук?

— В Лобит няма влакове. Ще вземете автобуса до Арнхем. Оттам тръгва влак за Амстердам. Пътувал съм често с него, когато корабите ми хвърляха котва в die Niederlande. Автобусът спира на гарата. Пътуването е кратко.

— Кораби ли? Големи кораби? — попита Джоел, заинтригуван от думите на капитана.

— Навремето плавах по океаните, а не по вонящи реки. На петнайсетгодишна възраст постъпих на кораб с mein Bruder — брат ми. На двайсет и три вече бях Obermaat… младши офицер. Добри пари, хубав живот… Бях много щастлив — немецът понижи глас, докато спираше двигателите, и завъртя руля наляво. Лодката забуксува във водата. — Защо да говорим? Всичко е свършено.

— Какво се е случило?

— Не ви интересува, Amerikaner — капитанът даде газ и моторът се задави.

— Интересува ме.

— Warum? Защо?

— Не знам. Може би отвлича мислите ми от собствените ми проблеми — честно призна Конвърс.

Немецът му хвърли кратък поглед.

— Питате ме? Добре. Нали никога не сме се виждали… Откраднах пари, много пари. На финансиста на фирмата му трябваха девет месеца да ме открие. Aber, ach, все пак ме откри! Беше преди много години. Оттогава за мен няма океани, плавам само по реката.

— Но нали сте печелил добре? Защо откраднахте?

— Защо крадат повечето мъже?

— Защото имат нужда от пари, искат неща, които не биха могли нормално да си позволят или в същината си са нечестни. Но не смятам, че вие сте такъв.

— Историята е по-стара, като Адам и ябълката, Amerikaner.

— Искате да кажете, че е било заради жена?

— Стара история. Имаше дете и не искаше мъжът й да кръстосва морета и океани. Искаше нещо повече — капитанът си позволи слаб блясък в очите и лека усмивка. — Искаше цветарница.

Джоел се засмя, за миг забравил болката си.

— Бива си ви, капитане.

— Нали вече няма да се видим?

— Тогава племенникът ви…

— Никога вече няма да ви види! — прекъсна го немецът и високо се засмя. Очите му не се отделяха от водата, докато навлизаше в холандското пристанище.

Конвърс стоеше облегнат на един кол, пушеше и очите му, скрити под ниско спуснатата козирка, сновяха неспирно нагоре-надолу по кея и ремонтната база. Хората, които се тълпяха около тежките машини, вършеха механично работата си, а тези при лодките, изглежда, предпочитаха да ги наблюдават, отколкото сами да свършат нещо.

Моментът е подходящ, реши Джоел и се оттласна от кола. Никой не проявяваше дори минимален интерес към него.

Тръгна по кея бавно, почти лениво, но очите му не пропускаха нищо. Стигна ремонтната база и се приближи към редица корпуси в сухия док. Зад последния корпус, на не повече от сто метра, се издигаше необичайно висока противоураганна преграда с отворен портал. От лявата му страна стоеше униформен пазач, който пиеше кафе и четеше вестник. Столът му беше облегнат на мрежестата ограда. Като го видя, Джоел спря, дишането му секна. Без никаква видима причина в него се включи някакво вътрешно усещане за тревога. През портала спокойно влизаха и излизаха хора, но пазачът не вдигаше поглед от вестника в скута си.

Конвърс се обърна и хвърли последен поглед към реката. Внезапно вниманието му беше привлечено от капитана. Беше изтичал до началото на кея и диво ръкомахаше с бързи, кратки движения. Опитваше се да го предупреди за нещо. След това изкрещя с всичка сила, хората го загледаха и се заобръщаха, но продължиха по пътя си. Никой не искаше да се забърква в каквото и да било.

— Lauf! Бягай! Махай се!

Джоел се обърка. Огледа се наоколо. И тогава ги видя. Двама, не, трима едри мъже се изкачиха на кея, втренчени в него със стъклени очи. Първият се хвърли към капитана. Немецът го хвана за рамото и го завъртя, за да го спре, но другите двама налетяха с юмруци върху него и го заудряха по врата и гърба. Приличаха на животни, възбудени от миризмата на падналата в капана тлъста плячка.

Конвърс се хвърли по корем под редицата лодки на сухия док и си удари главата, докато пълзеше към светлината в другия им край. Виждаше крака, които бясно се мятаха зад него, приближаваха, защото той пълзеше, а те тичаха. Стигна края на редицата, изправи се и хукна към портала. Изтегли ризата си от панталона, откъсна част от долния й край и я притисна към ударените места по главата си, докато мина бързо покрай пазача и излезе от портала. Огледа се. Тримата мъже ядосано, по пиянски спореха един с друг, двама клекнаха и занадничаха под лодките. В същия миг правият го забеляза. Извика нещо и другите двама се изправиха и хукнаха след Джоел. Той също побягна с всичка сила и скоро спря да ги вижда. Животните се бяха отказали от гонитбата.

Намираше се в Холандия. Посрещането му беше, меко казано, хладно, но беше с една крачка по-близо до Амстердам. От друга страна, нямаше представа къде точно се намира в момента. Знаеше само името на града — Лобит. Трябваше да успокои дишането си и да помисли. Влезе в запустял крайбрежен склад, където тъмната сянка зад входа превръщаше стъклото в мътно огледало. Беше достатъчно, видът му бе ужасен. Мисли. Мисли, за Бога!