Падаше в някаква подземна яма, обградена от всички страни с назъбени черни скали. Под него се разстилаше непрогледна тъмнина. Неравните каменни стени яростно пищяха към него като свличащи се безформени готически фигури с остри клюнове и наточени нокти, насочени към тялото му. Истеричният крясък беше непоносим. Къде изчезна тишината? Защо падаше в нищото?

Отвори стреснато очи, челото му беше покрито с пот, задъхваше се. Телефонът до главата му звънеше, натрапчивият звън беше дразнещо фалшив. Опита да се отърси от съня и страха, възникнал в полусъзнателното му състояние. Посегна към гърмящия апарат и погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет, слънцето струеше през прозореца на хотела.

— Да? Ало?

— Джо? Джоел?

— Да.

— Кейл Даулинг е. Нашето момче се обади.

— Какво? Кой?

— Онзи Фаулър. Ейвъри Фаулър.

— Божичко!

Връщаше се, всичко се връщаше. Отново седеше на масата в „Ша Боте“ на „Ке дю Монблан“, отраженията на слънцето в металните парапети на езерния булевард пронизваха очите му. Не… не беше в Женева. Намираше се в хотелска стая в Бон и само преди няколко часа това име го хвърли в бездната на лудостта.

— Да — проговори задавено Джоел и пое дъх. — Взе ли телефона му?

— Каза, че не е време за такива игрички и освен това нямал телефон. Трябва да се срещнеш с него на източната стена на Алтер Цол колкото може по-скоро. Разхождай се наоколо, той ще те открие.

— Не съм съгласен! — извика Конвърс. — Не и след Париж! Не и след летището снощи! Не съм такъв глупак!

— Не останах с впечатлението, че те смята за глупак — отвърна актьорът. — Каза ми да ти предам нещо, което би могло да те убеди.

— Какво?

— Надявам се, че няма да сбъркам, не ми харесва дори да го произнеса… Каза да ти предам, че снощи в Ню Йорк е убит съдия на име Анстет. Смята, че връзките ти са прекъснати.

Алтер Цол, старинната кула, която някога е била част от южната крепост на Бон, сега представляваше камбанария, издигната на зелена морава, по която бяха наредени антични оръдия, реликви на минало могъщество, изплъзнало се благодарение на бездарни императори, крале, свещеници и князе.

Джоел стоеше до ниската стена и се мъчеше да се съсредоточи върху гледката с надеждата тя да го успокои, но напразно. Не забелязваше красотите пред себе си, те не можеха да го отвлекат от мислите му, нищо не би могло… Съдията от Втори апелативен съд Лукас Анстет, свързващ някой си Джоел Конвърс с работодателите му и с неизвестен човек от Сан Франциско. Единственият човек освен неизвестния стар учен на остров Миконос, който знаеше какво става и защо. Как бяха успели да го открият и убият за по-малко от осемнайсет часа?

— Конвърс?

Джоел се обърна. На пет-шест метра от него на чакълестата пътека беше застанал мъж с пясъчноруса коса, няколко години по-млад от него, с момчешко лице, което бавно щеше да старее и винаги щеше да изглежда по-младо от годините си. Беше по-нисък от Джоел, но не много, облечен в светлосив панталон, кадифено сако и разкопчана на шията бяла риза.

— Кой сте вие? — пресипнало попита Конвърс.

Една двойка мина по пътеката между тях и по-младият мъж кимна на Джоел да го последва на зелената площ под тях. Конвърс се подчини и го настигна до едно от оръдията.

— Добре, кой сте вие? — повтори Джоел.

— Името на сестра ми е Мегън — заяви русокосият. — И ако никой от нас не греши, трябва да познаете кой съм.

— Как, по дяволите?… — Конвърс млъкна, сетил се за думите, прошепнати от един умиращ в Женева. „О, Боже! Мег, децата…“ — Мег, децата — повтори той на глас. — Фаулър нарече жена си Мег.

— Съкратено от Мегън, а тя беше съпруга на Холидей, когото познавахте като Фаулър.

— Вие сте шурей на Ейвъри.

— Шурей на Прес — поправи го мъжът и протегна ръка. — Конъл Фицпатрик — добави той.

— Тогава сме съюзници.

— Надявам се.

— Имам много въпроси към вас, Конъл.

— Не по-малко от моите, Конвърс.

— Войнствено ли ще започнем? — попита Джоел, усетил грубия тон, с който беше произнесено името му. Пусна ръката на Фицпатрик.

По-младият мъж примигна и смутено се изчерви.

— Съжалявам — рече той. — В момента съм един разгневен брат, а и отдавна не съм спал. Още живея по времето на Сан Диего.

— На Сан Диего? Не на Сан Франциско?

— Флотата. Аз съм адвокат в тамошната военноморска база. Имам чин капитан трети ранг.

Джоел тихичко подсвирна.

— Светът е малък.

— Запознат съм с географията — съгласи се Фицпатрик. — И с вас, лейтенанте. Откъде според вас получи Прес информацията си? Разбира се, тогава не бях в Сан Диего, но имах приятели.

— Значи няма нищо свято.

— Грешите, всичко е свято. Трябваше да задвижа доста дебели връзки, за да се добера до сведенията. Преди около пет месеца Прес дойде при мен и тогава… сключихме договора.

— Не разбирам.

Морският офицер сложи ръка на дулото на оръдието.

— Прес Холидей не беше само мой зет, беше най-добрият ми приятел, по-близък от роден брат.

— А ти си част от милитаристичните орди? — полушеговито попита Джоел.

Фицпатрик хлапашки се засмя.

— Той ме подкрепи, когато постъпих. И флотата има нужда от адвокати, но юридическите факултети не го разгласяват. Оттам не се получават щедри пожертвования. А аз харесвам флотата и живота в нея, предизвикателствата, както би ги нарекъл ти.

— А кой беше против?

— Че кой не беше? И в двете семейства пиратите, които обирали жертвите при земетресения, са били адвокати.

— А ти не искаше да имаш нищо общо с тях, тъй ли, адвокате?

— И Прес не искаше, затова се захвана с международно право.

— И тъй, ти щастливо намъкна униформата — отбеляза Конвърс, загледан в очите на Фицпатрик, впечатлен от прямотата им.

— Намъкнах я отново, и то много щастливо, с юридическата и всяка друга благословия на Прес.

— Май много си го обичал?

Конъл вдигна ръка от оръдието.

— Обичах го, Конвърс. Точно както обичам сестра си. И затова съм тук. Такъв е договорът.

— Между другото, като стана дума за сестра ти, искам да ти кажа, че и да бях друг човек, лесно можех да науча името й.

— Не се съмнявам, то се появи във вестниците.

— Значи тестът ти не е бил кой знае колко сложен.

— Прес никога не я наричаше Мегън, освен по време на сватбената церемония. За него тя беше Мег. Трябваше по някакъв начин да те попитам за това и ако ме беше излъгал, щях да разбера. Много ме бива в това отношение.

— Вярвам ти. Та какъв беше договорът между теб и… Прес?

— Хайде да се поразходим — предложи Фицпатрик. Тръгнаха към стената с виещата се под нея река и седемте планини на Вестервалд в далечината. — Прес дойде при мен — заговори отново Конъл — и ми каза, че е попаднал на нещо ужасно и не може да си затваря очите. Беше се натъкнал на информация, свързваща немалко широко известни поне в миналото лица в организация, която може да нанесе огромни поражения на много хора, в много държави. Смяташе да ги спре, и то по законен път. Зададох му обичайните въпроси — самият той въвлечен ли е, подлежи ли на отговорност и прочие, а той отговори с „не“, не можел да бъде обвинен в нищо, но и не беше сигурен дали е в пълна безопасност. Естествено му казах, че е луд и че трябва да предостави въпросната информация на властите и да ги остави да се оправят.

— Това бяха и моите думи — прекъсна го Конвърс.

Фицпатрик спря и се обърна към Джоел.

— Той ми обясни, че нещата са прекалено сложни за такова решение.

— Прав е бил.

— Стори ми се невероятно.

— Но той е мъртъв. Трябва да повярваш.

— Това не е отговор!

— Не си задавал въпрос — рече Конвърс. — Да не спираме. Продължавай. Договорът ви.

Флотският офицер продължи с недоумяващо изражение.

— Беше съвсем просто — продължи той. — Каза, че ще ме информира след всяко от пътуванията си дали се е срещнал с някой от хората, представляващи основната му грижа. Тогава нарекохме всичко това „основна грижа“. Обеща също да ме осведомява и за всичко, което би могло да се окаже полезно, в случай че… че…