— Че какво?

Фицпатрик отново спря. Гласът му пресипна.

— Че нещо се случи с него!

Конвърс изчака да се уталожи емоцията на момента.

— И ти е казал, че отива в Женева да се срещне с мен — човека, познавал Ейвъри Престън Фаулър Холидей като Ейвъри Фаулър преди двайсет и няколко години в училище.

— Да. Говорихме за теб още след като намерих поверителното ти досие. Заяви, че времето и обстоятелствата са подходящи. Между другото, смяташе те за най-добрия — Конъл си позволи крива, неловка усмивка. — Почти колкото него.

— Не съм — отрече Джоел и отговори на полуусмивката. — Все още се старая да разбера позициите му относно някои второстепенни акции в сделката.

— Какво?

— Няма значение. А как стои въпросът с Лукас Анстет? Това много ме интересува.

— Всичко стана на две части. Прес ми обясни, че са задействали съдията да те убеди да се съгласиш…

— Задействали? Кои?

— Не знам. Никога не ми е казвал.

— По дяволите! Извинявай, продължавай.

— Анстет е говорил със старшите съдружници във фирмата ти и те не възразили, стига ти да си съгласен. Това е първата част. Втората е една моя лична слабост. Луд съм да слушам новини и съм настроил апарата си на вълната на Военно-въздушните сили. Слушам предаванията на военните. Колкото и да е чудно, те съобщават най-пълно новините, защото имат достъп до всички агенции. Винаги когато пътувам, си нося транзисторчето.

— Аз също — отбеляза Конвърс. — Най-вече слушам Би Би Си, защото не говоря друг език.

— И те са добри. Във всеки случай тази сутрин чух цялата история.

— И каква е тя?

— Нямаше подробности. Апартаментът му в Сентрал Парк Саут е бил разбит към два часа през нощта. Има следи от борба и е прострелян в главата.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Според домоуправителя нищо не липсва, тъй че грабежът отпада. Това е.

— Ще се обадя на Лари Талбът. Може да има повече информация. Нищо друго ли не казаха?

— Само кратък очерк за блестящия юрист. Но важното е, че не е взето нищо.

— Разбирам — прекъсна го Джоел. — Ще говоря с Талбът — тръгнаха отново на юг покрай стената. — А защо снощи си казал на Даулинг, че си служител на посолството? Трябва да си бил на летището.

— Висях там седем часа и обикалях от гише на гише да събирам информация за пътниците, за да разбера с кой самолет летиш.

— Знаел си, че пътувам към Бон?

— Бийл предположи…

— Бийл ли? — стресна се Джоел. — От Миконос?

— Прес ми даде името и телефона му, но ми забрани да ги използвам, преди да се случи най-лошото — Фицпатрик замълча. — А то се случи.

— Какво ти каза Бийл?

— Че си отишъл в Париж и се каниш да посетиш Бон.

— И какво друго?

— Нищо. Каза, че се доверява на препоръките ми, така ги нарече, защото знаех името му и как да го намеря. Само Прес би могъл да ми даде тази информация. Но за всичко друго ме отпрати към теб, ако пожелаеш да ми разкриеш нещо. Държа се доста хладно.

— Нямал е избор.

— Но накрая ми заръча, ако не успея да те открия, да отида на Миконос, преди да започна да надигам глас… „в името на всичко, за което се бореше господин Холидей“. Така се изрази. Смятах да те чакам още два дни.

— И после? Щеше ли да отидеш на Миконос?

— Не знам. Сигурно пак щях да се обадя на Бийл и да го накарам да ми каже много повече, за да ме убеди.

— Ами ако не успееше? Или не пожелае?

— Тогава щях да отида право във Вашингтон и да потърся някой от по-високите етажи на Флотския департамент. Ако дори за секунда си допуснал, че ще оставя тази работа да мине за нещо, което не е, грешиш. Бийл също.

— Ако беше успял да му обясниш това, щеше да ти каже повече. Щеше да отидеш на Миконос — Конвърс бръкна в джобчето на ризата си и измъкна пакет цигари. Предложи на Фицпатрик, но той поклати глава. — Ейвъри също не пушеше. Извинявай… Прес — вдъхна дима.

— Няма нищо, това име те накара да се срещнеш с мен.

— Да се върнем назад. В думите ти има известна непоследователност, адвокате. Да я изясним, за да не допуснем някоя грешка.

— Не разбирам за какво говориш, но продължавай.

— Каза, че си щял да ме чакаш още два дни.

— Да, ако успеех да се настаня някъде, да се наспя и да се съвзема.

— Откъде знаеше, че не съм пристигнал два дни преди теб?

Фицпатрик хвърли бърз поглед на Джоел.

— От осем години съм офицер юрист във флотата и съм бил както защитник, така и прокурор в много дела, не само пред военния съд. Бил съм в повечето страни, с които Вашингтон има двустранни юридически спогодби.

— Това е чудесно, само че аз не съм във флотата.

— Бил си, но нямах намерение да използвам този факт и няма да го използвам. Кацнах в Дюселдорф, показах документите си на инспектора по имиграцията и го помолих за помощ. В Германия има седем международни летища. Трябваха му пет минути работа с компютъра, за да открие, че не си минал през тях през последните три дни, които ме интересуваха. Щом научих това, веднага потеглих за летището Кьолн — Бон. Стигнах там за четирийсет минути и пак му се обадих. Никакъв Конвърс не беше се появил междувременно, така че рано или късно щеше да долетиш, освен ако не си бил минал границата инкогнито.

— Упорит си.

— Обясних ти защо.

— А как ще обясниш Даулинг и случката в хотела?

— Името ти беше в списъка на пътниците на „Луфтханза“ от Хамбург. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах. Навъртах се край гишето да разбера дали няма закъснение, когато трима души от посолството размахаха документите си. Водачът им говореше развален немски.

— И ти го разбра?

— Говоря немски, френски, италиански и испански. Срещам се с хора от различни националности.

— Ще го пропусна покрай ушите си.

— Предполагам, че затова съм старши лейтенант на трийсет и четири години.

— Пак нищо не чух. Какво привлече вниманието ти към персонала на посолството?

— Името ти. Искаха потвърждение, че си в самолета. Чиновникът ми хвърли един поглед, но аз поклатих глава и той им даде информацията. Естествено, бях му бутнал няколко марки, но не е там въпросът. Тук не обичат официалните власти на САЩ.

— Чух го и миналата нощ. От Даулинг. Как разбра за него?

— От самия Даулинг, но по-късно. Когато самолетът пристигна, застанах в дъното на залата за багажа. Момчетата от посолството стояха до вратата, на двайсетина метра от мен. Всички чакахме, докато на лентата остана само един куфар. Беше твоят, но ти не се появи. Накрая дойде една жена и контингентът на посолството я наобиколи, всички бяха притеснени и разтревожени. Чух да споменават името ти, но нищо повече, защото междувременно бях решил да се върна и да поговоря пак с чиновника.

— Да провериш дали наистина съм бил в самолета? Да разбереш дали изобщо съм пристигнал?

— Да. Той беше много мил. Имах чувството, че подкупвам съдебен заседател. Платих му и той ми каза, че Кейлъб Даулинг, когото сякаш бях длъжен да познавам, се отбил на гишето, преди да излезе от летището.

— Където оставил инструкции — тихо го прекъсна Джоел.

— Откъде знаеш?

— Получих ги в хотела.

— Точно така, за хотела. Даулинг му казал, че се е запознал в самолета с американски адвокат на име Конвърс, който пътувал с него от Копенхаген. Разтревожил се, че новият му приятел няма да може да си намери хотел в Бон и затова, ако се обърнел за съдействие към „Луфтханза“, да го изпратят в „Кьонигсхоф“.

— А ти събра две и две и реши да се превърнеш в един от хората на посолството — усмихна се Конвърс. — И да се срещнеш с Даулинг. Кой от нас не се е възползвал от свидетели на противника?

— Точно така. Показах му военноморските си документи и му се представих като аташе. Честно казано, не беше много настроен да ми помага.

— Но и ти не си бил особено убедителен според театралната му критика. Аз също. Колкото и да е странно, точно затова той ни уреди срещата — Джоел спря, угаси цигарата в стената и я хвърли зад камъка. — Добре, издържа изпита. Но сега накъде? Ти говориш езика и имаш връзки с правителството, каквито на мен ми липсват. Можеш да помогнеш.